dimitroff.d@gmail.com

 

Цикълът „Епопея на забравените” на Иван Вазов, написан през 1881 - 1884 г., носи посланията на одическа прослава на трагични националноисторически съдби, пред чиято светла памет се прекланя поетът. Голяма е поетичната дистанция между художествени образи и реални исторически прототипове, чиято човешка участ вълнува дълбоко Вазов. Забравени от своите съвременници, получили свободата си, платена с красивата героична смърт на „забравените”, единствено болката в душата на твореца възкресява величието на саможертвата им, превръща ги в сакрални образи на българското национално самосъзнание.

В епоса, като жанр, винаги има трагично красива човешка смърт, която извисява духа на загиналия за прослава на обща народна съдба. Затова и прославата на загиналите герои е трагично химнична с епическа сила на внушение. Така естествено се появява и заглавието на Вазовата творба „Епопея на забравените”.

Цикълът от дванадесет одически поеми започва с поетична Възхвала на духовната диря, оставена в националната история от Левски. Апостолът на свободата е реална историческа личност, превърната от Вазов в епически красив художествен образ. Вътрешният духовен свят на героя авторът обвързва с процесите на Българското възраждане. Обобщава ги чрез метафоричното и символно пространство на „манастира”, активно натоварено с духовни послания като художествен образ. Това е мястото на духовните кипежи и търсения на епохата, както и символен знак за пробуждане на народа. Манастирското уединение стимулира размисъл, но ограничава националния мащаб на личностното действие. Затова и поетичният монолог, с който започва поемата „Левски”, поставя проблема за личностната идентификация на човешкия дух с националноосвободителната идея:

Манастирът тесен за мойта душа е.
Кога човек дойде тук да се покае,
трябва да забрави греховния мир,
да бяга съблазни и да търси мир.
Мойта съвест инак днеска ми говори.

Смисловата многозначност на лексикалната единица „мир” изразява религиозния покой и тишина на човешката душа, но очертава и образа на „света”, който има две проекции на художествена интерпретация: робското смирение на духа и търсенето на път към всенародна свобода. Първата възможност - робската тишина и покой - Вазовият герой отхвърля. Такъв духовен „свят” за него е греховен „мир”. Такова е посланието и на стиха: „Мойта съвест инак днеска ми говори.” Пробудил се е вътрешният „глас” на разбунтуваното човешко съзнание, готово да приеме обществените предизвикателства на националноисторическата съдба. Дистанцията между народ и време, усамотеният размисъл са „греховно” деяние за пробудилия се, за човека с обществено ангажирано съзнание. Отхвърлено е ограничението на духа. Осъзната е необходимостта от промяна:

Това расо черно, що нося отгоре,
не ме помирява с тия небеса
и когато в храма дигна си гласа
химн да пея богу, да получа раят,
мисля, че той слуша тия, що ридаят
в тоя дол плачевни, живот нестърпим,
и мойта молитва се губи кат дим,
и господ сърдит си затуля ухото
на светата песен и на херувикото.

Духовният хоризонт на мисълта е необятен. Достига до „тия небеса”, в които е божествената истина за смисъла и предназначението на човешкия живот, но не зад манастирските стени, а навън - сред необятния „свят” на борбата срещу „Живот нестърпим”. Слял се с повелите на времето, Дяконът остава в „божествена” хармония с „гласа” на пробудената си съвест и с историческата предопределеност на човешката си съдба. Черният символен знак на робството е отхвърлен. Той притиска духа, както черното монашеско расо ограничава реалните действия на героя. Бездействието е унизително смирение пред робската участ на ближния. Изравнява го с „греховно” безразличните към националноисторическата съдба на народа. Дяконът се бунтува и отхвърля мисълта за монашеско уединение и робско смирение:

Мисля, че човекът тук, на тоя свят,
има един ближен, има един брат,
от кои се с клетва монахът отказа,
че цел по-висока бог ни тук показа,
че не с това расо и не с таз брада
мога да отмахна някоя беда
от оня, що страда...

