За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
ИВАН ВАЗОВ - „ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ“
АПОСТОЛСКАТА СМЪРТ НА ЛЕВСКИ - САКРАЛНОСТ НА БЪЛГАРСКИЯ ДУХ
Реалността на времето от 1881-1884 година е белязана с „тъмно” страдание и „черен” срам като национална трагична истина за „една страшна и славна епоха”.
Вазовият срам с дълбокото „тъмно” страдание на родовата памет е реалният художествен мотив и морално гражданско основание за поява на „Епопея на забравените”. Светлината става основно художествено метафорично пространство за сакрализация на реални национални стойности.
Вазовото слово, чрез графичната пластичност на светлина и мрак, създава усещане за епичност на внушенията и на творческия хоризонт. От поетичната дълбочина на времето струи забравената светлина на националната памет, за да освети пантеона на забравените родови ценности.
Вазовото слово резонира в бъдещето за „бъдещото бодро поколенье”, но мисълта му свещенодейства пред жертвеника на миналото. Личното вълнение на българин, новопокръстен в светлата освободителна 1878 година, създава епична по сила на вну-шение и изживяване национална трагика. Тя изпълва побунената душа на поет и народ със светлата жертвена истина за мъчениците на България, очертали пътя на духа към националното безсмъртие.
Времето във Вазовата „Епопея” сякаш замира в дълбок поетичен унес пред миналото, за да извика в бъдещето забравените имена на българския национален епос, на епоха, „пълна с геройство и срам”.
Вазовият поетичен глас полита като тържествена заупокойна молитва към българската небесна вие, за да открие противоречието между религия и национална духовност в поемата „Левски”. В художественото пространство на разгърнатия метафоричен образ - „манастирът тесен за мойта душа е” - поет и народ откриват „тясната” рамка на епичен като трагично внушение национален срам, превърнат в същност и послание на Вазовото слово. Левски разчупва личностните граници на българина от епохата преди Освобождението. Отхвърля расото като догма над личността, скрила в уединението на размисъла безкрая на човешкия дух. Монашеската анонимност влиза в конфликт със съзнанието за национална идентичност. Човешкият индивид търси национален критерий за личностно присъствие в реалността на времето. Разкрепостяването на духа ражда свободата на мисъл и действие. Левски надскача роба в душата си и издига глас за свобода - личностна и национална. Човекът става съизмерим с епохата. Тъмният символен знак на расото е дисонантно неадвекатен с духовността на време, човек, епоха. Личностният критерий за национална принадлежност е намерен. Той е в духа на свободата на мисълта. Расото е излишно. „Времето е в нас! И ние сме във времето!” - казва Левски и поставя началото на дългия път към свободния дух на родината. Неговият човешки път към националното пространство на родното минава през смъртта. Той носи в душата си времето на свободния избор, време на свобода и смърт. Кръстният знак на свободата е белязал духа му. Обречен е на смърт. Кръстопътна е срещата на свобода и смърт в душата на Левски. Времето на българската свобода намира своя Апостол чрез смъртта на човека Васил Иванов Кунчев, а мястото за човешка смърт - Бесилото - се превръща в символен знак за национално безсмъртие. Време и епоха се изравняват с жертвения дух на Апостола. Пътят към безсмъртието е открит. Бесилото е първият свят жертвеник, назоваващ духа на България, свободен със святата смърт на Апостола на свободата - Левски. Но във Вазова - следосвобожденска България - духовното робство възкръсва чрез забравата на имената на българската жертвеност от Април - 1876.
От тъмната сянка на миналото Вазов изплита ореола на национална святост, превръщайки тленния човешки живот в светла диря към кръстния знак на българска национална Голгота - Бесилото, монументално извисило тъмна снага в националната историческа памет като нов жертвен символ на „една страшна и славна епоха”. „Тъмно” страдание, пронизано от една нова мъченическа светлина на хора-светини, съгражда храм в душата на Вазов.
Деветстепенната градирана скала, започваща с отрицание - „че не таз килия... / че из света шумен .../че сълзите чисти...” - чертае духовната дистанция във времето между битово-екзистенциалното и героичножертвеното е животът на Левски, превърнат от Вазов в апостолски. Знакът на смъртта - Бесилото - получава художествена сакрализация, издигнат до библейското ниво на Разпятието. Нова святост и нови художествени атрибути в ритуала на поетичната сакрализация създава Вазов.
Тъмнина и светлина се сливат в спиритуалната духовна мощ на Бесилото, превърнато в символен епицентър на нов художествен свят, който гради храма в душата на Вазов. Нова поетична святост, чийто олтар е Вазовото слово.
Светостта на Вазовите мъченици в „Епопея на забравените” не е пронизана с християнско примирение, а с национална дързост и личностно достойнство. Хора реални, а не безплътни сенки.
Условният Вазов диалог с миналото на духа е насочен към бъдещето на рода, заб-равил да съгради от мъченическата смърт на близки и родни пантеон на националното безсмъртие. Вазов търси поетично основание да вгради светлата сянка на миналото в тъмното настояще на съвремието.
Застанал пред тъмния силует на Бесилото, белязало пътя на Левски към националното безсмъртие, поетът открива потресаващата сила на древногръцкия трагичен катарзис, изразен чрез шок - афект - пречистване високата национална стойност на жертвения акт е забравена. Апостолската смърт става ненужна, а родовата гордост - излишна. Срамът от родовата безпаметност избива поетичния шок във Вазовия катарзис от „Епопеята”:
О, бесило славно!
По срам и по блясък
ти си с кръста равно!
Но афектът от новото прозрение бързо превръща тъмния срам в светла поетична гордост:
О, бесило славно!
Теб те освети
смъртта на героите.
Свещено си ти!
Пътят на поетичната мисъл към третата катарзисна степен - пречистването, е кратък. Това е мигът на Вазова поетична сакрализация на българския дух:
И смъртта на тебе,
о, бесилко свята,
бе не срам, а слава нова
за земята.
Ритуалът на поетичната сакрализация е извършен чрез слово. Вписан е нов духовен символ на святост в паметта на поколенията. Бесилото на Левски се превръща в кръстен знак на почит и святост. Жертвената смърт превръща човешкия индивид в национална светиня. За Вазов пространството на смъртта е свято място за трагична раздяла с човека и за поетична среща със светините на националния дух.
Очертавайки пътя към безсмъртието чрез ритуала на поетичния катарзис, Вазов реализира своя художествен диалог с „бъдещото бодро поколенье” за нетленното и святото в духа на българското, наследено от миналото.
Левски е художествена единица за национална святост в „Епопея на забравените”, а Кочо - художествена мяра за жертвена нравственост на българина, надскочил роба в душата си.
Епичното измерение на национално-историческата съдба идва с масовия народен героизъм. Жертвената сила не на отделната личност, а на цял народ - определя реалния конкретен исторически миг като национален епос, а името на онзи българин, който надскача с личностното си поведение времето на масов народен героизъм, назовава националния епос. Единичното става проявление на общото. Реалното е въплътено от епичното, а човешкото - от вечното.
Българските национални стойности стават реално съизмерими с универсалната мяра на общохуманното. Епосът на забравата - „Епопея на забравените” - прераства във вечна човешка памет, а Вазов завинаги остава да мълви на поколенията за България и нейната „нова слава за земята”.
