За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
ИВАН ВАЗОВ - „ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ“
ЛИЧНОСТ И СВОБОДА В „ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ”
Иван Вазов справедливо е наречен народен поет. Две от творбите му остават завинаги в съзнанието на народа ни - романът „Под игото” и „Епопея на забравените”.
Цикълът от 12 оди или малки поеми е написан, за да възпее подвига на борците за свобода, да направи паралел между саможертвеното им дело, като с това прави пряка връзка с епичното в класиката. В центъра на одите стоят събития и личности от съвремието на автора. Подтик за създаването на цикъла е статията на Захари Стоянов във вестник „Работник” - 1881 година. Летописецът на революционните борби описва гибелта на героите в името на революционния идеал „Свобода или смърт”. Така по-късно поетът заявява: „Да напиша „Епопея на забравените” ш даде повод една статия на Захари Стоянов...” Вазов поставя един изключително важен нравствен проблем -за взаимоотношенията между личността и времето, за връзката помежду им.
Поетът интерпретира проблема от гледна точка на твореца, на философа и народопсихолога. Пресъздава историята на Възраждането и на революционните борби чрез изключителни моменти от живота на изтъкнати личности, чрез конфликта им с времето и натрупаните в съзнанието на поробения народ предразсъдъци и страхове.
Когато Вазов пише одата за Васил Левски - Апостола на свободата, самият Захари Стоянов е категоричен: „Името на този български син ще фигурира на първо място” сред революционерите възрожденци. Композицията търси трагичното и величаво въздействие на историческия образ, за да очертае моралния и революционен подвиг на силната личност. Поетичният сюжет започва с прозрението на героя, аргументиращо в монологична форма бъдещите действия на Апостола. Решителният отказ от избрания по-рано път, изборът на опасното начинание изискват решителността на една наистина силна личност. Левски поема отговорността пред Бога и напуска религиозното поприще в името на другия, на брата - нарушава канона, за да реализира идеята за саможертвата. Основание за това е убеждението:
че ближни ми има нужда не от молитва,
а в съвет и помощ, когато залитва.
Монологът е философски аргументиран, логичен и силен. Опирайки се на видяното, на преживяното вековно страдание, той твърдо заявява:
канонът мъчно ще направи да замлъкне стонът.
Личността разбира, че трябва някой да е пръв, да поеме тежестта на началото, за да пробуди и другите, да ги поведе напред в името на бъдното. Речта му е кратка, но огнена, променяща в един миг наслояваните разбирания - своеобразна духовна революция, изживяване на катарзиса. Дълбокият нравствен поврат не е по силите на всеки - първото условие е да има основа за изграждане на бъдещето, да има сила, за да се превърне вчерашният послушен „раб божий” в силна, самостоятелно формулираща идеите си личност. Апостолът изменя дотогавашната религиозна основа:
Той внасяше бодрост в народната свяст - казва Вазов. И ако християнството е народната свяст, народният морал, то новото е налице - действеност, вяра, сила.
Композицията на одата слива в едно епични, лирични, драматургични елементи. Проследен е пътят на личността-водач. Поетът не прави характеристика на героя, а го оставя сам да разкрие душата си, проблемите, възникнали пред българина, дилемата за избора - лично или общо спасение. В едно се съчетават външното и вътрешно развитие на действието:
Горите, полята познати му бяха;
всичките пътеки кракът му видяха,
пустинята знайше неговия глас,
хижата го знайше и на всеки час
вратата й за него отворена беше.
Дейността на Апостола е също характеризирана:
...говореше тайно за ближний преврат,
за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът
и че време веч е да въстане робът;
че щастлив е оня, който дигне пръв
народното знаме и пролее кръв,
и че трябва твърдост, кураж, постоянство,
че страхът е подлост,
гордостта - пиянство,
че сме равни всички в големия час -
той внасяше бодрост в народната свяст.
