За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
ИВАН ВАЗОВ - „ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ“
ВЪЗХВАЛА НА НАРОДНИЯ ГЕРОИЗЪМ
Централно място във Вазовото творчество заемат дванадесетте оди, обединени под заглавие „Епопея на забравените”. Чрез примера на героите-мъченици, загинали в упорита борба за свободата, и чрез дейността на големите радетели за културния ни напредък през Възраждането, поетът иска да подхрани оптимизма на народа, гаснещ сред грубия практицизъм на следосвобожденската епоха, и да спечели нова вяра в утрешния ден. Именно контрастът между безверието и анархията на новото време, от една страна, и идеализмът на поколението в навечерието на Освобождението, от друга страна, вдъхновяват поета за героична епопея. Вазов зове историята да свидетелства за истината на българския устрем към свободен и достоен живот. Централно място в „Епопея на забравените” е отредено на патриотичния апотеоз на възрожденската и революционната епоха, тъй скъпа на всяко българско сърце. Това определя композицията и стила на творбите в тази лирико-епична епопея. Вазов се стреми не към изображения от по-широк мащаб, а към крайно сбити картини на исторически събития и конкретни моменти от биографията на известни личности.
Във всяко стихотворение стои видна историческа личност, неповторима със своите нравствени ценности и стремежи, изразителка на народните копнежи в определен исторически момент. Тук е Паисий, у когото патриотът, историкът и борецът се сливат в едно; народният будител, без когото не би пламнал огънят на революцията:
... и фърляше тайно през мрака тогаз
най-първата искра в народната свяст.
Тук е Раковски, който пръв издига лозунга за национална революция, дръзновеният идеалист и мечтател, посветил мисъл, талант и воля на борбата:
Мисъл и желязо, лира и тръба:
всичко ти бе вкупом за една борба.
Тук е Левски, отдал целия си живот на революцията:
а той, беден, гол, бос, лишен от имотът,
за да е полезен, дал си бе животът!
Лайтмотив на цялата ода за Левски са неговите предсмъртни думи: „Всичкото, каквото съм сторил, сторих го за Отечеството.” Споменати са моменти от революционната дейност на Левски, на този, който е изразител на героичния дух на народа и неговите най-съкровени копнежи. Сеяч на революционни идеи и чувства, Апостола кръстосва страната в продължение на девет години, за да внася „бодрост в народната свяст”. Сърдечният другар на всички, които презират робството, намира навсякъде добър прием и разбиране. Той раздвижва „робите слепи”, събужда у тях надежди, подготвя ги за подвиг:
И всякоя възраст, класа, пол, занятье
взимаше участье в това предприятье...
Особено подчертано е безстрашието на Левски:
Той беше безстрашлив. Той беше готов
сто пъти да умре на кръста Христов,
да гори кат Хуса или кат Симона
за правдата свята да мре под триона.
Изразителната хипербола увеличава основанията за поетовата възхвала на героизма на Апостола. С малко думи е разкрита твърдостта на Левски в тъмницата и пред съда:
...Ни вопъл, ни глас,
ни молба, ни клетва, ни болно стенанье
не издаде във мрака туй гордо страданье!
Градацията в тези стихове е израз на Базовия възторг от себеотрицанието на Левски. Поетът протестира срещу деспотизма и суровата власт, която издава смъртна присъда над един силен дух, проникнат от истинска справедливост и човечност. Завършекът на одата е апология на образа на героя-светец. Бесилото не само не загрозява лика на Левски, то го обезсмъртява с нов символ, напомнящ кръста Христов и отровата на Сократ. То става:
Връх, откъдето виждаше духът
към безсмъртието по-прекия път!
Една от най-величавите творби в „Епопея на забравените” - „Кочо. Защитата на Перущица”, разкрива нравствената издръжливост на народа в най-блестящия и героичен, според Вазов, епизод от Априлската епопея - защитата на Перущица. С усета на психолог, поетът рисува критичното положение на обсаденото в храма множество. Решението на водачите да жертват живота си в името на родината придобива реални измерения, обхваща всички и се превръща в масова психоза:
Трепна всяко сърце и всякой живот,
огънят обфана тия души горди.
- Да се не вдадеше на турските орди! -
Вазов долавя пулса на колективната душа, огряна от пламъка на въодушевлението:
Борбата кипеше отвътре, отвън.
Във всичките очи пламтеше огън.
Болнави и здрави, богати, сюрмаси,
русите главички и белите власи
Взимаха участье в последния бой.
В одата „Кочо” е разкрита една от най-внушителните картини в българската литература, където народът изпъква със своя величав образ. Робската психика е преодоляна, перущенци са стигнали до изявата на свободния човек, те са узрели за свободата, заслужили са я с подвига си. Възторгът на поета от проявата на техния героичен дух се излива в лирично славословие, истинска възхвала на непобедимата народна воля:
Перущице бледна, гнездо на герои, слава!
Вечна слава на чедата твои,
на твоята пепел и на твоя гроб,
дето храбро падна въстаналий роб!...
Поклон на теб, граде, пепелище прашно,
на борба юнашка свидетелство страшно!
Свидетел на духовното израстване и величие на довчерашния роб, Вазов съпоставя подвига на Перущица със славата на древни градове - Картаген и Спарта.
В одата „Кочо” е разкрит светлият образ на скромния чизмар Кочо, който е типичен пример на общонародния подвиг. У Кочо са живи смелостта и величието на народа, който не може да търпи вече никакви безчестия. В името на един безукорен реализъм, Вазов рисува мрачна и величава сцена: Кочо, „като в някой сън”, убива жена си и детето си, а след това този нравствен исполин възмогва безпределното си страдание:
Ножът димещи опря с две ръце право,
дето тупа негово сърце...
С непоругана чест, подобно на Кочо и другарите му, загиват и братя Жекови от едноименната творба. По-големият застрелва по-малкия брат, после и себе си. „Хладен и непобедим”, като праща куршум в челото си, пада и Бенковски, чийто безстрашен дух е възпламенил за подвиг цялото Средногорие.
Колективният подвиг е възпят и в „Опълченците на Шипка”, едно от най-силните, според признанието на поета, негови стихотворения. Три дни българските дружини се държат непоклатимо, твърди като скала. Гладни, изнемощели, без патрони, те отбраняват прохода, предпочитайки смъртта пред отстъплението, Несломим е духът на шипченци, защото те знаят:
„България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!”
Патосът на творбата идва направо от сърцето на поета-родолюбец, горд с това, че подвигът на неговите съотечественици може да се съизмерва с героизма на спартанците и защитниците на Термопилите. Вдъхновението на Вазов и неговата сигурна мощ като майстор на словото въздействат максимално върху читателя и докосват най-чувствителните струни у всяко българско сърце. В епилога е увековечен подвигът на шипченци:
И днес йощ Балканът щом буря зафаща
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна, като някой ек,
от урва на урва и от век на век!
Тази строфа е логичен завършек на целия цикъл, възпял героичния дух на една нация, която с чест и самоотверженост твори своята история. „Епопея на забравените” се превръща в епопея на незабравимите - на тези, чиято слава се препраща „от урва на урва и от век на век”, за да възпламенява в душите на поколенията най-възвишени чувства.
