За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
ИВАН ВАЗОВ - "ЧИЧОВЦИ"
СВОБОДАТА - НЕСПОДЕЛЕН КОПНЕЖ НА ЧОВЕШКАТА ДУША
Разкрепостените стойности на българския дух през 60-те години на XIX век раждат ренесансовия смях на Вазов в повестта „Чичовци”. Той е пречистен от носталгичния спомен за отминалото време на повярвалите в чудото на близката свобода българи. Емоционалната стихия на радостта отчетливо резонира в душите на Вазовите герои, събрани за празнична литургия в църковния храм.
Вазов представя нов, непознат български свят, който свободно изявява поривите на духа си единствено в пространството на храма. Извън него е несвободата, робството. Така още в началото на повествованието християнското смирение е заменено с хедонизма на дух, който вече има желание да потърси свободата си и извън храма господен.
Микрокосмосът на човешката душа е материализиран чрез святото пространство на църквата, където всеки е сам със своята мисъл и тайните помисли за бъдещето. Но не молитвен шепот изпълва този своеобразен „храм” на човешката душа в повестта „Чичовци” на Вазов. Там е събрана вярата на един народ, представен чрез колективната общност на „чичовците”, в идеята за избавление от робство. Това е красивата им тайна, радостта на душите им. Затова и двоен е празникът за духа на Вазовото „чичовско” общество по време на празничната литургия, в която жестовете, недоизказаните думи и грейналата светлина в очите на хората вече говорят за очаквано красиво бъдеще. Всеки бърза да заяви радостта си. Героите са по детски развълнувани. Душите им преливат от радост и от някакво особено, вътрешно озарение.
Две десетилетия делят Вазовите „чичовци” от реалното освобождение, но те вярват, че празникът предстои. Авторът с умиление следи техните препирни и детски възторзи. Той ненатрапчиво присъства навсякъде около тях. Коментира чрез иронията на своя художествен поглед различното между времето на „чичовците” - 60-те години, и реалното време за написване на повестта - 80-те години на XIX век.
Вазов се връща назад в спомените. Пътува мислено из позабравеното наивистично минало на предишното поколение българи, на близките и родни „чичовци”, за да открие в контраста преди и след Освобождението различното в „погледа” на две поколения. За Вазов свободата е реалност, а за „чичовците” - таен копнеж. Самата мисъл за бъдещо освобождение ги прави значими, превръща ги в достойни хора за самите тях. Те като че ли стават „съзаклятници” на един и същ таен копнеж, останал премълчан и неизповядан в душата на всеки от „чичовците”. Изпълнени са със съмнение и дълбок размисъл. Всеки подозира, че и другият принадлежи към тайното „съзаклятническо” общество на усетилите свободата си, но не е сигурен. Не вярва в добрите намерения на съседа и съгражданина си. „Чичовците” остават”затворени”в пространството на своя копнеж и на своето съмнение. Появява се раздвоение в душата на всеки един от Базовите герои. Те остават на „кръстопътя” да изповядат своята „тайна” или като много други да приемат позицията на адаптиращия се към условията индивид.
Желанието да оцелеят започва да доминира.
Вазовите „чичовци” не могат да бъдат герои в онзи традиционен, жертвено патриотичен план, в който възрожденската литература интерпретира темата за българския патриотизъм. Те носят идеята за освобождение в своето типично българско съзнание, но не могат да бъдат нейно субективно въплъщение.
Вазов намира различното в поведението на своите герои. Открива онова, което ги прави, едва ли не, носители на антигероизъм. Но това е друга гледна точка, друг художествен ракурс при интерпретиране на основната художествена тема - Осво-бождението на България - в предосвобожденската ни литература. Така Вазов защитава позицията на творец, написал творбата си през 80-те години на XIX век. Следосвобожденската българска действителност формира нови художествени сетива и нов критерий на изображение.
