За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
ИВАН ВАЗОВ - „ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ“
„ЛЕВСКИ” - АПОСТОЛЪТ НА СВОБОДАТА В
„ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ”
Времето като художествена категория в поезията на Иван Вазов е условие за творческо интерпретиране на национално-историческата съдба на народа. Твърде висока е личната оценка на поета за преживените векове на робство. Те имат свой исторически финал. Свободата е извоювана, но националните стойности на робското време, превърнало се в близко минало, са забравени. Народът не носи спомен за преживяното, националната памет е в криза.
Епохални исторически събития - смъртта на Левски през 1873 г., Априлското въстание - 1876 г., не вълнуват с реалния трагизъм на човешките саможертви българина след Освобождението. Иван Вазов реагира с вдъхновения импулс на твореца, като написва „Епопея на забравените” - трагичен вик за национално самосъзнание в мрака на забравата.
Времето напомня за себе си чрез големите исторически личности. Единствено чрез делата им, надхвърлящи мярката на обикновеното, преживяното става история, а времето придобива национални стойности. Така Вазов открива художествения критерий за историчност в своята поезия.
Поетът избира най-значимите личности от епохата на предосвобожденските борби: Левски, Паисий, Кочо, Бенковски, братя Жекови, Каблешков, братя Миладинови, Раковски, Караджата, Волов, и две върхови събития в най-новата, но „забравена” история на България: 1876 г. - Априлското въстание, и 1878 г. (11 август) - боя при Шипка. Те са художествените доказателства на Вазов пред забравилия миналото си съвременен българин. Времето на достойна национална защита става история в художествения летопис на 12-те одични поеми от цикъла „Епопея на забравените”. Това е произведение, което откроява в контраст миналото от настоящето. А в личен творчески план е нов етап от цялостното развитие на поета. Вазов гледа на Българското възраждане и на неговия националноосвободителен връх (1878 г.) вече като на история, до която може да се докосне народът и която изисква национална памет. Именно „памет”, а не „забрава” е нужна на българина през 80-те години на XIX век. Тази необходимост на времето се превръща В основна художествена цел на Базовите поетични Внушения в „Епопеята”, когато търси съзнателно лиричната патетика. Започва нов етап в творческото развитие на поета, което е и ново начало за българската следосвобожденска поезия.
Одата „Левски” въвежда идеята за святата жертвеност на българския дух в общата Композиционна структура на „Епопея на забравените”. Поетическото действие има за свой вътрешен двигател психологичния размисъл на героя:
Манастирът тесен за мойта душа е.
кога човек дойде тук да се покае,
трябва да забрави греховния мир,
да бяга съблазни и да търси мир.
Мисълта за света и човешкото смирение пробужда тревога в душата на дякон Игнатий, широтата на дух, почувствал личностното ограничение на света - „греховний мир”, не може да приеме монашеското усамотение: „да бяга съблазни и да търси мир”. Многозначността в контекстовата употреба на съществителното име „мир” (свят и усамотение) разкрива психологичната дълбочина на конфликта между човека и времето. Робството е символно изразено чрез тясната пространствена и духовна „рамка” на монашеската килия. Атрибутивният знак на човешко примирение с робското време е черното расо на дякон Игнатий. Контрастът между духовните граници на личността и времето вече е заложен в цветовата символика. Изразен е чрез вътрешно-пространствените и външно-атрибутивните художествени измерения на мрака, на тъмната безнадеждност в човешката душа. Срещу тази безизходица се изправя надигащият се протест в съзнанието на монаха, разколебан в стойностите на вярата:
Мойта съвест инак днеска ми говори.
Това расо черно, що нося отгоре,
не ме помирява с тия небеса
и мойта молитва се губи кат дим,
и господ сърдит си затуля ухото
на светата песен и на херувикото.
