За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
ИВАН ВАЗОВ - "ЧИЧОВЦИ"
ЧИЧОВЦИТЕ - РАЗЛИЧНИ И ТЪЖДЕСТВЕНИ
Различието и тържествеността на героите в повестта „Чичовци” се определя от двойствения им облик в рамките на тяхното битово и историческо време. Битовата конфликтност е пародийно моделирана чрез ироничното й превръщане в авторитарна и значима спрямо големия исторически конфликт между поробители и поробени. Сюжетът на „Чичовци” е организиран около мотива за родовата вражда, който макар и пародийно принизен (поводът за старата разпра между съседите е смешно незначителен), носи и позитивния от гледна точка на патриархалните стойности смисъл за съхраняване на „завещаното от бащите”. Проблематизирането на маловажното в повестта като цяло се свързва въобще със съхраняването на живота и е карнавално проявление на потиснатите от робското съзнание гласове, израз на виталността на героите. Съзнанието за по-голямата родова общност, отвъд границите на семейно-битовото, се проявява чрез обществената активност на чичовците в топоси като църква, училище, кафене, подножие на планината.
По отношение на позицията на повествователя към „значимо” дребното и „ненужно” високото-исторически необходимото, героите в повестта са тъждествени, заемат своя позиция, обединени в социалнопсихологически категории. Централни в сюжетната интрига са образите на Варлаам Копринарката и Иван Селямсъза, които са затворени в тесните рамки на битовата конфликтност - съседската вражда, трайно продължаваща във времето, поддържана по незначителни поводи. Двамата герои обаче са пародийно припознати като носители на историческия дух на епохата и като участници в значими събития - Варлаам е набеден, че разпространява бунтовнически прокламации, а Селямсъза - че прилича на големия хъш Филип Тотьо. Мотивът за страха, свързан с робското битие на героите, определя тяхното поведение - да се оразличават от национално-историческите образци на епохата и да намират своята идентичност в сферата на битовата Конфликтност.
Новината, че двамата враждуващи съседи са избрани за училищни настоятели, става предмет на обществен коментар, който се води в Джаковото кафене при подчертана театралност - с диалог, в който има пристрастия, с публика и със стереотипни жестове, допълващи изказванията. Дядо Нистор, който е пародийно преосмислен образ на мъдрия помирител, поддържа тезата, че „без согласието, всичко пропада”, бранейки я с пример от домашния бит на своя опонент Хаджи Смион. Отношенията между Варлаам и Селямсъза са конфликтно наследствени. Те са „нравствен” дълг и защита на родово и човешко „достойнство”. Но двамата враждуващи са отъждествени и като припознаващи „един и сущ господар” - те са българи в турско време. Носят страха и националния робски комплекс в себе си. Варлаам и Селямсъза са негативно тъждествени в оценката на Иван Бухала, определил ги като дребнави, недостойни и примитивни хора, изтъквайки колоритната сцена с шарана и сома. Но на двамата е направена и обща позитивна характеристика, че са учени, почтени и „кадърни”. Въпрос на чест за враждуващите съседи, както и за всеки от обществото, коментиращ враждата, е оразличаването от всичко и всички чрез действие обратно на това, което върши или очаква другият, и като стремеж да се защити собствената теза В диалога. От незавидното положение, в което обикновено изпада Хаджи Смион, се разбира, че уеднаквяването и механичното подражаване е не само рефлекс на оцеляването, но и загуба на позиция, изразена чрез ненужната, загубена функция на словото. Хаджи Смион не може да защити и изрази себе си и своята същност чрез езиков контакт с другите. Затова се идентифицира чрез общата психо-характеристика на чичовците. Разговорът в кафенето е живот чрез словото - обговаряне и вариативно повтаряне на актуалната и обществено значима тема. В диалога се откроява гъвкавата позиция на „миролюбивия” Хаджи Смион, който, водейки игрови спор с дядо Нистор, Стамболия и Иванчо Йотата, преодолява мълчанието, свързано със страха и загубата на честта В робския свят. Коментарът продължава с превръщането на разговарящите в кафенето чичовци в зрители на това, което се случва на провинциалната улица. Те вземат живо участие в непрекъснато ставащото в бита - гледат, разчитат познатите жестове и ги назовават.