Решението е взето. Стремленията на духа са подкрепени от националноисторически и личностни мотиви и аргументи. Дяконът обръща духовен взор към „света” на страдащия ближен и брат по робска съдба. Напуска монашеския „мир” на уединението:

...мисля, че канонът
мъчно ще направи да замлъкне стонът;
и че ще е харно да оставя веч
таз ограда тиха, от света далеч,
и да кажа тайно две-три думи нови
на онез, що влачат тежките окови.
Рече и излезе.

Поетичният монолог въвежда лирическото действие в художествената реалност на националноисторичесжия път на Вазовия герой към личната саможертва. Неговата житейска съдба е част от историческата памет на времето. Животът на Левски е митологизиран, а делото му - превърнато в свята легенда. Пътят към художествената сакрализация на образа е очертан чрез поетичното определение „девет” („девет годин”), въплътило символните стойности на християнска и песенно-народна святост. Трагичната легенда за жертвената националноисторическа мисия на Апостола на свободата започва да „разказва” с епическа широта на поетичните послания стихът на Вазов:

Девет годин той скита се бездомен,
без сън, без покой,
под вънкашност чужда и под име ново,
и с сърце порасло и за кръст готово,
и носи съзнанье, крепост, светлина,
на робите слепи в робската страна.

Нов апостолски лик на човека, открил светлината на пробуденото национално съзнание, гради поетът. Нова национална легенда за героя създава Вазов. Образът на Левски е асоциативно обвързан с християнската идея за святост - хуманната саможертва на Христос. Вазовият герой носи „сърце порасло и за кръст готово”. Кръстният знак на саможертвата е белязал съдбата на човека. Душата му е покръстена в нова вяра - свободата на България. Той пръв ще посочи пътя към нея и ще изгори в светлия пламък на борбата. Предопределен е за свята саможертва. Готов е за Христовия „кръст”, приема трагичното предопределение на съдбата си като възкресение на националната вяра в свободата. И той става Апостол на новата национална „религия” - освобождението на България. Пръска светлина. Покръства душите и те приемат духовното озарение на мисълта му, пронизана от дълбока вяра в близката свобода:

Думите му бяха и прости, и кратки,
пълни с упованье и надежди сладки.
Говореше често за бунт, за борба,
кат за една ближна обща веселба,...

Словото на Левски е апостолско. Чертае светлия хоризонт на бъдещето. Просветлява взора. Отнема робския страх.Светлина озарява духа и човекът с вяра обръща поглед към бъдещето. Там е свободата и мисълта за нея изпълва с надежда страдащите човешки души. Убедително е словото на Апостола:

говореше...
за бунт, за свобода, за смъртта,
за гробът
и че време веч е да въстане робът;
че щастлив е оня, който дигне пръв
народното знаме и пролее кръв,
и че трябва твърдост,
кураж, постоянство,
че страхът е подлост,
гордостта - пиянство,
че равни сме всички в големия час -
топ внасяше бодрост в народната свяст.

„Народната свяст” е актова за кръстния знак на борбата. Покръстени са душите в „купела” на свободата. Поривът към светлото свободно бъдеще е всеобщ. Духовната вяра сближава човешките сърца. Бунтът е в душите, а действията са целенасочени и осъзнати. Всеки поема по трудния път към битката за своята и национална свобода. Това е общата им и неделима участ:

И всякоя възраст, класа, пол, занятье,
взимаше участье в това предприятье:...

Между духовен подвиг и реално историческо действие застава жертвеният пример на Апостола. Той е въплъщение на историческата вяра в националния смисъл на саможертвата. Един от многото е призван да стане национален жертвен идеал. Да се превърне в красив ореолен символ на свободата, носена като „жертвен” олтар в душата на Апостола:

а той беден, гол, бос, лишен от имотът,
за да е полезен, дал си бе животът!

