За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
ИВАН ВАЗОВ - „ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ“
ВЕЧНО И ТРАГИЧНО В ДУХА НА БЪЛГАРИНА
Вазовите творби са послания с непреходна стойност, мъдри уроци по българщина. В цикъла „Епопея на забравените” творецът-родолюбец гради, моделира, вае художествен „национален пантеон” за „големите” личности на националния героичен епос, които са движещата сила на историята - Левски и Раковски, Паисий и Бенковски, Караджата и Волов, перущенци и опълченците. Глобалната магнетична идея на тази книга, която извисява духа, е обобщена в двустишието:
че и ний сме дали нещо на светът
и на вси словене книги да четат.
Вазовите герои носят библейското начало на първоапостолите, на духа на свободата, светлината и живота. В тези образи-мечтания страстите, емоциите, чувствата, жестовете, думите са паметни, изречени в името на ново национално Рождество, когато се извършва свещенодействието на съзиданието на българщината.
Художественото време е космично безкрайно, голямо, „от век на век”, пространствените ареалии пулсират от детайлите на конкретното до безкрайното. В този свръхнационален хронотоп словото на героите е паметно, библейски мъдро. То е визия, която преодолява пространствата, за да бъде чуто от много следващи поколения.
Художественият стил на Вазовата „Епопея” - българската „Илиада” - е риторичен, изящен. Тези дванадесет одични поеми образуват мегатекст, имплицирал българското като същност на ново художествено пространство с космични внушения. Душата на читателя-сътворец изпитва естетично удоволствие от силата на „духа народни”. Тази Вазова творба извисява националната духовност в полето на личната жертвеност.
Диалогът между „забравата” на „незабравимото” и националната памет утвърждава епичната широта на художествените послания, мотивирани чрез историческата визия на миналото, но насочени към бъдещето.
Поетичната възхвала използва хиперболата, за да се появи патосът на възхищението от героизма на саможертвата, баладно извисена от Ботев:
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира.
Епопейното начало е приемствената връзка между имагинерно и реално, между Ботевата визия за жертвена смърт и трагичната реалност на саможертвата, срещнали се в художественото поле на Вазовата трагична възхвала на „забравените”. Мощната творческа емоция, красивите библейски видения са част от новата епична визия за радостта от реквиемната ода на духовно красивото в националната трагика. Обертонови са тоновете на поетичното послание. Вазовото слово е красиво в трагиката. Звучи като „ода на радостта” от силата на националната саможертва.
Вазов преоткрива за поколенията художествените стойности на човешкото в полето на смъртта. Създава критерии за героичност.
Творецът моделира художествен модел за човека-пример, нравствено и духовно идентичен с високата национална идея за свобода.
В пространството на героичното закономерно се наслагват познатото и непознатото, земното и небесното, реалното и иреалното. Като „венец на природата” човекът носи романтичната потребност от красиви митове, богове, легенди, защото в тях е синтезирано мечтанието за идеалния, безсмъртния човек.
В естетическия свят на цикъла „Епопея на забравените” героите са или народни водачи, мисионери, които носят мойсеевското начало, или, като баба Илийца, въплъщават човешкото в националния избор на времето и изминават пътя до историческия пример наличността. Те са националната мяра за постигната духовна свобода - художествено пространство на човешки героичното и трагично жертвеното: Намерен е мотивът за поетична сакрализация на „забравените” примери за човешка и национална трагика. Епичната дистанция между време и човек се измерва с поетичната Красота на саможертвата, възпята като „забравена” паметна среща на героя с „бъдещото бодро поколенье”. Вазов внася святост в полето на националната историческа памет. Среща поколенията със „забравената” нравственост на човечеството.
В образа на Левски доминиращо е Христовото начало като доброволност и осмисленост на саможертвата. Като Раковски, Паисий, братя Миладинови, и Левски е въплъщение на святото слово, на жреческата му съзидателна сила:
Думите му бяха и прости, и кратки,
пълни с упование и надежди сладки.
С тях новият Апостол на свободата покръства невярващите и ги води напред към бъдещето:
В бъдещето тъмно топ гледаше ясно.
Лироепичният разказ е величествен и монументален. Героят е „Той” - другият, великият, големият, който е монументализиран чрез трагичната възхвала на Вазов. С образа на Левски възкръсва притчата за богочовека, който надскача класическите рамки на профанното.
Ето защо „Смъртта бе за него приятел и брат”, а превъплъщенията му са „над”, „извън” нормите на логиката - „Той беше невидим, фантом или сянка.”
Магия и легендарност присъстват в лиричния разказ за апостолската мисия на човека-саможертва, когото „селяните прости светец го зовяха”. Думите-библейско семе, изречени от апостолска уста, са благодат и те раждат „жътва богата”.
Оригинално поетът вижда идеалното в идеята за народния водач, затова тиранинът се опитва да „убий духът” на Левски - новия Христос.
Феноменалното при Бенковски е колкото в словото-пророчество, толкова и в титанизма на волята. Пред читателя израства героят-водач на мечтите, на над човешкото. Гениалното при Раковски е в пророчеството, във философските прозрения и в дързостта на този „мечтател безумен, образ невъзможен”. Целият образ е моделиран в стилистиката на вихрените стихии на невероятните контрасти, за да се наложи мащабността на този национален титан.
Композиционен център на цикъла като цялостен текст е поемата „Паисий”.
Левски е великото начало на Христовата саможертвеност, а образът на „хилендарския монах” ражда „оптимистичната философия” за българския дух.
Героят е очертан чрез градираните вариативни степени на непознатото, обикновено човешкото като „тъмен, непознат и бледен”, за да утвърди национално значимото във възраждането на българския дух:
От днеска нататък българският род
история има и става народ!”
Вазов за пореден път потапя във водите на Лета българското и непознатият монах е превърнат в художествен знак на „забравената” библейска мъдрост е прозренията на миналото за бъдещето на рода. Този български Мойсей инициира в нас съзнанието за общочовешките стойности на национално значимото:
че и ний сме дали нещо на светът
и на вси словени книга да четат.
Историята на „тоя див светогорец” е откровение, „божа благодат”. Тя е „семето”, „най-първата искра”, запалила в родовото пространство на духа святата вяра в силата на възродената национална памет. Прекъснатата историческа връзка между поколенията ражда забравата, но от нейната тъмна пепел един народ възкръсва като реалност и легенда чрез спасителното слово на Паисий.
Епични са измеренията на преодоляната родова забрава от „История славянобългарска” на монаха от Хилендар до „Епопея на забравените” от Иван Вазов. Но редом с родовата забрава е преодоляно и робството в душата на българина. Идентификацията на родовия дух с българското възкръсва като „любов жива за народа” в новото възрожденско мислене на големите личности на епохата. Те извисяват националната идея за свобода до сакралното в саможертвата на цял народ, което определя обема на духовната свобода като „пиянство” и „лудост” на разбунтувания роб, потърсил миналото на дедите в свободата на внуците.
„Най-българското време” е мигът на бунта, когато поривът към свободно бъдеще превръща дребно-баналното в епичен миг на всенароден героизъм:
И в няколко дена тайно и полека
народът порасте на няколко века!
Вазов не забравя епичната „лудост” на своя народ, дръзнал да се нарече свободен с красивия трагичен акт на жертвалите се. Написва „Епопея на забравените”, създавайки национален епичен жертвеник за свободния дух на България.
