За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
ИВАН ВАЗОВ - „ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ“
ЕЛЕГИЧЕН АПОТЕОЗ НА ПОДВИГА В ОДАТА „КОЧО”
ОТ ВАЗОВИЯ ЦИКЪЛ „ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ”
И в одата „Кочо”, както в цялата „Епопея на забравените”, историята е представена от Иван Вазов като сублимно човешко преживяване. И не толкова събитието (погромът на Априлското въстание от 1876 година), колкото рисковият миг на избора интересува поета. Затова той успява да се докосне до вътрешния механизъм на нестандартното поведение, провокирано от изключителността на визираната ситуация. Немислимо би било тръгването на човека от колектива към личностната му изява без сблъсъка с трагизма и драматизма на времето и пространството („отвътре”, „отвън”, „в храма”, „не около храма”, „отзади”, „до него”, „в тези зидове”, „отвън срещу храма” или „далеко, на голите друми”). В затвореното пространство на храма като символен предобраз на старозаветната представа за Светия Дух, даряващ с благодат вярващите с присъствието си в мигове на изпитание, се усеща бъдещият крах на надеждите:
Храмът беше пълен с деца и невести,
с въстаници бодри и бащи злочести,
които борбата в тези зидове сбра.
Участта си всякой вече я разбра.
Пак с храма като ключов библейски образ са свързани и всички психологически промени, настъпващи у въстаниците и техните близки. Посредством градацията на напрежението се влиза в контекста на ставащото като променящо се битие, зачертаващо веднъж завинаги довчерашните представи и очаквания с нови - драматични и трагични, възвишени и героични по естетическите си измерения:
Но войската скоро храма окръжава,
в тоя миг Кочо - простият чизмар...
И храмът ехтеше от моми, невести,
И господ от свода, през гъстия дим,
гледаше на всичко тих, невъзмутим!...
Метафоричният образ на зида (стената) подсеща не само за огромните трудности, през които трябва да преминат защитниците, застрашени от смърт (във физическия, а не в духовния смисъл на думата), но и за сигурността на „раите” в неизбежната помощ на Бога. В затвореното пространство на храма (от вътрешната страна на зида) се извършва тайнството на приобщаването към истинските нравствени ценности на достойния човек - дори когато Авраамовата жертва на Кочо - „простия чизмар” - е неизбежна:
Главицата падна, трупът се затресе
и кръвта детинска с майчинта се смеси.
Към конкретното историческо събитие Иван Вазов подхожда от гледната точка на патриота хуманист, мотивиран да изгради героичния образ на обикновения човек, израстващ при конкретния сблъсък с обстоятелствата като личност. Едва ли е необходимо да се отива твърде далеч, за да се открои изключителността на обстоятелствата, на обстановката, на ситуацията, а не на характерите в определеното темпорално пространство. От „храмът беше пълен” през „отвън враговете”, „изведнъж далеко” до „изведнъж видяха там зидът съборен”; от „Но войската скоро храмът окръжава” през „Във тоя миг Кочо” до „И храмът ехтеше” и „И господ от свода през гъстия дим...” протичат две времена: привидно спрялото (на ужаса и надеждата, на очакването и разочарованието, от една страна, а от друга - полудялото време на погрома (нежелан, но предусещан; отлаган, но неизбежен; забавян, но окончателен). Последните четири стиха създават усещането за продължаващия до безкрайност физически погром на народа, останал докрай нравствено извисен:
И храмът ехтеше от моми, невести,
кат падаха в кръвье или във безчестье!
И господ от свода, през гъстия дим,
гледаше на всичко тих, невъзмутим!...
Антропоморфичното назоваваме на символния образ на дима в случая визира конкретното наказание на вярващите и надяващите се смъртни хора, чиято молитва не е приета с благослов. Този финал събужда доста противоречиви размисли у изкушения възприемател преди всичко заради разминаването между очакваното и реалното, между наказанието и възмездието, между греха и разкаянието в техния изконен библейски смисъл. И в психологически, и във философски аспект не би могло да се говори за вина, а по-скоро за липса на познание относно големината на простъпката спрямо царщината, олицетворена във „враговете, диви, побеснели”, „сган башибозуци”, „турските орди”, „войска башибозуци, мръсни, диви и хайдуци”, „царска сила”, „войската царска”. Дори единичните назовавания („врагът” и „главатарят техен”) звучат обобщаващо. Лишени от индивидуалното лице, те подсещат за липсата на сетива за добро и справедливост и издават предпоставеното отношение на жертвите спрямо палачите. Краткият и накъсан диалог е израз на вътрешната потребност от съпротива - повече морална, отколкото физическа:
- Да се покорим ли? - Мълчи! да се борим!
