Драматургичните творби на Иван Вазов са неделима част от литературното му наследство, важни стожери по жизнения му и писателски път, отразяващи идейно-естетическите виждания на народния поет за националноосвободителните борби, историческото минало на народа ни, социалните процеси и промени в новото българско общество. В годините на Възраждането и след Освобождението театърът - полупрофесионален, наивен и елементарен, е бил важен елемент от общонародната култура, средство за познание и възпитание, внасящо новото от европейската цивилизация в ориенталския свят. Пряката среща с изкуството е допринасяла не само за силното въздействие, но е правела това изкуство толкова близко, че героите от сцената стават като приятели и роднини за публиката. Такова възприемане на театралното изкуство писателят рисува в романа „Под игото”: „...очакваше нетърпеливо (представлението - бел. авт.), като някое голямо събитие, което щеше да внесе приятно разнообразие в монотонния живот на Бяла черква.” Подготовката е общонародна - всеки от по-първите граждани дава каквото може, за да подпомогне първопроходците. Пиесата „Многострадална Геновева” е всеизвестна, дори кака Гинка суфлира на изпълнителите, но публиката я възприема като откровение свише, като нещо изключително - така, както разглезеният от медиите съвременник не може и да си представи. Обсъждат се героите, критикуват се действията им, забравя се, че това е все пак изкуство, фантастична илюзия, пресъздаване на света - правдоподобно, но измислено. Огромна част от обаянието си Бойчо Огнянов дължи на тази роля. Много време след представлението в малкото градче се обсъжда не играта на актьорите, нито естетиката на творбата, а личността на героите. Те са станали живи и истински за гражданите, част от битието им. Даже беят, който гледа с помощта на преводач, се поддава на илюзията и отпраща Стефчов, загдето си е позволил да изкаже отношението си към играта на актьорите и към самите тях. Здравият земен човек Ангел дори е готов да изхвърли нарушителя през прозореца, жените плачат с глас, мъжете преглъщат, а господин Фратю си спечелва много врагове с отрицателната роля на Голос.
Драматургията се превръща в още едно средство за писателя Вазов да изкаже мнението си, да насочва и възпитава, да пресъздава действителността. Чрез това изкуство той само променя средствата си за въздействие върху четящата публика. Разбира се, писателят знае, че играта е отминаваща, затова издава пиесите си в отделни книги, които се разграбват (през 1909 година Вазов издава драмата си „Борислав” в 6000 екземпляра и за кратко време книгите са изкупени, което предизвиква ново издание, радващо се на същата съдба).
Иван Вазов е автор на 16 пиеси, някои от които са актуални и днес, играят се с успех, вълнуват зрителя - българин. Драматургичното му творчество е пряко свързано с прозата и лириката му - пет от пиесите са драматизации на познати творби. 8-драматургията Вазов се проявява като майстор на диалога, изграждащ сценични образи чрез монолог и ремарки, създаващ произведения с интересна и завладяваща фабула, с логична композиция, разкриваща епохата и хората. За театъра той пише: „Театралните представления и в древността, и в новите времена са се считали и се считат като най-прями средства за образованието на народните маси... най-достойният способ, чрез който може да се възпроизведе, изтълкува и проведе в народната среда една патриотическа мисъл и да възбуди в нея въодушевлението и пламенът на решителността и самопожертвованието.”
Първите драматични произведения той създава в Пловдив. Това са комичните пиеси (по-скоро фарсове) „Михалаки Чорбаджи” и „Господин Мортагон” - в съавторство с Константин Величков. Годината е 1882. „Михалаки Чорбаджи” е посветена на първите дни в освободена България. Действието се развива в един от дунавските градове, където стъпва руски войник. Михалаки Чорбаджи е богат, но доста наивен човек, смятащ да надхитри всички и попадащ в собствените си капани. Много смях будят сцени като тази, в която слугата Петко мами господаря си, че намереното любовно писмо е руска молитва и му „превежда” изрази като „Баща ти, това безчувствено създание” във вида „опашката на дявола да се скъса”. На същата лековато-присмехулна основа е построена и комедията „Господин Мортагон”, от която Вазов пише първото действие, а К. Величков - второто. Комедията е представена в театър „Люксембург”, а по-късно и другаде, но без голям успех. Интересното е, че името на героя става нарицателно за безскрупулни политици в столицата на Източна Румелия, което свидетелства, че все пак интересът към сатирата не е бил толкова малък. През 1883 година Вазов драматизира популярната си поема „Загорка” под название „Руска”. Темата е взета от скорошните националноосвободителни борби, героите са близки на зрителите - хайдути, селяни, опълченци, а финалът е като апотеоз - посрещането на героичните българи: Ангел - станал унтерофицер в руската армия, опълченецът дядо Лулчо и Руска - смелата девойка, защитила честта си, убивайки насилника турчин „Руска” има огромен успех. Авторът е извикан на сцената и му е връчен голям венец от живи цветя под аплодисментите на пловдивската публика.
