dimitroff.d@gmail.com

С дълбочината, с която пресъздават една грандиозна епоха от нашия исторически живот, и с монументалната внушителност, с която изграждат българския национален пантеон, 12-те стихотворения на Базовата „Епопея на забравените” (1881-1884 г.) са изиграли за съхраняването на българската историческа памет по-голяма роля от хилядите страници научни изследвания, посветени на Българското възраждане и националноосвободителни борби, не само защото хронологично ги предхождат, но и защото в известен смисъл - като възможност за въздействие върху общественото съзнание - ги превъзхождат. Едва ли щеше да бъде така жив в националната памет трагично-героичният образ на перущенската битка, ако не бе врязан там от вдъхновеното перо на поета. Тъкмо Вазовият поетически прочит на историята придава конкретни форми на кървавата драма на перущенските въстаници, които, за да умрат непокорени, убиват семействата си, а след това и себе си. Вазов обезсмъртява името на Кочо - „простият чизмар”. Историята тук сочи и други героични имена. Но колцина помнят Спас Гинев, макар и във всеки исторически летопис името му да стои до името на Кочо Чистеменски? Не показва ли това, че не толкова историята, колкото поезията е запазила живо преданието за гордата гибел на въстаналата Перущица?

Историята и поезията са еднакво заредени в синкретичния свят на древната епопея и нещо от това тяхно първоначално единство оживява и в поетичния свят на Базовата „Епопея”. Но лироепичният цикъл „Епопея на забравените” особено ясно насочва и към един от най-същностните белези, оразличаващи поезията от историята. Без да забравя широкия обществен план на историческите събития, поезията извежда на преден план човешки образи и съдби, в които те се пречупват. И без да пренебрегва националния общественоисторически смисъл на тези събития, ги осмисля преди всичко в универсалния план на нравствените проблеми на човешкия живот. По този начин поезията емоционално приобщава читателя към тях. Образите и сюжетите, върху които се изгражда поетичният свят на „Епопея на забравените”, са подчертано националноисторически, но проблематиката, в която те ни въвеждат, е всъщност общочовешка.

Показателно е, че както свидетелства самият Вазов, най-прекият повод за създаването на първата част от неговата „Епопея” е била излязлата през април 1881 г. статия на Захари Стоянов „Имената на българските въстаници, които са посягали сами на живота си”. Темата на тази статия, дала последен тласък за формирането на замисъл, който явно вече е зреел в душата на поета, обяснява избора на първите възпети имена и ясно подсказва, че не толкова самата история на българските въстания, колкото нравствено-философският смисъл на техния романтичен лозунг „Свобода или смърт” е бил първият стимул на Базовото вдъхновение, определил до голяма степен и цялостната физиономия на цикъла. Неслучайно негов характерен, реализиран в различни сюжетни варианти, мотив става нравственият избор, който трябва да направи човекът, поставен в екстремални обстоятелства.

Самият факт, че първата статия, с която Захари Стоянов започва да изпълнява своя дълг към загиналите герои, е за тези, „които са посягали сами на живота си”, е показателен. И мъченическата, и героичната смърт предосвобожденският българин е познавал отдавна и те не са поставяли пред него затрудняващи го от морално гледище въпроси. Но романтичният жест на доброволното гордо самоубийство е нещо ново и смущаващо за неговото патриархално съзнание, в което християнската религия е врязала представата, че това е един от най-големите грехове пред божиите закони. Трябва да прочетеш знаменитите страници от „Записки по българските въстания”, където Захари Стоянов разказва за разтърсилото цялата му душевност самоубийство на-Ангел Кънчев на русенското пристанище, за да разбереш какъв скок от една в друга нравствена система е означавала революционната клетва да предпочетеш смъртта-свобода пред живота-робство. И неслучайно именно този проблем е станал отправна точка на Базовия замисъл да възпее героите на близкото минало.Показателно е, че първите публикувани стихот-ворения от „Епопея на забравените” са „Бенковски” (към края на юни 1881 г. в сп. „Наука”) и „Кочо” (на 24 ноември 1881 г. във в. „Народний глас”), т. е. именно тези две творби, в които стожер и на сюжета, и на основната идея е самоубийството на героите. Баладата „Бенковски” особено целеустремено ни води към този централен за творбата момент. Въстанието е сломено, но не и гордият дух на неговия вожд, който:

кат не щя да падне, както пада роба,
гръмна се в челото и сред гъстий дим
падна мъртъв, хладен и непобедим!