На Варлаам и Селямсъза са направени колоритни и класически в своята цялостност портрети, чрез които двамата са индивидуализирани до най-малкия детайл, но същевременно са и отъждествени. Външното несъответствие между човек и прякор (Тарилйома, Селямсъза, Коно Крилатия) или пък пълното съответствие (Иванчо Йотата) са художествени средства за пародийно внушение на авторови послания, предизвикващи комизъм. Те изграждат Вазовия модел на смешното в типа и нрава български в турско време. Двамата враждуващи съседи са пародийно отъждествени именно чрез взаимната подмяна на прякорите, направена сякаш с „цел” единият да търси и намира идентичността си в конфликтното противопоставяне на другия. (В подобно „антагонистично” отношение е представена и двойката образи Хаджи Смион и Иванчо Йотата). На по-вглъбения съсед - Тарильом, прозвището е „безпристрастно” обяснено в текста под черта като „название на едно гръцко хоро”, но при запознаването с прякора на общителния Селямсъз повествователят не си спестява ироничното възклицание, коментирайки по този начин условността на чичовския свят. Двамата герои са контрастно характеризирани чрез тяхното слово при непряк диалог помежду си. Срещу афористичното пророческо говорене на Варлаам, пародирано с тълкуване на „притчовия” смисъл, е това на Селямсъза. Той е „подробен до уморителност”, не оставя човек да мине, без да го поздрави, и превръща отговора на въпроса „откъде има емфиената си кутийка” в заплетена история с петима герои. И в най-екстремните ситуации действията на Селямсъза задължително са забавени от подробните му изказвания, свързани с удоволствието от говоренето. Тази негова склонност, която е илюстрирана с анекдотичната история за раждането на едно от четиринайсетте му деца, се подчертава нееднократно и индивидуализира героя. С актуализирането на специфичните, стереотипни прояви на чичовците в различни моменти се създава комичната логика на текста, оправдаващ очакването.
С художествените портрети на двамата герои се създава обобщена представа за българина като любознателен и витален. Варлаам обича да разговаря със съседа си Коно Крилатия, чийто прякор съответства на причудливите му „митологични” представи за света. Прагът на дома, където сядат вечер съседите, за да разговарят и помислят, е топосът, свързан с философска нагласа и отвореност към света, и същевременно - с ограничаване в затвореното пространство на битовата конкретност и дребнотемието. Симбиозата между любознателност, невежество и прагматизъм е пародирана със съвместяването на несъвместими неща, когато се описват темите, върху които разговарят Варлаам и Коно - „за политиката, за преждата или за луната”. Наукоподобните „астрономически разсъждения” на Варлаам са в сферата на средновековните теологични представи, но именно универсално-християнските смисли са основата, върху която градира националната идея, провокирана в повестта най-вече чрез темата за Русия. Варлаамовото тълкуване за редуването на тъмнината и светлината като божествена промисъл стои в подтекстова връзка с пророчеството на Мартин Задека, че Турция ще падне. Темата за Русия се докосва повече или по-малко предпазливо в разговорите между Хаджи Смион и Мирончо, между Мичо Бейзадето и учителя Климент, между посетителите в кафенето, разделени в епилога на повестта на русофили и туркофили. Коментарите по „восточния въпрос”, които са косвен израз на националното самосъзнание на чичовците, винаги биват прекъсвани от робския страх и инстинкта за съхранение на живота. В диалога със студента, дошъл от Москва, Хаджи Смион подхваща темата, тръгвайки от безобидната проява на „научно” любопитство, за да попита в крайна сметка дали Русия се готви за бой с „нашите”, с „чалмата”. Въпросът е зададен парадоксално - с престорено приемане на чуждото като свое, тъй като не е назрял моментът поривът за свобода да получи своя действителен външен израз. В думите на Хаджи Смион се проявява фантасмагоричното битие на емблематичната вещ (чалмата), персонифицирана от страха. По същия начин в словото се персонифицира маловажното и незначителното, подменя се истинският предмет на говоренето. Игровата смяна на темата в посока на издребняването и смаляването й до най-безобидния битов предмет е свобода и живот чрез словото - проектира инстинкта и способността за оцеляване в робския свят. Когато се задава онбашията, Хаджи Смион рязко променя темата на разговора, като ловко въвежда своя събеседник (студента) в игрови, налудничав диалог: „Аз ми паднаха три зъба едно Време...” - „Ти ходил ли си за лешници в планината?”. Когато стане дума за политика, Хаджи Смион нарочно създава безсмисленост в диалога, но тъй като събеседникът му (Мичо Бейзадето) поглежда на него несериозно, „като на человек, който се меси, без да знае за какво е разговорът”, той нарочно се оттласква от темата за Русия, подменяйки я със значимия, но по-малко опасен черковен въпрос. Гъвкавата позиция на Хаджи Смион обърква неговия събеседник Мирончо със смесването на историческото и битовото: „Време е Русия да превземе Цариград, и Мирончо да се ожени”. От своя страна, приятелят на Хаджи Смион - Мирончо, чийто образ е пародиен израз на своеобразен ренесансов индивидуализъм и свободомислие, демонстрира различно поведение, охотно говорейки по „восточния въпрос” и четейки „Горски пътник”. А открито проявената омраза към чорбаджиите става лично негов „патент” в пародийното повествование.