През 1894 година Вазов пише драмата „Хъшове”, която е всъщност театрална илюстрация на повеела „Немили-недраги”. Сам авторът отбелязва: „С нея той (Вазов - бел. авт.) е искал да даде не една драма в широкото й и истинско значение, а по-скромно нещо: нагледна илюстрация от живота на едновремешните наши скитници-поборници в Румъния - хъшовете.” Задачата си писателят е изпълнил достойно. Публиката приема възторжено и тази пиеса, а след двете й обработки тя влиза в съкровищницата на българската класика и се играе и днес, все така топло посрещана от зрителя. Работата на Вазов е била улеснена от живата и действена постройка на повестта, от драматургичните й достойнства, позволили му леко да я пренесе на сцената. Има и някои недостатъци - многословни монолози, фалшиви срещи на героите (в дома на Добревич, на гарата). Образите на забогателите във Влашко българи са по-богато развити, те присъстват не само чрез характеристиката на автора. Друга особеност на пиесата е изобразителността- епохата, героите, идеите са представени описателно, като една обща картина. Липсват индивидуалните глави и второстепенните герои - всички имат място в общия портрет на емигрантското битие. Дори един Македонски, който царства с героично-лекомисленото си поведение в повестта, тук е сведен до елемент от общото, до детайл от пейзажа. Странджата, Македонски, Владиков, Бръчков са романтични образи от романтична епоха. Почти всяка реч в първо действие завършва патетично с „Да живей” и „Долу”. Словата са приповдигнати, чувствата - героично-сантиментални. И това е реално отражение на действителността, защото това са личности, които са се посветили изцяло на революцията, отхвърлили са всичко лично, станали са елемент от огромното народно движение, наричано от тях „революция”. Речта на героите - емоционална, развълнувана, никога сива или безлична, отразява вътрешния им свят, богатството на идеи и чувства, душевната им сила и безкористност. Загриженият, покровителствен и жертвоготовен Странджа говори, утешава, обяснява, докато стихийният и буен Македонски вика, налага се, открито се подиграва (сцената с хотелиера). При изграждането на тия образи авторът използва една психологически-речева особеност - и двамата обичат да се споменават в трето лице единствено число. Странджата: „Додето е жив Странджата, може да гладувате, ама няма да умрете отглади...” Македонски: „Аз съм Македонски - Македонски ме викат мене - и Македонски има чест да Ви каже: че българите не са скитници и нищожни човеци, а храбри борци за свободата... „Това са два от многото пластични образи, които са индивидуализирани и характеризирани само чрез речта им. Могат да се посочат и други, второстепенни в повеела, а в драмата - вече основни герои като Мравката, Попчето, Дерибеев (този хъш само се мярка в „Немили-недраги”, а тук е един от многото и едновременно с това- личностно-индивидуализиран и характерен за епохата герой). От речта на героите блика много хумор и лека насмешка над тези, така величави с подвизите си в Балкана и така наивно-простовати в емиграция, юнаци. Ето как Македонски характеризира Владиков: „Храбър като мене, патриот като мене, неустрашим като мене и по-умен от мене. „Впрочем, чрез речевата си характеристика героят се налага на вниманието на зрителите и остава незабравим, открояващ се над другите. Много интересно са обрисувани чорбаджиите - от стария Бръчков, който, ако не разбира, то поне признава влечението на сина си, през Добревич - готов да помогне с нещо, стига това да не му носи загуби, до предалия родината и себе си порумънчен Крецулеско. Така „Хъшове” може да се определи като драма без интрига, като галерия от образи, като картина на една епоха. За българската публика от това време, а и днес, е не толкова важен въпросът „Какво става?”, а „Кои са?”, „Как живеят?”. Героите са колектив, сплотен от идеите и целите си, но състоящ се от личности, с лични интереси, с личен живот, с личен морал. Не бихме могли да поставим на едно стъпало поета Бръчков и романтика Владиков с прагматика Македонски и хора с оригинално отношение към частната собственост като Попчето и Мравката. Единението им идва от общия идеал, от общото виждане на бъдещето, от общото преживяване на настоящето. И затова е така въздействаща последната („жива”) картина - общата гибел в общата борба. Вазов преценява идеята за оцелелия и преобразен хъш Македонски като излишна в тази романтична драма и я изоставя.