Противопоставянето - „както пада роба” и „падна мъртъв и непобедим”, тук откроява едно ключово за концептуалното ядро на „Епопеята” художествено виждане, за което значение има не физическата, а духовната победа, не физическото, а нравственото оцеляване на човека. Именно тази духовна победа, това нравствено оцеляване на човешката същност прославят 12-те оди от цикъла, повечето от които завършват с физическата гибел на героите. В най-широко разгънат сюжетен план този трагично-героичен мотив е реализиран поетически в поемата-ода с двойното заглавие „Кочо” и „Защитата на Перущица”.

Както цялата „Епопея на забравените”, и „Кочо” или „Защитата на Перущица” оставя впечатление за спонтанна непретенциозност в композиционно отношение. Данните за творческата история на „Епопея на забравените”, споменът на Вазов, че нейните първи пет стихотворения - „Левски”, „Бенковски”, „Кочо”, „Братя Жекови” и „Каблешков”, е написал само за три дни, потвърждава това впечатление за подчертана спонтанност на поетическия изблик. Но колкото и мощно разлюлени да са тук вълните на лирическия патос, те се движат по една вътрешно обоснована логика на чувстването и виждането, която обединява и съподчинява отделните части и детайли и създава монолитността на художественото цяло. Тази вътрешна овладяност на лирическата стихия, тази скрита художествена организираност на външно несъразмерно обособените части отличава и патетичната поема-ода за подвига на Кочо Чистеменски с нейния характерен за „Епопеята” спонтанно леещ се стих, прекъсван, сякаш само за да си поеме най-после дъх произнасящият поетичното слово.

Още самото начало на „Кочо” е твърде характерно за цикъла, където в повечето случаи лирикоепичният разказ започва с едно придвижване от широкия и обзорен към конкретния и по-крупен план. План, при който „гледната точка” е твърде често, и особено в началните стихове, не буквално зрителна, а общественоисторическа. Това придвижване, както впрочем почти всички преходи в „Епопеята”, става внезапно и рязко, отграничавайки обикновено съвсем ясно една въвеждаща част със специфични „уводни” функции - все едно дали те са осъществени в широко разгърнат, синтезиран или само загатнат вид.

При „Кочо” тази широко обзорно уводна част, която ни въвежда в основните смислови, емоционални и композиционно-стилови особености на поемата, е твърде ясно обособена и пределно синтетична в своите широки обобщения. Дотолкова, че от поетическия й синтаксис изчезват всякакви глаголи.

Четири възклицателни стиха, четири антитези-формули ни въвеждат в характера на изобразяваното време, за да оценят смисъла и значението на перущенския бой на широкия исторически фон на Априлската епопея. Реторично приповдигнатият им характер ни подготвя емоционално за един лирически разказ в тона на възпяване и възторг.

Но, от друга страна, още първият стих провокира вниманието ни с необичайната вътрешнопротиворечива оценка на възпяваното историческо движение:

О, движенье славно, о мрачно движенье...

Следващият стих разяснява и същевременно задълбочава тази антитеза:

дни на борба горда, о дни на паденье!

А третият и четвъртият стих я превръщат в ясна и същевременно диалектически разностранна формулировка, основана, от една страна, върху антиномията „геройство и срам”, синтезираща полюсно противоположните черти на възпяваното драматично време, а, от друга страна, върху пронизващото целия цикъл противопоставяне на минало и настояще:

Епопея тъмна, непозната нам,
епопея пълна с геройство и срам!

