За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
ИВАН ВАЗОВ - „ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ“
МИТ И ИСТОРИЯ ВЪВ ВАЗОВАТА „ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ”
Иван Вазов написва поетичния цикъл „Епопея на забравените” няколко години след Освобождението, когато дистанцията на времето му позволява дълбоко да преосмисли цяла една епоха от българската история - епохата на Възраждането, започнала с първите прояви на оформящо се национално самосъзнание през втората половина на XVIII век и достигнала триумфално до победния край на Руско-турската война през 1878 г. Големият поет с болка открива, че в променяща се следосвобожденска България споменът за великите ни възрожденски дейци и завещаните от тях ценности все повече избледнява и си поставя за цел да го възроди в сърцата на своите съвременници. „Епопея на забравените” е една блестяща реализация на това начинание.
Вазовата „Епопея” включва дванадесет оди, почти всяка, от които назовава известна историческа личност. В художественото пространство свои поетични функции имат имената на Левски, Паисий, Бенковски. Как поетът внушава идеята за нравствено величие? В дванадесетте оди от цикъла Вазов „обгръща” историческите факти около живота на Възрожденците в множество митологични символи и знаци, повечето от които са взети или от християиската, или от античната митология, т. е. той митологизира личностите от Възрожденската ни епоха. С други думи в „Епопея на забравените” големият майстор на словото прибягва и до мита, и до историята, като ги слива в едно - двете се превръщат в тъждествено равни и трудно различими една от друга „категории”. Сам по себе си този процес е една художествена инвенция, тъй като Вазов извършва нещо почти невъзможно - въпреки художествената „амалгама” на мит с история, поетичното въздействие на образите остава едновременно „исторически действително” и „митологически въздействащо”. И все пак, редно е да се уточни, че по начина на митологизиране много от творбите В „Епопея на забравените” притежават собствена специфика, каквато е например одата „Паисий”.
В самото начало на това лирическо произведение Иван Вазов ни „потапя” в далечното и непознато минало, в една неизвестност, обгърната с мистичност:
Сто и двайсет годин... Тъмнини дълбоки!
Там о в дън горите атонски високи,...
Още първите два стиха имат митологично въздействие. Числото 120, въпреки че отразява сравнително точно времевата дистанция, не е случайно избрано. То има митологическа „стойност”, защото според Библията учениците на Христос са 12. „Тъмнини дълбоки” е често употребявана за времето си метафора, изразяваща представата за духовна забрава и незнание, а словосъчетанието „горите атонски високи” само по себе си е една митологема за православния християнин от времето на Вазов. Внушенията й, образно казано, карат читателя да почувства полъха на Бяло море, да чуе шума на вълните му и монотонните речи в манастирите по бреговете му. По-нататък авторът ни пренася в една „скромна килийка, потънала в сън”, където:
един монах тъмен, непознат и бледен,
пред лампа жумеща пишеше наведен.
Това е първата Вазова митологизация в тази ода. Авторът смислово противопоставя прилагателните „бледен” и „тъмен”. По този начин той поставя лирическия си герой на границата между светлината и мрака, с което го представя метафорично като човек на границата между две епохи - тъмното Средновековие и светлото Ново време. Така само в два стиха Вазов митологизира личността на Паисий Хилендарски, и то, без да прибягва до митологични символи - един безспорно труден похват. И все пак, митологизираният образ на монаха Паисий има народно българско съдържание, което определя историческата му мисия:
и фърляше тайно през мрака тогаз
най-първата искра в народната свяст.
Поетът е избрал достоен финал на одата си - едно забележително съчетание на история с митология. Още нещо е съществено за произведението - народът все още не е обект на художествено изображение, докато в творби като „Бенковски” той вече има националноисторическа роля. В името на народа и неговото освобождение действа лирическият герой. Поемата „Бенковски” въздейства силно с метафоричния пейзаж на изображение, в който „планината” е „пуста”:
...Дивота и сън е.
Всред пространства голи, бърда,
урви, трънье.
В пустинята влада някой гробен дух.
Небосводът гледа уплашен и глух.
А безводните реки и „плешиви бърда” „душата измъчват и плашат окото”. Кулминационният момент на въздействие е финалът на творбата. Митологизацията не е така силно изразена, както например в одата „Левски” - една от най-силните и внушаващи лирически творби на Вазов, Тя е изпълнена с митологеми.
Митологизацията е извършена многопластово и създава у читателя чувство на „липса” на материален свят, усещане за доминация на вътрешната духовна борба, за едно интензивно духовно горение, не по-слабо от това в „Паисий”. На няколко места в творбата Вазов открито ни внушава това:
Той беше невидим, фантом или сянка.
Озове се в черква, мерне се в седянка.
Девет годин той
скита се бездомен, без сън, без покой.
Манастирът тесен за мойта душа е.
Съществена роля в митолозизацията на образа играе отново едно библейско число - 9, което е кратно на „най-свещеното” за християните число - 3. Вероятно не е случайна „троичността” на изображението в стиха:
скита се бездомен, без сън, без покой.
На много места в творбата не се споменава името на Левски, а се използва местоимението „той”, при това с главна буква - част от библейския модел на митологизация. При Левски наблюдаваме сякаш някаква градация - отначало той е монах и обитава пространството на религиозната святост, на „връзката с Бога”; впоследствие става дякон, апостол, мъченик, а накрая делото му става равно на делото на Месията - чрез отъждествяването на „славно”-то бесило и кръста. Друг елемент от митологизацията е предателството на поп Кръстьо, тъй като то също е обгърнато от митологеми. Най-страшният грях в християнската религия - предателството спрямо Иисус - рефлектира като най-страшното наказание във фолклора - генетическата обремененост:
...и кого родила една майка луда.
Особено интересна е митологизацията в „Опълченците на Шипка”, тъй като тук се наблюдава нещо, което не присъства в нито една от другите единадесет творби. Вазов извършва митологизацията на два пласта - веднъж чрез античната митология - в центъра на този пласт е митологизираната представа за битката при Термопилите, а в центъра на другия пласт стои стихът: „Ведно да се бият живи и умрели”.
За съвременниците на Вазов този стих ще да е бил една мигновена препратка към библейската битка при Армагедон - платото, където демонската мощ на дявола ще бъде победена от божественото войнство.
В поемата „Опълченците на Шипка” „божественото войнство” са защитниците на „заветния хълм”. Библейски е размахът на героичната битка. Тя се води на живот и смърт. Такова е внушението и на Вазовия стих: „в едно... се бият живи и умрели”. Историческият подвиг на българските опълченци е митологизиран. Той е сюблимният миг на саможертва, изразил митологичните стойности на националната ни история. Освобождението на България намира своята художествена митологизация в поетичния цикъл „Епопея на забравените” на Иван Вазов.
