Бихме могли да наречем Вазовата „Епопея на забравените” пантеон на безсмъртните. В годините непосредствено след Освобождението, когато „разчетът владей, не духът”, забравата бързо обгръща едни от най-светлите имена на националната ни история. Нараненото българско сърце, възмущението на големия патриот спонтанно избликват в тържествената патетика на одите - но не като протест, а като възхищение от делото на героите. Словото на Вазов не само изтръгва от забвението националните ни светини, но създава онези внушителни поетични портрети, които се вписват в нашата представа за героичност. Те живеят в съзнанието на всеки от нас и в народната памет с образите, които е изваял патриархът на българската литература. Така че цикълът от 12 оди в „Епопея на забравените” е не само едно силно литературно присъствие, но и неотменна частица от националното ни съзнание, от нашето минало и настояще. Целта на Вазов е да възпее подвига на героите и чрез великото им дело да събуди националната гордост на българина. Неслучайно два стиха от „Паисий” звучат в народното ни битие като огънче и импулс за отстояване на българското самочувствие: „и ний сме дали нещо на светът и на вси словене книга да четат”. Народопсихологическото въздействие на Вазовите оди запазва актуалността си през изминалото столетие. Днешният ден с подмяната на редица нравствени стойности е ярък пример за това.
Одата „Паисий” започва с мрачна констатация, лаконична и недоизказана: „Сто и двайсет годин... Тъмнини дълбоки!” това са годините, които отделят Паисиевата „История славянобългарска” (1762 г.) от Вазовата творба (1881 /84 г.). В духа на романтичната литература поетът очертава тайнствената картина на Атонския манастир. Както в целия цикъл, и тук стихът, най-често дванадесетсричен, многословен в струпването на определения, звучи храмово тържествено. Героят е въведен в поетичното действие с епитета „тъмен” („монах тъмен”), който, за разлика от „тъмнини дълбоки” в началото, тук носи съвършено различна информация - неизвестен.
„Епопея на забравените” следва класическата специфика на жанра - лироепичен. Повествователните моменти са много пространни, но те се разстилат по гребена на мощна емоционална вълна. Одите на Вазов са образец на патетично лиричен поетически разказ. Описателното въведение ярко откроява образа на лирическия субект, напълно идентичен с автора. Той разказва прочувствено като ангажиран страничен наблюдател, който, картинно възкресявайки миналото, търси истината за своя герой. Въпроси-догадки следват неудържимо един след друг и създават напрежение на поетичната интрига:
Що драскаше той там, умислен, един?
Житие ли ново, нов ли дамаскин,
зафанат от дълго, прекъсван,
оставян и пред кандилото
сред нощ пак залавян?
Поличби ли божи записваше там?
Романтичните елементи са провокирани и от самата епоха - крайни, изключителни обстоятелства, тайнствена изолация, откъснатост от света. Открояват се специфични прийоми на романтичната литература, например контрастите, характерни за целия цикъл: „Или бе философ? Или беше луд?”; „ младия прави мъдър, а стария - млад”... Стихотворението е изградено по антитетичен принцип: сред общия духовен застой се възправя атонският монах с великите цели на своето слово; на тоя, който „се отрича от своя си род”, е противопоставено величието на българската история. Емоционалният поток водопадно се излива в поредица градации:
И той фърли поглед-любовен, приветен
към тоз труд довършен, подвиг многолетен,
на волята рожба, на бденьето плод...
Както в одата „Левски”, така и тук характеристиката на героя е еднотонова, без нюанси и светлосенки. Нито един щрих не засенчва самоотричането и великата мисия на Паисий. В пълната абсолютизация на духовно възвишеното рефлектират силни влияния на романтизма.
Вазовите оди са заредени с по няколко кулминации. Къде бихме ги потърсили? В края на огромния труд при създаване на историята? В началото на монолога? Или в гневните отправки към забравилите рода си? Или във възхвалата на славното минало?