Отношението към смъртта определя и пътя към националното безсмъртие. Хиперболата: „той беше готов сто пъти да умре на кръста Христов”, допълва вътрешния смислов обем на Вазовата поетична теза за святост на саможертвата. Тя е и художествено условие за откриване универсалните стойности на хуманната идея за духовно спасение на националното съзнание чрез реалната човешка смърт. Трагичната човешка кончина освобождава духа от робство и дарява свобода на нацията. Примерите от световната история са достатъчно красноречиви като художествени доказателства:

...Той беше готов
да гори кат Хуса или кат Симона
за правдата свята да мре под триона.
Смъртта бе за него приятел и брат, ...

Българската национална история има своя героичен пример за общочовешка святост. Духовно извисена до епичната мяра за жертвеност е националноосвободителната идея чрез делото на Левски. Апостолската му мисия е свята, а саможертвата - спасение за духа на нацията. Неговата смърт изравнява национално значимото с общочовешките класически образци на духовно безсмъртие. Поетичният акцент на Вазовата трагична възхвала е поставен върху нетленното, духовно значимото в саможертвата на Апостола. Той е въплъщение на националната святост:

обърнал се беше на дух, на огън
селяните прости светец го зовяха
 и сбрани, сдушени във тайни места,
слушаха със трепет, с зяпнали уста
неговото слово сладко и опасно.
И тям на душата ставаше по-ясно.

Художествената сакрализация на образа на Левски е следствие от дълбоката, почти религиозна вяра на „селяните прости”, т.е. на цял народ в спасителните евангелски слова за свобода на Апостола. „Селяните прости” първи канонизират в душата си делото на Левски, „ръкополагат” светлия му дух сред новите иконописни светини на българското национално-освободително мъченичество. Нова свята обител на националната жертвеност носят в душите си новопокръстените в освободителната българска вяра. Апостола е пръв светец в духовния националноосвободителен „Календар” на българите. Той е просветлил душите, възкресил е вярата в спасителното „чудо” на свободата:

И семето чудно падаше в сърцата
и бързо растеше за жътва богата.

Художествената сакрализация достига своя кулминационен връх. Неръкотворният иконописен образ на Апостола на свободата е съграден. Той има духовни непреходни стойности. Но историческата реалност напомня за трагичния сблъсък между робска действителност и личност, приела предизвикателствата на времето. По-страшно от смъртта се оказва предателството:

Той биде предаден, и от един поп!
Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,
тоз позор за бога, туй пятно на храма!
Дякона погуби чрез черна измама!

След Освобождението предателството е забравено, но позорното „пятно на храма” остава. Осквернена е паметта на жертвалите се за свобода. Поруган е олтарът” на българския дух. Дълбоко оскърбен е Вазов от мълчаливото „предателство” на своите съвременници към националните светини на България. Възмущението расте. Стихът става трагично патетичен. Героичната смърт на Апостола е неотменим исторически факт. Приемствената връзка между поколенията е Вазовата трагична възхвала на подвига. В художествените послания на стиха е радостта и болката на поета:

О, бесило славно!
По срам и по блясък ти си с кръста равно!
О, бесило славно! Теб те освети
смъртта на героите. Свещено си ти.
Ти белег си страшен и знак за свобода!

Забравената трагична саможертва от българското следосвобожденско съзнание е „знак” за ново робство, за несвобода. Българинът след Освобождението, забравил миналото на освободителните борби, отказва да приеме историческата промяна на националната си съдба. Продължава да живее в робство. Духът му е пленен от вечния робски сън на националната забрава. Отрича подвига на загиналите, осквернява жертвената им памет, отнася се безразлично към Освобождението като исторически факт. Вазов не приема нихилизма на своя съвременник. Смъртта на Апостола и на всички, загинали за свобода, е „знак” за национална гордост и „слава нова за земята”. Поетичният финал на поемата „Левски” изравнява духовната памет на саможертвалите се за свобода с общозначимите, универсални стойности на безсмъртието:

и смъртта на тебе, о бесилко свята,
бе не срам, а слава нова за земята
и връх, откъдето виждаше духът
към безсмъртието по-прекия път!