Молитвените слова остават без отзвук в храма на християнския Бог: „и господ си затуля ухото”. Те вече губят значение в „греховний мир”, не носят опрощение за греха да бъдеш смирен пред робските окови на времето. Нова вяра е нужна на духа. Психоло-гичната изповед - цел на поетичния монолог - достига драматични дълбочини:
Мисля, че вратата на небесний рай
накъде изглеждат никой ги не знай
... мисля, че канонът
мъчно ще направи да замлъкне стонът;
че ближний ми има нужда не в молитва,
а в съвет и помощ, когато залитва;
Мисълта прозира истината за голямата отговорност на личността за съдбата на поробения народ. Това е историческата мисия на озарения от идеята за свобода на българския дух. Тя е художествено въплътена в личностното съзнание и човешката съвест на дякон Игнатий - бъдещия Левски - Апостола на свободата. Монологичната изповед достига своята психологична кулминация с последния доказателствен аргумент, мотивиращ личен избор с национално значение:
... моите братя търпят иго страшно,
и че ще е харно да оставя веч
таз ограда тиха, от света далеч,
и да кажа тайно две-три думи нови
на онез, що влачат тежките окови.
Рече и излезе.
Избран е пътят на свободата. Сякаш е разкъсан тъмният робски мрак от светъл лъч, прорязал съзнанието. В художественото пространство на поетичния размисъл нахлува светлина. От нейния символен обем се ражда нова апостолска мисъл: народът има нужда от духовна подкрепа, от водач в трудния път на борбата за свобода. Това е историческата мисия на личността, видяла светлото бъдеще на родината. По святост тя се изравнява с деянията на апостолите от Библията. Такава голяма свята личност В българската история е Апостолът на свободата - Васил Левски:
Девет годин той скита се бездомен,
без сън, без покой,
под вънкашност чужда и под име ново,
и с сърце порасло и за кръст готово,
и носи съзнанье, крепост, светлина,
на робите слепи в робската страна.
Както в старобългарската литература, на робския мрак в душите Вазов противопоставя светлината на едно ново библейско слово - този път за бунт и свобода. Благословена сякаш от Бога е апостолската мисия на Левски. Символите на светлината чертаят неговия духовен път в мрака на робството. Той е пътят на неговата лична Голгота, но и пътят на националната надежда:
Думите му бяха и прости, и кратки,
пълни с упованье и надежди сладки.
Говореше често за бунт, за борба,
кат за една ближна обща веселба.
Левски е духовно близък на страдащите: „всяк един слушател беше му и брат”. Народ и личност търсят исторически изход от общата си робска участ. Словото на Апостола вдъхва сили за бунтовен избор във всяка страдаща душа. Битката за свобода изисква всеобщи усилия. Тя е дело на всенародния бунтовен плам. Единствен Левски води народа към бъдещето „ясно”. Топ вижда далеч във времето, прозира историческото развитие в националната съдба на българина, подкрепя го в мигове на слабост да преодолее съмненията си:
изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,
участник да стане във подвига свят;...
...В бъдещето тъмно той гледаше ясно.
Той любеше свойто отечество красно.
Вътрешната динамика на противоречивите психологични процеси, изживявани от колективната душевност на българския народ, са външно изразени чрез апостолските деяния на Левски. Той обхожда националното пространство на българския дух както в преносен метафоричен план, така и в реално житейски. Вариативните превъплъщения на духовни и конкретно исторически търсения изразяват динамиката на времето. Създават реално усещане за колизиите в душата на българина. Ритъмът на стиха е в синхрон с поривите на покръстените с мисъл за свобода български души. Апостолът на свободата достига до всеки кът на родната земя, вдъхва сила и в най-тъмното, обхванато от съмнение, човешко съзнание:
Горите, полята познати му бяха;
всичките пътеки кракът му видяха,
днес в селото глухо, утре в някой град
говореше тайно за ближний преврат,
за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът
и че време веч е да въстане робът
Идеята за святата жертвеност на всенародното освободително дело е вече част от съзнанието на българина. Той вярва в думите на Апостола, „че щастлив е оня, който дигне пръв народното знание и пролее кръв”. Натоварени с нова национална символика и ореолни значения са Ключовите понятия: „бунт”, „свобода”, „смърт”. Те са етапи в апостолската свята мисия на Левски, който пробужда народното съзнание за бунт, вдъх-ва му сили и дълбока вяра в свободата, че може сам да си я отвоюва, не скрива истината, че мнозина ще дочакат жертвена смърт. И българинът вече е готов да приеме трагичния жребий на съдбата си, защото вярва в святото слово на Апостола. Левски е първият „светец” на българската свобода. Народът сам сакрализира делото му, като още приживе го „канонизира” за светец:
...селяните прости светец го зовяха
и сбрани, сдушени във тайни места,
слушаха със трепет, с зяпнали уста
неговото слово сладко и опасно.