Ако в „Левски” монологът на Дякона е лирично въведение, то монологът на Паисий обхваща половината творба. И в двете оди няма разлика между авторското слово и словото на героя - същата патетика в разгърнатата поетическа фраза, същият неудържим водопад на емоцията. Вазов изобщо не е целял да наподоби езика на Левски, въпреки че от многобройните запазени негови писма добре е познавал логичната му стегната фраза. При Паисий положението е по-различно. Наистина през 1882 г., когато е написана одата, липсват изследвания за личността и делото на атонския монах, но по възрожденския си патос „Епопея на забравените” тясно се родее с Паисиевата история; не само емоционално, но и концептуално - бурен, напорист стремеж да се разбуди гордостта и самосъзнанието на българите. Съхранявайки специфичната тоналност на своите оди, Вазов се доближава не само до Паисиевия патос, но бихме могли да говорим и за сериозно стилистично влияние. Изобилието на възклицания и обръщения не са повлияни само от романтичните оди на Юго. Те са твърде близки до стилистиката на най-пламенните, най-прочувствените моменти в Паисиевата история. Да сравним мотото към Вазовата ода „Паисий”, взето от „История славянобългарска” на Хилендарския монах: „О, неразумне и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш Болгарин?... Или не са имали Болгаре царство и господарство?”, и последвалите стихове на поета:
Горко вам, безумни, овци заблудени,
със гръцка отрова, що сте напоени.
Вазовите наставления сякаш следват Паисиевата дидактичност: „Ти, Болгарино, не прелщайся, знай свой род и язик...”. За това говорят и многобройните повторения: „Четете да знайте”, „Четете и знайте, що съм аз писал, ...четете, о, братя, да ви се не смеят... „. Обръщението „Болгаре” Вазов пряк заимства от Паисий.
Монологът се открива с прочувствен възглас - оценка за създаденото:
Конец! На житие ново аз турих венец...
От днеска нататък българският род
история има и става народ!
Многословният в одите си Вазов тук е пределно лаконичен. Поетът продължава възрожденската мисия на Паисий с надежда, че великите примери от близката ни история ще съживят самочувствието на българите. Той търси мястото на нашите герои в световния пантеон на безсмъртните. Оттук и многобройните съпоставки с митологични образи и знаменити исторически личности. (Паисий е „кат някой древен библейски пророк ил на Патмос дивий пустинника строг...”).
В пристрастния, емоционално напрегнат монолог отчетливо се открояват основните концептуални ядра на Паисиевата история. В контраста позорно настояще - славно минало, блика възрожденска настъпателност. Повествователно лиричното пътуване в дебрите на историята е подчинено на една идея - да се докаже миналото величие на българите:
Четете да знайте що в стари години
по тез земи славни вършили деди ни...
и била велика българска държава.
В поезията ни обръщението „братя” има своеобразна традиция. Ботевото „братя сюрмаси” при Вазов се среща във вариантни повторения: „моите братя” („Левски”); „наш брат”, „вашия брат”, „о, братя” („Паисий”).
От Ботев и Вазов това определение трайно се налага и по-късно в българската поезия. (При Смирненски - „братя мои, бедни мои братя”.)
Одите от „Епопея на забравените” Вазов пише в прилив на неудържимо вдъхновение. Първите пет от тях - на един дъх, за три дни, в усамотението на своята пловдивска къща. Под „Левски” поетът отбелязва: „ Това стихотворение и следующите го („Бенковски”, „Кочо”, „Братя Жекови”, „Каблешков”) се появиха в стихосбирката „Гусла” (Пловдив, 1881 г.). Останалите късове от „Епопея на забравените” бяха написани и напечатани през 1882 г. в „Поля и гори”... Пред проф. Иван Шишманов Вазов разказва, че в някаква руска книга чел оди за шведски патриоти на финско-шведския поет Йохан Рунеберг. „Най-прям повод да възпея „забравените” ми даде обаче Захари Стоянов, който в един румелийски вестник бележеше по кой начин са загинали повечето от главните герои на въстанието. „По същото време Вазов чете „Легенда на вековете” и признава: „бях очарован от елана, от широкия размах на френския поет”, а после с подценяваща скромност нарича одите си „реминисценции” на Юго. С това обаче никой не би се съгласил - възхищението и плодотворното влияние на Юго не нарушава самобитността на „Епопея на забравените”.
Одите остават един от творческите върхове на големия поет на България Иван Вазов и на цялата българска литература, частица от националното ни битие и самосъзнание, свят, вечен пантеон.