Личната саможертва на Апостола поставя акцент върху хуманното съдържание на художествената мяра за национално безсмъртие във Вазовата „Епопея на забравените”. За българина преди Освобождението смисълът на човешкото е в личната съпричастност към националната идея за свобода. Когато мисълта за свободно бъдеще приеме смъртта като национална необходимост и тя изисква лична саможертва, „срещата” с нея е осъзнат хуманен дълг към историческата съдба на народа. Светлият пример на отделния човек, на личността, определена от времето да освети с трагичната си смърт пътя Към свобода на цял народ, принадлежи на Левски. Той е началото, преди Априлската епопея от 1876 г. да освети с безсмъртие саможертвата на цял народ.

Съдбата на загиналите в Перущица е исторически факт с национално героично съдържание. Защитава хуманното в идеята за необходимата жертвеност като единствен път към национално достойнство и свобода. Жертвените съдби на перущенци, забравени след Освобождението, дълбоко вълнуват Вазов с необикновената сила на осъзнатото колективно решение на тези хора да намерят свободата си в смъртта. Те реално са твърде далеч от мисълта за героизъм и слаба. Трагизмът на човешката им участ е неизмерим. Вазовата поетична прослава на паметта им в „Защитата на Перущица” или „Кочо” от цикъла „Епопея на забравените” носи широкия мажорен диапазон на епически овладяната болка. Тя е събрана в ударната реквиемна сила на поетичния ритъм. Интонацията е трагичен резонанс на озвучената с дълбоко прискърбие душа на поета. „Тъмна” музика звучи от най-дълбоките обертонови регистри на Вазовия стих:

О, движенье славно, о, мрачно движенье,
дни на борба горда, о, дни на паденье!
Епопея тъмна, непозната нам,
епопея пълна с геройство и срам!

Междустиховите паузи спират дъха и тъмната болка в душата на поета „докосва” светлата памет на загиналите. Човешко вълнение и поетична трагика се сливат. Художественият контраст между „геройство и срам” е изграден. Светлина и мрак противопоставят героизма на Априлския бунт на срама от следосвобожденското безразличие към паметта на загиналите. Националното съзнание, като художествена категория в поетичните послания на художествената мажорна трагика, въплъщава противоречивия сблъсък между нравствените цели и реалните исторически търсения на две епохи. Времето на предосвобожденска България е „дни на борба горда”, а 80-те години на XIX век, когато Вазов пише „Епопея на забравените”, са „дни на паденье”. Общата историческа участ на народ и повели на времето е „епопея тъмна”, „...пълна с геройство и срам”.

Художественият ракурс на изображение обединява две гледни точки. Вазов, приел забравата на миналото от позицията на своя съвременник, „гледа” към събитията от Април'76 като исторически преживяно „мрачно движенье”. Това е време на бунтовни страсти, приети от следосвобожденските българи за „епопея тъмна, непозната нам”. Но от друга страна, поетът вижда светлата героичност на саможертвата на въстаналите през Април'76. Техният подвиг той приема за епичен връх в националната изява на българското самосъзнание.

Светлина и мрак, „геройство и срам” са художествените обеми на Вазовия поетичен контраст, с който гради монументалния епичен образ на „храма”. Неговото художествено пространство е свято. Сакрализиран е духът на България. Умират перущенци. Остава светлият пример на саможертвата им. Макар и „забравени”, те са намерили „пътя” към свободния дух на България. Храмовото пространство е осветено с трагичната защита на българската родова вяра в свободата. Това е нов вид сакралност за духа на загиналите. И Вазов поетически отделя, поставя акцент върху духовната светлина на обречените в храма Господен, които чрез смъртта си ще изградят нов храм за жертвената сила на българския дух:

Храмът беше пълен с деца и невести,
с въстаници бодри и бащи злочести.
Борбата кипеше отвътре, отвън.
Във всичките очи пламтеше огън.
Болнави и здрави, богати, сюрмаси,
русите главички и белите власи
взимаха участье в последния бой.

