За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
ИВАН ВАЗОВ - "ЧИЧОВЦИ"
ВАЗОВИТЕ ”ЧИЧОВЦИ” ОТ ВЕЛИКОТО ДО СМЕШНОТО
В предосвобожденската епоха Вазов вижда и великото, и смешното. В неговите повести тези две категории са отделни етапи от развоя на народната психология, от еволюцията на стремежа към свобода и духовно възраждане на нацията. И ако в „Немили-недраги” писателят е привлечен преди всичко от великото, а смешното е на заден план - естествена проява на самия живот, то в „Чичовци” смешното решително доминира. То е основен тон в произведението, то е в атмосферата на изобразения свят, в същността на отделните герои, в стила на живот, в манталитета, нравите, разбиранията - с една дума - във всичко. Комичното в „Чичовци” не е самоцелна игра на ситуации и реплики. То има много по-дълбок смисъл и точно неговата естетическо-психологическа и национално-обществена същност определя значимостта на творбата. Зад смешното и дребнавото, зад делнично нищожното прозира пробуждането на един народ: първоначалният досег до най-модерните и актуални повеи на времето, любопитството към света зад пределите на малкия градец, към новите идеи, проблеми, конфликти, събития, които рефлектират из калдъръмените улички не комично, а направо карикатурно. Смешното в „Чичовци” е наивно примитивната форма, в която се изявяват детските стъпки от главоломния духовен ръст на нацията.
Вазов е надарен с усет към комичното. Сам казва: „Весела беше майка ми... Разказваше весели анекдоти... И аз съм наследил нещо от нейния безобиден хумор.” Но Вазовият хумор не се оказва чак толкова безобиден, след като съгражданите му поискали да го съдят за карикатурните портрети в „Чичовци”. Читателят обаче възприема повестта в цялото й богатство, днес с все по-нарастващо убеждение, че тя е между художествено най-значимите произведения на патриарха на българската литература. Вазов е писател с онази свобода на перото, която идва от самочувствието на таланта; той няма с какво да се съобразява, убеден е - нищо не може да помътни неговите български образи и картини. Дори пародията, дори шаржът! Не се колебае да осмее героите си. Но към „чичовците” не е злобен, просто снизходителен, в редица случаи дори опрощаващо умилителен. След излизането на книгата Вазов сам се удивява как е дръзнал така да осмее съгражданите си. Зад „Мичо Бейзадето, Иванчо Йотата, Хаджи Смион, Иван Селямсъза, господин Фратю, Мирончо, поп Ставри... се крият... живи типове, които всеки може да познае по онова време”.
При Вазов смешното се ражда на битова основа. В „Чичовци” комизмът властва неограничен, преливащ от лек хумор до парлива пародия, преминаващ от ред в ред, от страница в страница, от герой в герой, за да се разгърне във всеобща атмосфера. Тук комизмът не е толкова в ситуацията, колкото в характера на героите. Той е своеобразна житейска философия, елемент от националното светоусещане като усет към смешното, средство за характеристика на литературния персонаж, за само-изявата му, специфична мимикрия на героите, самозащита. Но това е и акцентирана авторска позиция, на пръв поглед еднолинейна, всъщност извънредно усложнена: многопосочно нюансирано отношение, оценка, опрощение, незлоблива, изпълнена с насмешка, но и с милост присъда, неминуема при интелектуалния ръст на времето. Комичността всъщност е дистанцията автор - герой, онзи висок бряг, от който Вазов следи своите герои - Селямсъза и Копринарката, Мирончо и Хаджи Смион..., тази върволица българи, която Крачи из средата на XIX век, едновременно смешна и трагикомична, и която е част от националната ни духовна история.
Бихме могли да приемем „Чичовци” за своеобразна комедия в проза, подготовка за сценичните Вазови комедии, която обаче остава недостигната по проблемни колизии и художествена яркост на персонажа, по национално значимите и многопосочни внушения на смешното.
В привидно безгрижното ежедневие, в дребнавите сплетни, клюки и вражди, в психиката на народа под робство е стаен и невинаги видим трагизмът. Достатъчно е на разходката да се появи заптието и комичното в миг се превръща в трагично. Нищо не остава от възторжените викове: „За свободата! За свободата!”, и от речта на господин Фратю: „Братя! Въздухът трепери! Балканът се тресе и доловете ехтят от реванието на Балканский окований лев. Liberte, о, Liberte!” Цялото повествование, както е забавно, занимателно, весело, безобидно насмешливо, внушава: трагизмът не е в участта на един или друг герой, в една или друга сцена, той е всеобщ и неговото име в повестта е страхът на поробения.