И тям на душата ставаше по-ясно.
Така смъртта, за която е предопределен Левски, придобива нов национален смисъл. Тя е красива саможертва за свободата на народа. Обезсмъртява духа на загиналия. Завинаги вписва името му в народната памет. Остават историческите плодове от святото дело на Апостола. Народът е готов да промени съдбата си, да напише първата най-светла страница в летописа на националната духовност, но преди свободата, топ трябва да се прости със своя апостол Левски.
Покръстил душите с ново, светло „слово за народа”, Спасителят на българския национален дух се изправя пред трагичната предопределеност на човешката си съдба:
Той биде предаден,...
Смъртта беше близко, но страхът далеч.
И той не пошушна предателска реч.
И на вси въпроси - грозно изпитанье -
един ответ даде и едно мълчанье,
и казваше: „Аз съм Левски. Ей ме, на!”
Той биде обесен.
Личността на Левски е епично извисена над предателството и осъзнатата раздяла с живота чрез духовната сила на необикновена вяра в себе си и в близката свобода на народа. Пред лицето на смъртта остава сам, обгърнат в трагично мълчание, което е израз на вътрешна сила и заслужаващо дълбоко уважение човешко достойнство. Апостолът на свободата е личността, самоидентифицирала своя човешки АЗ с националната жертвеност на епохата. Той приема смъртта, за да посочи пътя към свободата - голямата историческа цел на Българското възраждане. Времето става история в сюблимните мигове на съдбовни изпитания, когато човешка и национална съдба се сливат. Смъртта е жертвено пожелана, осъзната като трагична необходимост. Именно раздялата с живота в съдбовен миг на среща с потребностите на времето превръща човека в голяма, трагично величава историческа личност. Тя е съизмерима с епохални събития в човешката история. Трагичната лична участ на Левски е национален принос във вечната духовна памет на времето, съхранила светъл спомен за смъртта на най-достойните. С техните имена се назовават миговете на общочовешко безсмъртие:
и по тоя начин най-грозний конец
в бъдещето става най-сяен венец.
Смъртта: „най-грозний конец в бъдещето става най-сяен венец.” Национално зна-чима е смъртта на Левски. Тя е свята, избрана е в името на българската свобода. Това издига човешката саможертва до висотата на национална светиня, а споменът за делото на Левски се превръща във вечна историческа памет на нацията.
Епична по своите трагични внушения е болката на поета от смъртта на героя. Тя ражда най-светлата поетична трагика, непозната по сила на емоционалното преживяване в българската литература. Вазов изповядва душата си. Поднася своя дълбок поклон пред паметта на Левски - Апостола на българската свобода:
О, бесило славно!
По срам и по блясък ти си с кръста равно!
О, бесило славно!
Теб те освети смъртта на героите.
Свещено си ти.
Ти белег си страшен и знак за свобода,
и смъртта на тебе, о бесилко свята,
бе не срам, а слава нова за земята
и връх, откъдето виждаше духът
към безсмъртието по-прекия път!
Трагично красива е саможертвата на човека, изравнил по духовно величие националноисторическата ни съдба с вечните примери на героизъм и слава. Смъртта на Апостола е „слава нова за земята”. Това е апотеоз на националното величие и път към безсмъртието на българския дух, Вазов сакрализира паметта на Левски, вписва името му в най-светлата страница на българската история, в която оживяват делата на безкористно загиналите за свободата на родината. Тяхната национална саможертва е художествен обект на трагична възхвала в „Епопея на забравените”.