Всеобщ и всенароден е поривът към свобода. Еднаква е трагичната участ на повярвалите в свободата на духа си. Тя боди към нова историческа съдба, платена с реалната смърт на перущенци. Трагичността на Базовите послания е предопределена от реалността на историческия сблъсък между народ и бреме, националноосвободителен идеал и робство. Свободата е водещ мотив в колективното приемане на смъртта, а поетичният благослов пред жертвената памет на загиналите е художествена цел на Вазовия диалог с духа на България, с националната памет на поколенията.

В пространството на всеобща човешка трагика историческият миг отделя личната жертвена участ на Кочо - „простият чизмар”. Неговата човешка драма е ново доказателство за сакралността на националноосвободителната идея:

 

Във тоя миг Кочо - простият чизмар,
наранен, отслабнал и бунтовник стар,
повика жена си - млада хубавица,
на гърди с детенце със златна косица
и рече: „Невясто! Виж, настая сеч
и по-лошо нещо ... Ти разбираш веч...
Искаш ли да умреш?”...

Друга човешка и национална алтернатива като път към свобода - освен смъртта - в дадения момент не съществува. Изборът в направен от човека.

Личната му съдба е част от националноисторическата. Смъртта ще отнеме живота на отделния човек, но ще даде свободно бъдеще на останалите живи - на цял народ. Личният избор е национално значим и съдбовен. Сякаш с ново, над-битово и реално историческо съзнание избира бъдещето на своя народ Кочо - „простият чизмар”. Смъртта е единствена възможност за опазване честта и достойнството на рода. Остава светла и неопетнена семейната му и човешка памет. Не е случаен и изборът на невястата - „млада хубавица”:

... И клетата майка,
бледна, луда, няма и без да завайка,
сложи си детето с трептещи ръце
и кат го цалуна в бялото челце,
застана и рече: „ То да е отзади! Удряй!”

Саможертвата е личен избор, предопределен от трагичната необходимост на историческия миг и превърнат от бремето в национален избор на безсмъртието. Но това знае единствено поетът. Своята почит към паметта на загиналите той оставя като поетичен завет към поколенията. Финалните стихове на поемата „Защитата на Перущица” резонират в съзнанието на всеки българин, докоснал се до Вазовото поетично прискърбие. То озвучава „храма” на българската духовност с трагичната вяра на загиналите в националната необходимост от саможертвата им, единствено водеща към свободата на родината: И храмът ехтеше от моми, невести, кат падаха в кръвье или във безчестье! И господ от свода, през гъстия дим, гледаше на всичко тих, невъзмутим! Вазов се прекланя пред светлата жертвена памет на Кочо и загиналите перущенци. Те са новият свят образ на българското и българския дух. Но за този „иконописен” образ на националното духовно безсмъртие безспорен принос има делото на Паисий - монаха от Хилендар. Той пръв прозира, че светлата пътека към свободата преминава през душата и съзнанието на българина. То трябва да се пробуди за своето минало, за да „види” блясъка на свободното бъдеще. И сред тъмния мрак на забравата започва да звучи гласът на Паисий, докоснал със светлия „взор” на съзнанието си величавите, героични „стъпки” на времето, превърнато от робството в безвъзвратно загубена историческа памет. Паисий написва историята на героичния български дух. Припомня горди мигове на родова слава, Които са достоен залог за пробуждане самочувствието на българина. Тъмнината отстъпва и родовата памет възкръсва. Започва възраждането на българския дух, който ще „напише” своя националноосвободителен „летопис” с бунта през Април'76, със святата смърт на Апостола и с хиляди знайни и незнайни български жертвени съдби.

За Вазов „сто и двайсет годин” делят неговата „Епопея на забравените” от Паисиевата „История славянобългарска”. Този исторически факт е своеобразен израз на приемственост и дълбока почит към паметта и делото на първия български възрожденец, хвърлил „искра в народната свяст”. С ясното съзнание за творчески приемник на духовната диря на родолюбивия българин започва поетичната изповед на Вазов в поемата „Паисий” от цикъла „Епопея на забравените”:

Сто и двайсет годин...
Тъмнини дълбоки!
Тамо вдън горите атонски високи,
убежища скрити за лъжовний мир,
във скромна килийка,
потънала в сън, един монах тъмен,
непознат и бледен,
пред лампа жумеща пишеше наведен.