Като във всички свои творби, свързани с предосвобожденската действителност, така и в „Чичовци” Вазов извежда на преден план човека личност, индивидуалност. Тук героите са неповторимо колоритни и като портрет, и като говор, лексика, пристрастия. Вазов е майстор на портрета. В повестта творческото предпочитание към определен начин на характеристика на персонажа преминава и в композиционен прийом. Портретите на героите, открито пародийни, карикатурни, маркирани като отделни глави на произведението, вътрешно са обединени и чрез сюжетната интрига, и чрез духа на конкретно историческия момент. Интригата тук е доста условна. Явява се сравнително късно в повествованието като структурно обединително звено и условие да се разкрият всички герои извън битовата повторяемост в една екстремна ситуация. И ако конфликтът между Селямсъза и Копринарката за капчука, разменените клетви на техните жени - „двете батареи”, не излиза извън кръга на анекдотичността, то в конфликта поробени - поробители рефлектира най-болезненият въпрос на епохата - робството и отражението му върху колективната психология, от една страна, и от друга - върху всеки герой поотделно. Но и тези взаимоотношения са изведени в Комичен план. В сцената при бея в репликите на чорбаджиите, поканени да прочетат мнимата прокламация, блика обаче не смешното, а трагикомичното („Бай ефенди, имам две малки деца: ако ме попитат: що ги остави слепи? - ще кажа: да не могат никога да прочетат такава измама. Не възприемам!...”).
Поредицата портрети се групират в „галерия от типове и нрави български в турско време”. Галерия „чичовци” - название с неподражаем акцент. Така всички герои заедно и всеки поотделно, самостоятелен в присъствие и изява, отразяват лицето на епохата като в криво огледало, деформира го до неузнаваемост, смалява го до собствения си ръст. Превръща го в смешновато повседневие: възточния въпрос, църковния въпрос, просвещението, волтерианството, свободата..., Горчаков, Наполеон, при цялото интимничене с имена на най-видни политици и съпоставката на неизмерими прояви и явления. Контрастът между действителната същност на водещите идеи на времето и формата, която те приемат в представите и взаимоотношенията на „чичовците”, е неизчерпаем извор на комичното. Конкретен пример: великите идеи на Просвещението при Иванчо Йотата приемат карикатурни изяви: „Време е ние, учените, тоест да се соберем и влезем в соглашение... трябва да управим язика и прочия... кешки аз да изгорех, та не писанията ми... За народа загуба велика” Тук всеки персонаж е кривото огледало на една голяма идея и същевременно - незабравим портрет на човечец със самочувствие.
Вазов е неизчерпаем както да открива смешното, така и в художествената му интерпретация. „Чичовци” е многопластова творба и тази многопластовост е свързана най-вече с неизброимите изяви на комичното. На пръв поглед белетристът създава една смешна книга, но зад занимателната непретенциозност се разгръща значимата проблемност на произведението.
Диша малкото предосвобожденско градче, сплетничи, политиканства, кара се, клюкарства, любопитно и любознателно, жизнерадостно и свадливо, дребнаво в помисли и дела, полуосведомено, но с мнение по всички въпроси и то не едно мнение, а много. Обществото на чичовците е разслоено материално, интелектуално, социално, въпреки че различията не са твърде акцентирани. На преден план Вазов издига човешката индивидуалност. Той налага в повестта един главен герой, определя го в заглавието - „Чичовци”, и го доуточнява още в първата глава - черквата и кафенето са място за неговата изява. Това е герой с много имена и лица - подидаскал Мироновски, Кона Крилатия, Хаджи Анастасия, Варлаам... списъкът е извънредно дълъг - цялото градче. И всички те са чичовци. И в „Немили-недраги” наблюдаваме същия похват - обединителен колективен образ, съставен от поредица строго разграничителни индивидуалности.
Страница след страница се наслагват комичните сцени, смехотворната разлика между сериозността на въпросите и начина, по който те се пречупват в калейдоскопа на чичовците. Има нещо и забавно, и жалко. А гласът на Вазов като ехо се прокрадва между репликите на героите - все пак те не се интересуват само от капчука и вълната: „...господин Фратю... измъкна из ъгъла една книга... с наслов „Горски пътник”; после друга една зелена брошура с название „Хайдут Янчо”, после два сплути вече от четене броя „Бьдъщност”; после „Глас едного българина”; после „Райна Княгиня”; после един брой и половина „Народност”... после свали от стената портрета на поройния Хаджи Нонча, който, казваха, приличал много на Тотя.”
Вазов не забравя - това е зората на новата духовност и той не може да я отрази по друг начин освен комично. Познатият път е сълзливият сантиментализъм на редица възрожденски творби, от които писателят най-съзнателно и категорично се разграничава. Произведението се разгръща в два плана.
Външно видимия, смешен, развлекателен, дори карикатурен; другия - Внушение за онова първо пробуждане след вековната дрямка, което бързо ще доведе до „Пиянството на един народ”; но и размисъл конкретно за българина от средата на XIX век и за човека изобщо, за константното и променливото в духа и неговите изяви. Въпреки че повестта е точно ситуирана по време и място, тя далеч надхвърля първоначалната авторска цел. При по-голяма отвореност на нашата култура към света произведението би се наредило до редица известни творби като „Тартарен от Тараскон” и „Тартарен в Алпите”, писани приблизително по същото време, в които Алфонс Доде карикатурно рисува своя жизнерадостен герой.
В „Чичовци” великото и смешното вървят ръка за ръка. Дели ги една крачка. В малкото подбалканско градче Вазовите герои ще я направят по-бързо, отколкото някой е очаквал, и част от тях ще прескочат страниците на романа „Под игото”. Там великото ще потисне смешното. Но не съвсем. Защото смешното е също така безсмъртно, както и великото. То е в самия живот.