Кулминация в битовия конфликт е словесната вакханалия между булка Варлаамица и булка Селямсъзка. Този конфликт е пародиран с припознаването на важност в маловажното („кавгата” за гръбнака и котката е иронично сравнена с военни действия) и с обезсмислянето му чрез морално-психологическото отъждествяване на противниците, защитаващи честта си. Чрез женската клетва - архаичен израз на потиснатите робски гласове, родовата вражда продължава във времето. Най-колоритният момент в интригата е последван от пародийна поява на „помирителите” Иванчо Йотата и Хаджи Смион, които вместо да потушат враждата като призоват към благоразумие, обезценят нейната значимост, нагаждайки се към ситуацията. Подтикнати да се поставят на мястото на ощетените, те набързо отхвърлят идеята за помирение и водени от общия мотив за честта („... човек за една чест живей!”), се вживяват, несъзнателно имитирайки разпалената войнственост на враждуващите. „Мироносецът” и „сладкодумникът” са пародийно отъждествени и в кафенето, където се съревновават помежду си пред посетителите. Двамата се противопоставят един на друг не толкова заради различни позиции към проблемната същност на разговора, колкото заради самото противопоставяне: като вижда, че Йотата се присъединява към „лагера на елинистите”, Хаджи Смион веднага минава към „партията на волтерианците”. Просветният спор за правописа е в известен смисъл пародиран с превръщането му във функция на персоналните конфликти.
Вазовите чичовци не живеят едноизмерно. Неусетната смяна на езиците - говоренето по битови, политически, културно-обществени и др. теми съответства на двойното битие на героите в тяхното битово и историческо време. „Разговорът, захванат по повод на коня на Иван Болъшъка”, лесно се обръща В „прение по правописанието”, а „гуляйджийското” веселие по време на разходката извън града неусетно преминава в патриотичен възторг. Ако сблъсъците между „двете батареи” и между волтерианци и елинисти са различни пародийни кулминации в обществено-битовата конфликтност, то словото, произнесено на „Волът” от господин Фратю, е моментното издигане до идеята за свобода - израз на националното самосъзнание на чичовците, с което се вписват в големия исторически конфликт. Със словото за свободата „чичовците” материализират не ставащото в бита, а в историята - героично-патетичните жестове на епохата имат свой език, изречени и назовани са. Но в битовото ежедневие „въздухът трепери” и революционният призив е пародийно преобърнат в „основателна” причина за бързо отстъпление. С продиктуваното от трагикомичното недоразумение бягство на разтрепераните от страх чичовци се разкрива не само робската им психика, но и човешките им прояви в извънредната ситуация. Изведени от рамките на бита, те са колкото пародийно, толкова и сериозно припознати като „на-родни мученици”. Явното съпричастие към чичовците се изразява чрез авторовата стратегия да се държат в неведение не само героите, но и читателят, подтикнат да тълкува недостойните прояви нееднозначно. В критичната ситуация чичовците се стремят към оразличаване един от друг, за да избегнат опасността.
Предварителните колебания и опасения да се пеят патриотични песни, които могат да донесат „беда на главата”, намират комично продължение при подмяната на феса на Хаджи Смион. Персонификацията на вещта е функция на страха, който хиперболизира маловажното, тъй като значението на дрехата в случая се свързва с нежелана подмяна на идентичността. Страхът и безизходицата провокират пародийна мимикрия: желанието на Хаджи Смион да отиде при Филип Тотьо да се бие и на Мирончо - да се затворят в църквата и да се отбраняват. Един от най-комичните моменти в повестта е портретът на господин Фратю, чрез който се изгражда пародиен образ на бягащия от властта авантюрен герой (революционер). А злополучното преминаване на реката от съюзилите се в бедата противници Иванчо Йотата и Хаджи Смион пародира ситуацията на изпитанието при преминаването от реалното пространство на робството и страха към илюзорното пространство на свободата, подвига и саможертвата. След словото за свободата всички чичовци приличат на изплашени деца, разтреперани пред „господаря на мексиканеца”. Към края на повес-тта неслучайно се прави и портрет на бея, към когото е проявено амбивалентно отношение. Благосклонността му е свързана с патриархалния културен модел на уютно съжителство между поробители и поробени в битовото ежедневие. В извънредната ситуация (процеса срещу Варлаам) беят поема своите постоянни функции, олицетворени от вещта (финиковия бастун).
Битовият конфликт в повестта се разрешава чрез неговото пародиране - с превръщането му в маловажен, „безконфликтен”, безсмислен поради карикатурното отъждествяване на противниците, едновременно оразличени от национално-историческите образци. В епилога Йотата и Хаджи Смион проявяват съгласие по отношение на скриването на недостойното, за да достигнат отново до несъгласие. Със спора за това кой е убил змията се разрушава символният смисъл за борбата чрез издребняването, принизяването до битовата конкретност. При влизането на онбашията в кафенето настъпва познатата рязка смяна в предмета на говоренето. Този финал принизява героите, но показва механизма, чрез който са се приучили да държат буден защитния си рефлекс за самосъхранение. Поривите на националното чувство отново са приглушени; потиснатите робски гласове на чичовците ще се „отприщят” в истории като тази, която се готви да напише Иванчо Йотата, припознавайки слава в позорното, важност и значимост - в маловажното и смешното.