На пръв поглед озадачаващо е това изречено в 1881 г. твърдение. Как така „непозната” ще е епопеята от 1876 година за хората, които са нейни живи съвременници. Но точно това „озадачаване” ни приобщава към основното идейно внушение на цикъла. Защото, както подсказва и самото название „Епопея на забравените”, в поетичното виждане на Вазов епохата на Българското възраждане и националноосвободителни борби е „непозната” не поради отдалечеността си във времето, а поради обстоятелството, че е изпълнена с пориви и дела, които със своя обществен идеализъм и историческа мащабност са вече чужди на хората от издребнялата и меркантилна следосвобожденска действителност.

След това широко историческо обобщение, направено от една отдалечена от събитията гледна точка на съвременността, поемата внезапно прави поетичен скок във времето, изоставя абстрактно-оценъчния „обзорен” план и изправя читателя пред изображението на самото събитие, от гледище на неговото собствено време и конкретно пространство:

Храмът беше пълен с деца и невести...

Лирикоепическото повествование не възсъздава цялата 10-дневна история на Перущенското въстание с всички негови сложни перипетии - с опитите да се избегне кървавият сблъсък; с варварската сцена на „Циганска могила”, където башибозуците зверски избиват доброволно предалите се (предимно старци, жени и деца); с битките из целия град; с разрушаването на новата църква „Св. Атанас”, която първоначално е избрана за централна защитна позиция... Обобщителните стихове - „Врагът от три деня наоколо храма гърмеше отчаян”, обемат само онези последни дни, когато оцелелите перущенци се събират в старата църква „Св. Архангел Михаил” и когато редовната войска с разрушителния си топ фактически вече от три дена е тук. Както в народните предания, основните момента на перущенската драма са обобщено сгъстени в пространството и във времето. Сюжетен център на одата е подвигът на Кочо Чистеменски, а за да се внуши неговото трагично величие, са нужни не толкова дълги исторически справки за предшестващите събития, колкото сгъстена емоционална атмосфера. Малката поема за героичната гибел на Перущица започва направо от финалния момент - от най-напрегнатия и трагичен ден, от решителния и последен бой. И в неговото художествено изображение Вазов умело синтезира всичко нужно, за да се разбере кървавият подвиг на „черните сватбари”.

Върховното напрежение на този момент обуславя патетично приповдигнатия рисунък на баталните сцени. Както в краткия увод, и тук антитезите и контрастите, противопоставянето и изненадата си остават основните изразни средства, които внушават героично-трагичната напрегнатост на ситуацията, обединила толкова различни човешки съществования. В драматичния хаос на битката авторът подчертава преди всичко ония моменти, които носят ефекта на изненадата - в смисъл, че са точно обратното на онова, което е обичайно, естествено, нормално. Именно майката, която най-много трепери за живота на своя син, му подава напълнената пушка. Именно жената, въплъщение на всичко, свързано с мирновременния семеен живот, проверява дали в пушката на мъжа й има барут. В широките уютни поли, където са люлели внучетата си, сега люшкащите се от старост бабички носят куршуми, треперещите ръце на старците търсят оръжие. А от женските гърди - символ на безсмъртното майчинско начало - вместо мляко струи кръв. Този предметно и дори натуралистично точен детайл с романтична яркост синтезира цялата неестественост на ситуацията, събуждайки в сърцето на читателя онова чувство на законен човешки протест, което ще намери своеобразен художествен израз в края на поемата.

Много славни битки познава световната история, но по правило това са били битки на войници срещу войници или поне на мъже против мъже. А тук шепата и без това зле въоръжени и неопитни във военно отношение въстаници трябва да се сражават, обкръжени от своите майки, жени и деца, т. е. от всичко, което ги дърпа към спокойствието на мирния живот и за което се счита, че размеква мъжката десница. И не просто поради факта, че перущенската църква наистина е била пълна предимно с жени и деца и не само поради романтичния ефект, погледът на художника се спира по-често върху поведението на жените, децата и старците, отколкото върху мъжете, които в края на краищата водят същинския бой. Тъкмо храброто държание на техните майки и любими помага на перущенските въстаници да посрещнат така достойно смъртта. И придава на битката епична величавост.