- Предателят кой е?! Долу! - викат с бяс,
- спогодба не става между тях и нас!
- Да се не вдадеме на турските орди!
Обясним е конкретноисторическият етнически зрителен ъгъл, от който се тръгва към идеята за необходимостта от борба за свобода. Но Иван Вазов търси и общочовешките измерения на сблъсъка, белязан с кръв (с насилствено отнемане на живота). И тук може да се намери един от ключовете към елегичното послание на одата „Кочо”. Неслучайно и предпочетената цветова гама носи нюансировката не само на кръвта, но и на огъня (метафора на суровото изпитание с пречистващо въздействие чрез Божията благодат). И чудното в случая е това, че страданието остава неотмъстено.
Обаянието на човешката личност в изключителната ситуация се внушава от поета посредством един доста нестандартен и нетрадиционен ракурс към проблема за престъплението подвиг. Дисфункционалността на представите провокира вътрешната потребност на индивида от себеизява не от егоцентризъм, а в контекста на колективното „ние” („По-добре да мрем!”, „Що да сторим?”, „да се борим!”, „Да се не вдадеме на турските орди!”). Може би заради това и толкова много, и различни са социалните роли на участника в събитието. Той е „всякой”, „въстаналий роб”, „простият чизмар”, „бунтовник стар”, „сину”, „мъжът”, „смаяний народ”, но събира в себе си и множественото „въстаници бодри и бащи злочести”, „борци”, „герои”, „чедата твои”, „чеда”, „Болнави и здрави, богати, сюрмаси, / русите главички и белите власи”, „старците”, „раи слаби, що сееха смърт”, „души горди”, „братя”. Не са пренебрегнати жените и децата („децата”, „майки”, „слисаните майки”, „клетата майка”, „старата баба”, „жена му любима”, „една жена”, „жена си - млада хубавица”, „храбри моми”, „момите красни”, „невясто”). Многократните повторения на съществителните, съчетани с различни прилагателни имена, подсказват желанието на лирическия говорител да съз-даде представа за множеството - многолико, но и индивидуално, мотивирано докрай да отстоява каузата на свободата като крайна цел на борбата. -Така поведението, което при нормални условия се определя като престъпление (грях), се превръща в подвиг (в единствен изход, избор, път) -след преодоляване на всеобщото стъписване: Слисаните майки с поглед страховит блъскаха глави си о голия зид и падаха, други - с настръхнали власи във своите колене душаха деца си. Тази картина на всеобщия ужас не може да се извади извън контекста на конкретната историческа обстановка. Тук дори проблемът за избора е сведен до избора на вида смърт, а не до намиране на изход за по-различен начин на живот („По-добре да мрем!”), физическата смърт се подготвя от духовното разколебаване:
Участта си всякой вече я разбра.
Оградата беше прилична на пещ,
задушена, пълна със въздух горещ
и със дим барутен. Свирепият глад
издаваше вече своя вик познат.
Децата пищяха уплашени, бледни
пред майки убити и трупове ледни.
Взимаха участье в последния бой.
чуваха гърмежи и гледаха кръв.
И боят кипеше отвътре, отвън.
Много борци хладни спяха вечен сън,
и димът бе гъстьк, и смъртта не беше
ни грозна, ни страшна...
Неслучайно смъртоносният бой се рамкира от представата за полския труд („жътва дива” - „сееха смърт”). Метафоричният образ на жътвата, изправяща събраното множество пред Страшния съд, се родее по смисъл със сеитбата като метафорично жертвоприношение на направеното в човешкия живот. Изправени пред мигновен избор обаче не представителите на множеството, а личностите осъзнават необходимостта от продължаване на борбата - въпреки (или точно заради) жертвите:
душите сетиха трепет и смущенье
като пред десница, що принася мщенье.
Трепна всяко сърце и всякой живот,
огънят обфана тия души горди.