През 1910 година Вазов драматизира най-българския роман - „Под игото”. Но тази драматизация не носи високохудожествените белези на „Хъшове”, защото романът е с богата и интригуваща фабула, с много авантюризъм, но с малко патетика, които трудно се пресъздават драматично. Затова пък много успешна е и драматизацията на повестта „Иван Александър” под името „Към пропаст”. Това е драма за трагедията на владетеля, на подчинените му, на здравомислещите хора, на целия народ, причинена от противопоставянето на разума и чувствата, на дълга и страстта. Взел за основа историческия факт за женитбата на цар Иван Александър с еврейката Сара, Вазов поставя тези и още много други проблеми, вълнували зрителя в началото на века, вълнуващи го и сега. Царят, който трябва да подчини всичко свое на държавническия дълг, не съумява да преодолее егоистичните чувства, а Раксин, който би трябвало да се подчинява във всичко на върховния суверен, се изправя срещу него и открито го обвинява в предателство и измяна. „Да, моята воля, Извън моята воля нищо не съществува. Само един бог стои над нея” - заявява гордо цар Иван Александър и с това само-опиянение поставя началото на края, тласка към пропаст държавата и народа си. Явно причината за появата на драмите „Към пропаст” и „Борислав” се крие не само в интереса на писателя към богатото историческо минало на народа ни, но и в желанието му да възпитава, да насочва към доброто и красивото всеки свой читател и зрител - в случая цар Фердинанд. Защото двете драми се появяват една след друга, отразяват преломни моменти в историята ни - величието на цар Иван Асен П и предстоящият мрак след цар Иван Александър, показват как един владетел може да погуби държавата си, възпитават как един цар би трябвало да управлява, дори приемайки чуждата истина и признавайки грешките си. „Борислав” е по-слабата от литературна гледна точка драма. Тя носи белезите на бледо копие на „Иванко” от Васил Друмев - същите заговори, преобличания, тайни ходове, подшушвания. „Към пропаст” е пиеса за миналото и важна за бъдещето. Яворов пише: „Чрез подобна историческа картина, каквато е всъщност „Към пропаст”, той иска да изправи предупредително погледа си срещу текущата действителност.” Разбира се, Вазов иска и показва, че е принципно обективен. Той не издига на пиедестал богомилите, а разкрива злото в тая разрушителна секта, показва, че нравственият упадък е поразил не само управляващите, но и управляваните, че пътят към пропастта е поет от всички, че малцина успяват да се опрат на тази пагубна тенденция - живей за мига, не мисли за утрешния ден. И останалите герои в драмата са ярки, индивидуализирани, интересни за публиката - романтичният Рад Лупу, сантименталната царица Теодора, злобно-отмъстителната Красимира, амбициозната и безскрупулна еврейка Сара. Още две драми посвещава на историята големият писател - „Ивайло” и „Престолът”. Замисълът за трилогия, посветена на голямото селско въстание и на човека, издигнал се от свинепасец до цар, за съжаление, не е изпълнен. Играна е само (при голям интерес) драмата „Ивайло”. Сам авторът говори за втората като за „бракуваната от мен драма” и прави опити за преработката й. Професор Шишманов, в едно свое писмо, извършва пълна „дисекция” на творбата и я отхвърля аргументирано, твърдейки: „Новата ти драма е един измъчен опит да се обясни краят на Ивайло. „Вазов оставя драмата в архивите си и тя е поставена за пръв път чак през 1934 година. Затова пък „Ивайло” е играна с успех. В тази пиеса авторът поставя въпроса за човека и властта, за жертвите пред желанието да бъдеш пръв, за народа и владетеля. Ивайло бързо забравя откъде произлиза, защо е повел селяните към столицата и опиянен от мержелеещата му се отпред власт, се променя, превръща се в един от многото средновековни авантюристи, завладели държава и загубили главата си.