Вазов вижда в художествените средства на пародията възможност за реабилитиране на българското в душата на „чичовците”. Те не могат да извоюват свободата на България, но могат тайно да мечтаят за нея. Пародиен израз на тази „тайна” мечта за бунт е поведението на подидаскал Мироновски: „Подидаскалът беше человек мълчалив и пазеше много тайни, затова учител Гатю само нему поверяваше бунтовните писма и вестници, които му идеха от Букурещ. Подидаскал Мироновски никому не ги четеше освен на г-жа Соломония, но тайно, а тя тайно обаждаше на госпожа Евлампия, а госпожа Евлампия още по-тайно обаждаше на г-жа Евгения - Полидора, която съвсем тайно съобщаваше това на всичките си мирски роднини, които тайно Вече бяха казали на чорбаджиите, че трябва да се даде път на главния учител, който тайно имаше сношение с Букурещкия комитет.” Редом с тази съкровеност на поривите към едно ново, непознато българско време остава човешкият страх и естественият инстинкт за оцеляване. Вазов разбира раздвоеността на човешката им природа, открива психологическия мотив, определящ неадекватността на поведени-ето им, искрено се смее над детски наивните „национално жертвени” жестове и „патриотични” декларации, но не търси причина и повод да ги оневинява. Господин Фратю произнася своята високо „патриотична” реч: „ - Братя! Въздухът трепери! Балканът се тресе и доловете ехтят от реванието на балканский лев! Liberte! О, Liberte, ще дойде времето и да царуваш в тия прекрасни места, дето се вей инферналний полумесец на наший петвековен неприятел и тиранин!... Доста робство и тиранство!...”
Те са хора с ограничен национален хоризонт на мислене. Времето и епохата остават извън битово „затвореното” им човешко съзнание. Всеки търси своята личностна изява в малкото обществено пространство на своя градец, като се представя за нещо значимо. Базовите „чичовци” сами „преобличат” - травестират според пародията, - своята обществена изява. Представят се за това, което не могат да бъдат. От контраста между реално и мнимо представяне се ражда искреният Вазов смях над ограничения духовен свят на тези представители на своеобразен тип българско поведение.
Действията на Базовите „чичовци” са съзнателни и личностно мотивирани според типа човешки нрав, който всеки един от тях художествено въплъщава. Те са и национално идентифицирани. Вазовите герои са българи. Остават носители на типово определени и маркирани категории българска нравственост.
Разпознаването на човешкия им нрав е в пространството на бита, което ги превръща в герои със „затворено”, битово определено национално съзнание. В „затворената” рамка на предосвобожденския възрожденски бит се появява колоритът на човешкия нрав, който е провокиран от новите, твърде „модерни” и тайнствено причудливи за всички „чичовци”, националноосвободителни идеи на времето.
Свободата ги изкушава да изявят потенциала на своя нрав, който започва „инстинктивно”, а не целенасочено, да надхвърля тясно ограничената, битово „затворена” мяра за човешко поведение. „Чичовците” стават „модерни” в своето желание да „надскочат” бита и да се изравнят с новите пориви на епохата. Но това вътрешно раздвижване надуха остава „затворено”, дълбоко потиснато намерение на човешката им природа. Причината е в ограничеността на съзнание и мисъл. Това са „инстинктивни” реакции на пробудилото се национално самосъзнание. Базовите „чичовци” са далечни и чужди на действителността, извън бита на малкия си подбалкански градец. Но новата „модерна” идея за освобождение ги кара да потърсят връзка с външния свят, с всичко, което е извън тяхното битово обкръжение. Те съизмерват стойностите на битово определения си нрав не със света на българското, а със света на чуждото, „модерното” и непознатото. За тях български свят, извън родния градец, не съществува. Изживяват себе си и битовата „затвореност” на духа си като човешка мяра за българско присъствие в света на другите, откъдето - според „чичовците” - идват „странните” идеи за свобода. Тя им е чужда, макар и примамливо „модерна”. Свободата лексикално битува в съзнанието на „чичовците” като чуждица. Тя е „Liberte”, т.е. небългарско явление. Но това е раз-бирането на „чичовците”, а не на Вазов. Неговата позиция е ясно очертана в закачливо ироничния присмех на авторовите му коментари над чичовщината.