- Да се не вдадеме на турските орди!
- И гърмежът почна, и боят със гнев
подзе своя страшен и гробен напев,
но йоще по-страшно и йоще по-гробно.
И смъртта из храма фучеше злокобно.
Отчаянье мрачно лицата вапца.
Лицата на смъртта са колкото преки вестители на физическия акт, толкова и подбудители на конкретно поведение („гроб”, „падна”, „жъртви”, „пепелище прашно”, „гибел”, „окъпана в кръв”, „мре”, „смърт страшна”, „ужас и смърт”, „падаха”, „душаха”, „сеч”). По този начин релацията между човека и множеството, борбата и свободата, живота и смъртта профанира изконния смисъл на подвига, като извежда на преден план ужаса, а не героизма като мотив за достигане до подвига.
Градацията на чувствата, хиперболизацията на бедата (постигната посредством идеализация на издръжливостта и чрез натуралистичните подробности при показване на погрома), антитезата (свои - чужди, „геройство и срам”), лирическото отстъпление („Перущице бледна, гняздо на герои...”) само улесняват, но не изпълняват цялостно авторовия замисъл - да постави акцента върху извисяващата сила на колективното нещастие, довеждащо единиците до подвига. Така борческият патос на утвърждението се обвързва и с мисълта за предателството, действащо провокативно спрямо създа-ващата се вече атмосфера на готовност за борба до смърт.
Идентификацията на редниците с водачите по същество означава отричане от конформисткия тип поведение, характерно за поддаващите се на манипулация хора („Що да сторим?”, „Да се покорим ли?”). Но, от друга страна, съществуването на тези гласове е опит за реалистично вглеждане и представяне на ситуацията от страна на лирическия „аз”. Избраният от поета дескриптивен подход към събитието дава възможност на възприемателя да се включи и със своя гледна точка при тълкуването на всеки стих от одата. Така водещата роля на епическото начало става очевидна и подкрепя избора на подзаглавието („Защитата на Перущица” - а не погромът, гибелта, гробът). За автора и за неговите читатели е много по-важно да се постави акцент върху жертвоготовността на участниците, отколкото върху фаталния им край. Решимостта да воюват до смърт кореспондира с отношението към предателството („Предателят кой е?! Долу! -викат с бяс”) и масовия героизъм („Трепна всяко сърце и всякой живот”).
Релацията между риска, избора и свободата се превръща в мост между миналото и настоящето (а защо не - и към бъдещето?). Дори защитата на едно определено затворено пространство („храма”) е повод да се потърсят допирните точки между първоначалната представа за обикновените вярващи християни, обединени от кръвно родство помежду си - и инстинкта за самосъхранение не къде и да е, а в Божия дом. Така много по-пълно се осъществява алюзията с Христос в Гетсиманската градина преди отиването на Голгота - изоставен от всички, оставен сам да реши какъв подвиг се очаква от него в мига на изпитанието:
Слава теб, че ти се одържа до крайност
и бори се в пушек, и падна със сияйност.
Твоите чеда бяха силни в трудний час,
твойта гибел беше тържество за нас.
Защото ти - сетня - пример даде пръв
как да мре народа и не моли бога,
и не рече: - милост! - в общата тревога
Няколко са пътищата, чрез които се показва приобщаването на народа към новите духовни ценности. От една страна, поетът залага на епическата картина на действието. От друга - той се спира и на конкретни герои (Кочо, жената, бабата, детето, стареца...). Посочва примера на единиците като ориентир и коректив за масовите проявления на редниците в катастрофичната по размерите и последствията си борба. Сравнително малко са ключовите думи - синоними на борците за свобода - но те доизграждат монолитния образ на народа като пряк участник в събитията („борците”, „въстаници бодри”, „храбри моми”, „бунтовник стар”, „раи слаби, що сееха смърт”, „души горди”). Затова пък борбата е назована съвсем патетично („движенье славно”, „борба горда”, „с геройство”, „И боят кипеше отвътре, отвън”, „Лудост бе пламнала във всяко око...”, „гняздо на герои”, „храбро падна въстаналий роб”, „борба юнашка”).