От святата обител на духа идва светлата мисъл за родовата памет на българите. Тя е духовното начало на националното възкресение сред вековен мрак и забрава. Българин търси забравения дух на българското. Лумва първата искра на радост в душата. Корените на родовото дърво са живи. Под пепелта на забравата тлее живот. И Паисий вижда огъня на възкресението в пожълтелите страници на времето, оставило диря в летописите. Мъждука пламъкът на манастирската свещ, осветява пътя на историята. Родолюбието припламва в душата на светогорския монах. Той е един от многото „тъмни” и непознати „черноризци” на епохата. Но той е предопределен да изведе българските души от „лъжовния мир”на робското смирение, да разгърне пред взора им героичното минало на предците. Живата памет на времето възкръсва във вярата на Паисий в силата на родовото минало, което ще изгради „мост” към бъдещето. То контрастира с „тъмното” робско настояще и се изравнява по национална гордост и блясък с величавото минало. Историческата памет е съхранила доказаната слава на България, на съществувалото Българско царство. Броди духът на Паисий из славните, горди времена на българското минало. „Среща” се с велики царе и пълководци, „разговаря” с народната памет. Пише забравената история на родовия духовен светилник:

Най-после отдъхна и рече: „Конец!
На житие ново аз турих венец.”
И кат някой древен библейски пророк,
той фърли очи си...
към хаоса тъмний, към звездния свят.
и вдигна тез листи, и викна високо:
„От днеска нататък българският род
история има и става народ!”

Родолюбивият дух на Паисий повежда българския род по „пътеката” на времето назад към неговата славна история, за да му посочи загубеното от един героичен народ. Идеите на Българското Възраждане определя светогорският монах. Тезата, „че и ний сме дали нещо на светът и на вси словене книга да четът”, насочва взора на всички възрожденци след Паисий към духовния пламък на знанието, чрез който българинът ще познае себе си и своето минало. Ще отрече робското настояще и ще се роди националноосвободителната идея б страдащата, но възкресена за стойностите на българската душа.
Монахът от „светите гори атонски” не само буди съзнанието, но го и укорява:

Горко вам, безумни, овци заблудени,
със гръцка отрова, що сте напоени,
дето се срамите от вашия брат
и търсите пища в гръцкия разврат,
и ругайте грешно бащини си кости,
и нашите нрави, че те са били прости.
Та не вашто племе срам нанася вам,
о, безумни люде, а Вие сте му срам!

 Безумието на родоотстъпничеството гневи българското самосъзнание на Паисий. Срамът за тези „овци заблудени” побелява конкретно назоваване на славни примери от историческата участ на народ, насилствено „потопен” в тъмния мрак на духовното робство. То носи забрава на род, име и човешко достойнство. Паисий се обръща към всеки почувствал духа на дедите в съзнанието си. Той живее в общата историческа памет на времето, възкресена в летописа на светогорския монах:

Четете да знайте, що в стари годин
по тез земи славни вършили деди ни,
как със много кралства имали са бран
и от царе силни вземали са дан,
и била велика българска държава

Славното минало на българите възкресява националното самочувствие, поражда желание за нова държавност, но в условия на българска национална свобода. Паисий е първият духовен светилник на пробуждащото се за светла бъднина родово съзнание, което ще потърси българската си национална самоидентификация в битката за свобода. Пред неговото дело се прекланя поетичният дух на Иван Вазов в поемата „Паисий” от цикъла „Епопея на забравените”:

Тъй мълвеше тоз мъж, в килията скрит,
със поглед умислен, в бъдещето впит,
и фърляше тайно през мрака тогаз
най-първата искра в народната свяст.

•  

•  

• 	ГЛАСУВАЙ ЗА НАС	543210
  	Copyright © 2008 My School BEL - "Dimitroff & Son Company"