Още първите изобразителни щрихи очертават героите не само като въстаници, а в тяхното цялостно човешко битие на майки, бащи и съпрузи:

Храмът беше пълен с деца и невести,
с въстаници бодри и бащи злочести...

И в това виждане е единството на героично-трагичния патос на поемата, в чийто централен епизод главният герой ще се разгърне именно в този двоен план - „бодър” докрай като въстаник и безкрайно „злочест”кат баща.

Композиционната схема умело подчертава сгъстяващия се трагизъм на сюжета, като свързва развитието му с едно концентриране във все по-кратък период от времето. Докато краткият увод обобщава с широк размах целия период на Априлската епопея, следващите картини ни въвеждат в един вече съвсем конкретен отрязък от нея. Но макар и изпълнен с драматични сблъсъци („и боят кипеше отвътре, отвън”), този изрично уточнен трети ден от обсадата на старата перущенска църква е всъщност описателно обобщен, без оглед на реалното течение на времето. И едва след характерното вазовско „изведнъж”, което фиксира действието към един точно определен момент, времето започва да тече пред нас, изпълвайки ни все повече с напрежението на очакването. И това движение на художественото виждане, внушено чрез съответната смяна на глаголните времена, създава в поетичния разказ едно изразително редуване на обобщено описание и конкретно изображение. Редуване, което обособява различните моменти в развитието на действието и подчертава специфичните композиционни функции на отделните части на поемата. Така своеобразната описателна обобщеност на трите части, разположени между краткия увод и първото преломно „изведнъж”, явно се обуславя от тяхната функция на експозиция.

Първата от тези части ни въвежда накратко в ситуацията - без излишна обстоятелственост, картинно и направо: от три дена башибозушката орда обсажда храма, в който се е приютило населението на Перущица. Всички се държат храбро и никой още не се е опозорил с предложение да капитулират. Но ъ общата атмосфера вече е надвиснала сянката на предстоящия разгром - храмът е пълен с трупове, горещият въздух го превръща в истинска пещ, свирепо заявява за своите права и гладът.

Във втората част изображението вече навлиза в онези по-конкретни детайли на картината, за които стана дума преди малко, но продължава подчертано да обобщава. Тук герои са не определена жена или мъж, конкретен старец или дете, а въобще майката, жената, мъжът, старците и децата. И тъкмо затова техните действия, изразени в описателното минало несвършено време, не протичат пред нас във времето, а само ни представят характерното за поведението на различните категории герои на кървавата драма:

Майката мълвеше: „Чедо! Не се бой!”
И даваше сину напълнена пушка;
и старата баба, що едвам се люшка,
носеше куршуми във свойта пола,
и мъжът, учуден, имаше крила:
отзади, до него, жена му любима
гледаше азлька пупал дали има...

Без да излиза от този обобщен отрязък от времето, третата част прави известен поетичен скок в пространството и ни пренася в башибозушкия стан, за да погледнем на битката и от гледна точка на врага. Тази гледна точка своеобразно се подчертава и чрез метафоричната употреба на съществителното „жътва” м глагола „сееха”. Една метафора, която умело загатва затвърдената у османлията господар представа, че българинът е безправен роб, предназначен само да сее и жъне, и психологически мотивира обзелия духа му страх пред неочакваното революционно преображение на довчерашната кротка работна рая.

Въпреки трагичните краски, и в общата атмосфера, и в отделните.детайли на тези, заснети от различни позиции, картини на битката, преобладава героичният тон. Дори и врагът е смутен. Морално победата е изцяло на страната на въстаниците, а и физически те все още не са победени:

И страхът неволно обзе му духът
пред тези раи слаби, що сееха смърт,
и вместо молби, плач, пущаха куршуми.

Завършва експозиционното въведение и появата на тази нова глаголна форма на минало свършено време - „обзе” - внася в поетичното описание елемент на развитие. Нещо, което ни подготвя за преминаването към нов момент от драматичния разказ.