Човекът и историята (героите и времето) се докосват посредством общата трагична участ. Но картината на борбата за свобода не би била пълна, ако естетическите й измерения се свеждат само и единствено до трагичното (катастрофичното, без-изходното) тълкуване на фактите. Героичното поведение и на личността, и на колектива се изявява чрез прекрасните етични качества на участниците, изградени и пряко (чрез действена характеристика), и косвено (психологически и чрез взаимоотношенията). И макар че не индивидуализацията е крайната цел на поета - героите наистина имат свое лице, възвишен е смисълът на жертвите, принасяни в сублимния час:
Във тоя миг Кочо - простият чизмар,
наранен, отслабнал и бунтовник стар,
повика жена си - млада хубавица,
на гърди с детенце със златна косица
Семейството изведнъж се превръща в отправна точка към подвига, видян не като тип девиантно поведение, а като единствен изход в конкретната ситуация. Затова и патриотичният кодекс на честта за Базовите герои е закодиран в риска като избор с фаталистичен край за всички, В този контекст може да се тълкува и епитетът „горд” („души горди”, наред с „геройство” и „гняздо на герои”). Защото съхраненото достойнство се изправя срещу безсмислената жестокост. Неслучайно в краесловието се изнасят значещите понятия, за да се римуват антитезно („души горди” - „турските орди”). В елегичната ода „Кочо” („Защитата на Перущица”) Иван Вазов издава пристрастието си към един много важен и за него, и за България исторически момент - погрома на Априлското въстание от 1876 година. Но него го интересува подемът на духа, който не иска (и не може!) да остане „таен”, „скрит” - както се очаква в контекста на епохата, а търси възможности за разкрепостяване на действията. И независимо от факта, че провокациите в повечето случаи идват отвън - вътрешни са подбудите за героичното поведение. От едната страна на конфликта стои видимото:
Врагът от три деня наоколо храма
гърмеше отчаян...
Оградата беше прилична на пещ,
... Свирепият глад
издаваше вече своя вик познат.
Изведнъж далеко, на голите друми,
войска се зададе, с трясък, тичешком...
Изведнъж видяха там зидът съборен.
Но войската скоро храмът окръжава,
отвсякъде ужас и смърт приближава.
А от другата - застават участниците в събитието:
... Ни страх, ни измама, ни бой,
ни закани нямаха успех.
Борците държаха и никой от тех
за сдаване срамно уста не отвори
и лицето първи да си опозори.
Борбата кипеше отвътре, отвън.
И боят кипеше отвътре, отвън.
Така - чрез осмисляне на причините за нарушеното равновесие в живота - по-пряко се достига и до финалния упрек към Бога в мига на голямото изпитание:
И господ от свода през гъстия дим,
гледаше на всичко тих, невъзмутим!...
Този финал фиксира апокалиптичния образ на разрушения свят, в който доброто се е превърнало в своето „анти” (антисвят, антиморал, антисмисъл). Разпадът на хармонията обаче само привидно не следва Божествения модел. В действителност „грехът” все пак е извършен (убийства, самоубийства, разрушаване на човешките връзки, омраза, колебания, обезверяване, готовност за мъст...). От една страна, християнският Бог в християнския храм би трябвало да закриля вярващите (но дали вече те наистина вярват в непогрешимостта му?). От друга - не е изключено до греха и разкаянието да не стои винаги прошката (а възмездието!).
Привидно цялостни и единни, Базовите герои изведнъж се оказват гранични - защото обстоятелствата изискват промяна в типа поведение (не само и не толкова в тяхната нравственост). Тук не става дума за оневиняване, а за разбиране - наложително в конкретния исторически момент, поставящ на изпитание и вярата, и вярващите, и Бога. Така антропоморфичният модел на Господ придобива и неподозирани страни, до които се достига посредством акомодацията на конкретния текст. Анаколутьт след удивителния знак в края на одата потвърждава вътрешното разколебаване и на поета, и на лирическия му говорител, и на участниците в епическото действие в съществуването на една-единствена истина за света. Затова не би било погрешно да се потърсят връзките между престъпленията (на врага) и подвига (на борците); между греха и изкуплението, между любовта и омразата, между робството и свободата... Така чрез отрицанието и утвърждението се достига до истинския апотеоз на подвига в ключовата Вазова творба „Кочо” („Защитата на Перущица”) от „Епопея на забравените”.
