За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
ИВАН ВАЗОВ - „ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ“
ЛИЧНОСТТА, НАРОДЪТ И ИСТОРИЯТА В „ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ”
В литературния живот през 80-те години на миналия век е налице трайна тенденция към възвеличаване на близкото минало. Особено силно е изразена антитезата преди - сега в цялостното Вазово творчество след Освобождението.
Когато мине времето на великите самопожертвования, на подвизите, на героизмът, изскокват наяве низкопълзящите инстинкти на тълпата” - пише Вазов.
„Наш'то недавно” е обект на идеализация и митологизиране, дори на хиперболизация. „Тогава беше времето на самопожертвование - сега е времето на дребните характери”, напомня летописецът и се връща с носталгия към отминалата епоха, за да се възкреси образът на бунта, на лудите глави, на „пиянството на един народ”.
Вазов написва „Епопея на забравените”, за да призове съвременниците си да се замислят над недалечното минало. „Паметниците не са толкова за умрелите, които са си издигнали паметник неръкотворен и безсмъртен с делата си, колкото за живите, за да развиват и укрепват в тях ония доблестни чувства, които дават правото на един народ да живее.” (Вазов) Понятието-образ „забравените” е обобщен израз на протест срещу измяната спрямо възрожденските идеали, израз на болка и гняв срещу обществената апатия към наследеното минало.
„Епопея на забравените” е поетичен цикъл от дванадесет оди, свързани смислово и тематично, изграждащи един цялостен, силно въздействащ „мегатекст.” (Св. Игов) В цикъла се открояват незабравими образи на дейци, апостоли, народни водачи, вписали имената си в историята на борбата за национално пробуждане и освобождение. Вазов подрежда творбите, без да следва историческата хронология, а според времето на написването им. Неговата цел е да обхване върховите моменти на нашето Възраждане и личностите, които олицетворяват епохата. Към плеядата сеятели на ново съзнание той се връща и в „Под игото”, за да припомни на живите кое лежи в основата на метаморфозата, настъпила в народа:
„Една дълга върволица от предтечи сеятели беше прегазила вече духовната нива на България... Тая дивна върволица, която захващаше от Паисий - един калугер - и се заключаваше с Левски - един дякон - два светци, беше засеяла и наторила вече нивата и първият беше я благословил от височината на Атон, последният - от височината на бесилото.” Личностите, които Вазов включва в своя поетически пантеон, са неотделими от народа и от времето, от задачите на нашето Възраждане, но всяка от тях носи в себе си и определен трагизъм - трагичната самота на личността, изпреварила съвременниците си и призвана да осъществи диалог с тях.
Паисий сам се възправя срещу бездната на забравата - „един монах тъмен, непознат и бледен”; „умислен, воин”; на своята история отдава „полвина живот”. Словото познание се сакрализира и придобива библейски смисъл - „откровенье, божа благодат”, то е светлина „към хаос тъмний”, „със поглед умислен, в бъдещето впит”, Паисий отваря нова страница в националното битие.
„Един само буден сред толкова спящи” е и Раковски. Романтикът, поетът, бунтарят, „апостол и воин”, който с титаничната си натура иска да бутне в един час „делото на пет векове.” И в този текст числителното „един” става определящо за героя - сам, единствен - „ти, един за всички като демон бдящи”. Вазов не скрива болката си от непризнателното поколение, но вярва, че оценката на делото на Раковски принадлежи на бъдещето:
Историята има да се позамисли
към кой лик безсмъртен тебе да причисли.
Всяко значимо човешко дело в контекста на „Епопеята” се извършва в конкретен исторически момент и има за отправна точка бъдещето. Ренесансовият титанизъм на народните водачи - апостоли на свободата - ги издига във високото пространство на подвига и саможертвата, извежда ги от границата на времето, за да ги обвърже е всяка предстояща епоха. Монологичната изповед на Дякона, с която започва поемата „Левски”, насочва към мотивацията на личността, изправена пред съдбовен избор и пред повелята:
...че ще е харно да оставя веч
таз ограда тиха, от света далеч,
да кажа тайно две-три думи нови
на онез, що влачат тежките окови.
В текста се наблюдава една съзнателно търсена размяна на ценности. Небе, бог и рай са съпоставени със земя, човек, робство и втората поредица е изведена на по-високо ценностно ниво. Предателят-поп е недостоен за Христовата истина, а разпятието е свързано с мъченичеството на Левски. Подвигът му изравнява по смисъл кръста и бесилото.
Характерна антитеза за „Епопеята...” наред с мрак - светлина - е и антитезата сън - пробуждане. От „И народът спеше...” през „Свободата беше пленила ума му” поетът стига до внушителното финално обобщение:
И в няколко дена тайно и полека
народът порасте на няколко века!
(„Каблешков”)
В „Епопея на забравените” Вазов изгражда ярки образи на герои и мъченици - предтечи на свободата. Движещата сила в техния живот-подвиг е родолюбието: „Как много те любим, Българийо мила.” („Братя Миладинови”), „България цяла сега нази гледа” („Опълченците на Шипка”).
Поетът изгражда внушителна картина на народния бунт в одата „Кочо”, независимо от трагичната развръзка на въстанието:
Борбата кипеше отвътре, отвън,
във всичките очи пламтеше огън.
Болнави и здрави, богати, сюрмаси,
русите главички и белите власи
взимаха участье в последния бой.
„Епопеята” на Вазов припомня и възвеличава върхови моменти от нашата история. Понятието „връх” е своеобразен семантичен ключ към цикъла. Бесилото, на което увисва Апостола, е „връх, от където виждаше духът към безсмъртието по-прекия път!” От оня „див, чутовен връх” - „на безсмъртен подвиг паметник огромен” - опълченците съзират свободата. „Епопея на забравените” утвърждава саможертвата за род и отечество като върховна добродетел. Тя увековечава дейците на нашето минало, които със слово и дело принадлежат на всяко поколение, на всяка епоха.