На пръв поглед проповядваното има твърде малко общо с християнството и извечния народен морал. Левски изисква не смирение, а борба, не преклонение - а бунт, не подлагане на другата буза, а проливане на кръв. Християнството поставя на първо място мисълта за смъртта и отвъдното - Левски говори най-напред за свобода, а сетне за смъртта, изобщо не споменава за смирение, а търси бунта и въстанието. Героят подчертава ролята на личността - „щастлив е оня, който дигне пръв народното знаме”, който изпревари развитието на събитията и ги създаде, който поведе другите. Тази личностна гордост се слива с личната скромност - „беден, гол, бос, лишен от имотът”. Апостолството и водачеството се сливат в едно. Гибелта е задължителен елемент за апостолския образ. Така загива и великият син на България - предаден, при това от божи служител, за един от онези, които са водели роба по тихите и безнадеждни пътеки на примирението. С една само реплика е очертана библейската връзка с предателството: „ Той биде предаден, и от един поп!”. Поетът подчертава смъртта на личността и безсмъртието на делото, на великия подвиг в името на бъдното, финалът е апотеоз на безсмъртието на личността чрез делото, апология на светеца, успял да даде ново съ-държание на епохата, да внуши на поробените хора чувства на дълг към родината, към бъдещето на народа. Поетът прославя нравствения героизъм на личността. Най-голямото постижение на Вазов е сливането на народно-митологичното и реалистично-житейското в личността на Апостола на свободата.
Силни личности са и изобразените в останалите оди герои на Априлската епопея. Бенковски, човекът, успял да израсне от просто селянче до „княз”, както е наричан от българите, водач на най-голямото въстание срещу робството, дължащо се в голяма степен на обаянието и силата му, е герой на следващото стихотворение. Вазов спира вниманието ни върху глобалната историческа цел на героя:
героят, юнакът с мисъл на челото,
на подвига знаме, душа на делото,
човекът, що даде фаталния знак...
Бенковски е обрисуван в стила на мита и народната песен - в последните мигове, красив, непокорен, победител и в смъртта. Такава победа удържа и Каблешков. В одата доминира романтичният образ на силната личност, раздвижила масата, дала й цел и на-соки. Поетичната констатация е силно въздействаща:
И в няколко дена, тайно и полека,
народът порасте на няколко века!
Израстването на роба до личност е свързано с преоценка на ценностите, с промяна на критериите. Така става с Левски, така израства като личност и Михаил Жеков. В пламтящата плевня двамата братя драматично изживяват вътрешната си борба. Единият не може да приеме мисълта за гибелта в името на дълга, другият вече е изживял саможертвата и чака момента на изявата. В този отделен епизод, съвсем нехарактерен за провалилото се Старозагорско въстание, Вазов вижда търсената тема - темата за израстването на роба до свободната личност. Тази тема е и определяща в „Кочо” („Защитата на Перущица”). Поетът казва: „Кочо - простият чизмар, наранен, отслабнал и бунтовник стар...”. Подчертава определението „простият” като символ на обикновен, неук, типичен за времето българин. В сюблимния момент той определя бъдещето си, бъдещето на невръстното си дете, бъдещето на рода си. Без да аргументира решението си, той предлага на жена си избор - смърт или живот под робство. За Кочо всичко е ясно, както и за Михаил Жеков - поел е по смъртно опасен път, дал е обет в името на родината и свободата, дошло е време да го изпълни. Михаил Жеков и Кочо не размишляват, те действат, защото времето на размислите е отминало. Дошло е време за изява. Те просто умират така, както са решили - като свободни хора. А за да приемат това решение, те трябва да са надскочили „нормалното” разбиране, да се превърнат в личности. Личността има право да избира. Изборът е страшен - самоубийството се на-казва от Бога, а Кочо освен това убива и невинната си жена, и невръстното дете, а Михаил Жеков - брат си. Те поемат на плещите си чужда смърт, спасяват близките си от много по-лошо бъдеще - от робство. Отговорност поема и Раковски - пробужда народа, води го към идеята за свобода, отец Паисий - събужда „народната свяст” за героичното минало. Волов и Каблешков зоват към промяна. Но и хората от народа (Михаил Жеков и Кочо) в един само миг, по-дълъг и по-ценен от цял живот, успяват да изминат пътя от роба до свободната личност и да завоюват в битката това трудно звание.
Вазов изгражда един цял нов свят в цикъла „Епопея на забравените”. Това е светът на свободните личности, на борците за бъдещето на народа, на хората, пожертвали личното в името на личностното израстване, в името на родината и свободата. Затова и „Епопеята” остава едно от най-силните художествени произведения на българската класика.