И тук именно се явява любимото Вазово „изведнъж”, с което той ни въвежда на няколко пъти във възловите преломни моменти на „Епопеята” (да си спомним напр. „Изведнъж Радецки пристигна със гръм” от „Опълченците на Шипка”). Явната слабост на автора към ефектната изненада на това наречие е свързана с характерния за „Епопеята” „скокообразен” преход от един сюжетен момент към друг. Преход, който в случая е подчертан и чрез изразителната смяна на описателното минало несвършено с разказвателното минало свършено време. Срещу цитираните изреждания от рода на „Старците търчеха с ярост на лице и търсеха пушки с трепетни ръце...”, сега идва:

Битката утихна... разредя димът,
и някой глас чу се, че ехти в шумът...

Тази смяна на глаголните форми създава представа, че действията започват да текат вече не едновременно, а последователно. Т. е. водеща нишка в поетичния разказ тук става развитието на събитията.

И така, „изведнъж” (между впрочем от гледна точка на откъснатите от околния свят въстаници това наистина става изведнъж) в Перущица пристига редовна турска войска и с нейното пристигане, което явно ще реши изхода на сражението, действието навлиза в нов, преломен момент, първият израз на който са смутът и колебанията, настъпили за кратко време в редовете на въстаниците. И неслучайно именно тук лирикоепичният разказ напуска описателната обобщеност и действието придобива определена последователност, фактически този момент е завръзката на драматичния конфликт, който ще бъде разрешен в централния епизод на поемата.

Защото намесата на редовната войска, от една страна, не оставя вече у никого илюзия за изхода на сражението и с това поставя законния въпрос - не е ли безсмислена по-нататъшната съпротива. А, от друга страна, създава една, макар и не особено сигурна, възможност за спасение чрез капитулация. Изчезва окончателно надеждата, че е възможно да запазиш и живота си, и току-що събудената си национална гордост. Новосъздадената ситуация безпощадно поставя дилемата да избереш едно от двете. Това е въпрос, който трябва да се реши от всеки поотделно и от всички заедно. Веднага и категорично. Но художникът не отделя особено голямо място на драматизма на изживяванията, не задълбочава психологически колебанията. Маркира ги само - експресивно и лаконично - по-скоро като външен сблъсък на различни мнения: „Ето царска сила, да се предадем! - Не щем! - Не! - Не бива! По-добре да мрем! - Да се покорим ли? - Мълчи! Да се борим!”... Следва героичният призив на една жена - вече не обобщен, а конкретен индивидуален герой, чиито действия протичат еднократно във времето. Тя загива, стреляйки срещу войската, и това е достатъчно, за да се оформи окончателно решението на множеството да се бият докрай:

Огънят обхвана тия души горди.
- Да се не вдадеме на турските орди!

Тук има вярно доловена психологическа правда - в такива афектни моменти един подобен героичен жест може действително да въздейства решаващо върху психологията на масата. И все пак, при един друг жанр, при друг стил на изображение, това така леко ликвидиране на колебанията пред съдбовния избор навярно би изглеждало повърхностно и неубедително. Но въпреки драматичното си съдържание, Базовата поема има не драматичен, а одичен характер и тази жанрова характеристика определя целия й стил. Основната художествена задача тук е не да се изобрази психологическата сложност на човешките изживявания, а да се възпее техният героичен резултат. Затова и кратковременният смут, обхванал защитниците след пристигането на редовната войска, не заема централно място в сюжета на произведението като някакъв основен вътрешен конфликт. Той само маркира оная драматична завръзка, която ще ни отведе до подвига на главния герой на поемата. И неслучайно именно тук се появява отново епитетът „горди”, заемащ възлово място в обобщената в увода характеристика на епохата. Започва разказът за несломената патриотична гордост на Перущица.

Това е най-възвишената м най-красива форма на героизма - когато се бориш вече не за физическата, а само за моралната победа не за да спасиш загубеното сражение, а просто да защитиш човешкото си и национално достойнство. При неизбежното вече поражение фактът, че перущенци решават да се бият докрай, е сам по себе си достатъчно героичен, за да има нужда да се илюстрира с отделни действия. И художникът започва да губи интерес към детайлите на самия бой. Сега той изобразява преди всичко атмосферата на все по-сгъстяващ се трагизъм.