На своето време Вазов посвещава една драматизация - „Казаларската царица”, която е посрещната с възторг и дълги години привлича публиката. Сантименталният роман е превърнат в сантиментална драма, но в нея живеят, горят, борят се, страдат, обичат се или се мразят живи хора, хора от познатите на зрителите среди. Публиката жадува за такава българска пиеса и я получава. Критиките за нея можем да отправяме от наша гледна точка, но - ако ми е позволено едно отклонение - тя е на много по-високо естетическо и художествено стъпало от многобройните съвременни „сапунени опери”, които владеят обществото ни. Всъщност, на своята епоха Вазов посвещава комедиите си и с това изказва ясно и открито мнението си за нея. След фарсовете „Вестникар ли?” и „С чужди драг, в къщи враг” (първият, посветен на българската преса, е изключително актуален!), писателят създава три комедии - „Двубой”, „Службогонци” и „Кандидати на славата”. „Службогонци” е най-завършената и естетически издържана Вазова комедия. Сам министър за известно време, писателят изстрадва властта си, преследван от кандидати за служба - непознати и близки. Затова и образът на министър Балтов е така земен и лишен от комизъм. От другата страна на морала са всички тия, считащи се заслужили служба хорица, които го преследват и в министерството, и у дома. Това са различни люде, типични за времето: Хоров - сластен младеж, търсещ каква да е службица, но да остане в столицата, Боздугански - хулиган, грубиян, самовлюбен и нагъл тип, Какавидов - човек без достойнство, готов да пълзи и да се унижава пред силните на деня и, разбира се, Станчо Квасников - уж почтеният гост, човекът без корист и алчност. В комедията блика истински смях, демонстрирани са неизмислени типове от епохата, ситуациите дават възможност на героите да се характеризират чрез словото и поведението си, да разкриват бедността на душата и морала си. Разбира се, има и много битов хумор - например бляскавата сцена на разговора между Квасников и баба Дена, когато той изброява тринадесетте си деца и подмята: „Ний в провинцията друга работа нямаме, с това се залисваме. Из улиците вървиш и децата от камъните повече.” Или - разговорите на Квасников с Хоров и Боздугански, изпълнени с много народен хумор и присмех. Вазов не пропуска да осмее и псевдопоетите чрез Хоров и неговото „стихотворение”, от което Аничка разбира само последния стих. Това отношение към „творците”, наводнили българската литература по това време, Вазов проявява и в двете си комедии „Кандидати на славата” и „Двубой”. Техни герои са псевдотворците - „поети”, „писатели”, „драматурзи”, създаващи повърхностни „произведения”, които принизяват читателския вкус и превръщат българина в поглъщащ всякакви сурогати човек. Какъв смях предизвиква сцената от „Кандидати на славата”, когато Брулевич „създава” поезия: „Сладка утринна целувка! Славей майски пей на двор, кацнал въз зелений бор, пей за ласка и милувка... ( поглежда към двора). Никакъв бор няма на двора. Той пей на крушата. Но как да туриш тая глупава круша в стихове...” Или търсенето на рими на Карамфила (името на любимата на Арбузов) от двамата поети - „мила, вила - горската богиня -сила, свила, труфила, любила...”, и подигравателните добавки „кобила, мутовила, жила... гнила... камила... горила... „Така чрез битовия смях, чрез откровения присмех, Вазов бичува неестетичното, грозното, повърхностното в изкуството, громи апологетите на „народното изкуство”, предлагащи на четящата публика сурогати и подражания, отразяващи само низки страсти и моментни изживявания. Това не означава, че поетът и драматургът Вазов е бил привърженик на бягство от реалността, на някакви самовлюбени теории за творец и народ. Напротив, той е проповядвал изкуство наистина за хората, близко до тях, възпитаващо и водещо напред. Отхвърлящ пиесите на модерните тогава на запад Стриндберг, Хауптман, Ибсен, и на изток - Чехов, Горки, той заявява: „Кому са нужни те? Кой разбира тези мъгляви шаради? Какво възпитателно, облагородяюще влияние могат да упражнят те въз сърцето и душата на българина?... Нека си ги играят там... Нам е нужно нещо здраво, човешко, действително художествено... „Или: „Ние, по старобългарски глупави и низки привички, гоним всичко наше. Чуждото ни е по-мило и винаги по-добро, било то и смет.. Ибсен, Хауптман, Горки, Чехов са добри, но те са добри и понятни у дома си, за нас са чужди, малко понятни и ненужни... нашият живот е млад, кипящ, полето ни е открито за всякакви пориви и благородни стремежи. Нека ни бъдат като пример за подражание не изкълчени натури, болнави и сломени души, а силни образи, хора със силни воли и железни характери.”
Патриот и хуманист, реалист и естет, Вазов е здраво свързан с народа, чиито тежнения, стремежи и идеали отразява в творбите си. И в драматургията си той си остава най-българският писател.