И тук идва отново любимото Базово „изведнъж”, с което той отбелязва внезапния преход към нов епизод. В случая този преход е подчертан и чрез обособяването в монолитно леещия се стихотворен поток на един отделен от другите стих и това обозначава дори и графически новия преломен момент - началото на края:

Изведнъж видяха там зидът съборен.

Това е кулминацията в развитието на действието, оная точка на пределно сгъстяване на драматичното напрежение, след която неминуемо трябва да последва оглушителният взрив на развръзката. Но вместо това, набраната емоционална енергия внезапно отприщва един мощен лирически изблик:

Перущице бледна, гняздо на герои, слава!
Вечна слава на чедата твои...

Директно възторжена и реторично пищна, изградена върху патетичната яркост на антитези, контрасти и величави сравнения със световноизвестни събития и имена, тази неудържима в своите градации поетична възхвала е безспорно най-яркият, най-вдъхновен момент в поемата. Определят я обикновено като „лирическо отклонение” заради заразителната спонтанност, с която се излива, сякаш повествованието не може да издържи повече напора на лирическия възторг. Но всъщност терминът „отклонение” може да се употреби тук само твърде условно. Защото тази възторжена възслава на националния дух, това увенчаване с поетични лаври на „бледната”Перущица и нейните герои е самата сърцевина на произведението, това, което именно превръща Базовата поема в ода. Явно е, че по логиката на нейния художествен замисъл драматичното повествование за перущенската битка трябва да ни приобщи именно към този възторг, за да вреже в съзнанието ни ония високи нравствени понятия, които парадоксално преобръщат разбиранията за това какво е победа и какво поражение:

Поклон на теб, граде, пепелище прашно,
на борба юнашка свидетелство страшно!
Твоите чеда бяха силни в трудний час,
твойта гибел беше тържество за нас.

От гледище на смисловото внушение и жанровата характеристика, това е идейно-емоционалният център на творбата. Защото е не само една възторжена апология на перущенската съпротива, но и една емоционално изстрадана концепция за нейния исторически и етичен смисъл, за нейното място и значение в историята на националния дух. Но от чисто композиционно гледище, разгъването на тази лирическа възслава непосредствено преди трагичния край напомня онова известно от композиционната схема на класическите трагедии съзнателно забавяне на действието точно в мига преди очакваната развръзка, за да се открои по-ярко нейният трагизъм. И достатъчно е да си представим едно разместване на частите на поемата, при което тази прослава би отишла накрая, както изисква традиционната логика на „заключението”, за да видим с какъв верен усет е намерено нейното място в емоционалния ход на лирико-епичния разказ. „Но войската скоро храмът обкръжава”- връща ни отново към този разказ поемата, изчерпала до задъхване градациите на лирическия възторг. И това „но” тук явно се отнася не до самото действие, което фактически логично продължава след разрушаването на зида - то е едно емоционално оттласкване тъкмо от лирическото „отклонение”. Да, ще се слави през вековете името на Перущица, но вижте с какви жертви, с какво мъченичество е изкупена тази нейна слава - незабележимо внушава на читателя това въвеждащо „но”.

И наистина тази последна част на поемата е разказ за страшния разгром и трагичното мъченичество на Перущица. И в този лаконично ярък разказ моментите, изразени пак чрез обозначаващите едновременни действия глаголни форми на минало несвършено и дори на сегашно историческо време, образуват своеобразна рамка за сюжетната развръзка на достигналия своята кулминация драматичен конфликт.

Всичко в поемата „Кочо” или „Защитата на Перущица” е исторически достоверно и същевременно епопейно величаво, всичко е предназначено да буди героични вдъхновения и национално самочувствие. Тя е едно от ония произведения, които направо поемат функциите на създаващата и съхраняваща националните митове народна памет. И силата на Вазов като поет е в оная спонтанна естественост, с която той е превърнал тази функция в своя художествена позиция.

•  

•  

• 	ГЛАСУВАЙ ЗА НАС	543210
  	Copyright © 2008 My School BEL - "Dimitroff & Son Company"