Моментното оживление на чичовския дух е инстинктивна реакция, не толкова за изява, колкото за оцеляване на човешките им нрави, представи и изградени навици за съществуване в познатите им ограничени рамки на бита. Адаптирането към новото, без промяна на бита и начина на живот, е инстинктивно оцеляване на нрава в границите на ограничено човешко съзнание. Затова не са малко примерите в повестта за проява на хамелеонство в поведенческите реакции на „чичовците”. Най-ярко доказателство в това отношение е Хаджи Смион.
Всичко, което заобикаля героя, „инстинктивно” се отразява в съзнанието му. Той приема само външната, формална страна на наблюдаваното, но никога не стига до собствен анализ и оценка. Хаджи Смион няма собствена позиция и лично мнение. Те не са му нужни. Чуждата мисъл е достатъчна. Инстинктивната му човешка природа твърде бързо се адаптира в пространството на чуждото, където се чувства уютно, поради своето оцеляване.
Нравът на Иванчо Йотата „инстинктивно” оцелява чрез агресивната самозащита на честолюбието му, което - за разлика от Хаджи Смион - никога не се „оглежда” в света на другите, а само в пространството на собственото си примитивно самолюбуване;
Ако се сравнят двамата герои, инстинктът за оцеляване при Иванчо Йотата има много „по-затворен”, в условно художествено отношение, характер. Хаджи Смион, макар и привидно, е склонен да изслуша и друга гледна точка. При Иванчо Йотата това е невъзможно. Той е категоричен в цялостната и тотална защита за инстинктивно оцеляване на нрава и примитивната си човешка природа. Твърде ниски и грозни са страстите, които носи в деформираната си душевност Базовият герой. Неслучайно скритата и дълбоко затаена завист и непреодолимо желание за мъст са част от инстинкта за съхранение и оцеляване на дребния търговец на „маслини от важна степен и с твърде способна цена” - Иванчо Йотата. Целият му малък духовен ръст се оглежда в маниакалната му страст да величае дребното и незначителното в бита, както случая с маслините, които са атрибутивен знак за бездуховността на героя.
Оцеляването на Базовите „чичовци” е рефлекс на ниската им природа. Но авторът великодушно извисява очистителния смях на иронията си над ограничеността на духа им, който - макар и с малък национален потенциал - остава завинаги български.
За Вазов те са българи, архибългари, които и „модерните” идеи на времето не могат да променят. Макар че се пробужда желание за национална самоидентификация, като краен художествен резултат и то е следствие от неосъзнатия инстинктивен рефлекс за оцеляване „чичовщината” в духа им. Това е само началото на пробудилата се мисъл за свобода. „Чичовците” не са готови за нея, но ще я чакат с радост.
Мисълта за свобода просветлява душите на Базовите герои, но и задълбочава естествения им човешки страх. Те живеят в условия на робство. Съзнанието им е формирано в една несвоводна българска действителност. Тези фактори предопределят „двойствеността” в поведението на „чичовците”, което е следствие от дълбоко стаения им, но неизказан стремеж към тайното, сакрално за тях пространство на свободата. За тях тя е блян и мечта, но не и близка реалност.
„Двойствеността” в помислите и поведението на „чичовците” е един от особените художествени белези на повествованието във Вазовата творба. Но тази особеност на героите и тяхното изображение е основен критерий за разграничение на повестта „Чичовци” от останалите прозаични произведения на Вазов, интерпретиращи патриотичната тема за националната свобода. В това отношение
„Чичовци” влиза в художествен контраст с повестта „Немили-недраги” и романа „Под игото”.
„Двойствеността” е същност на „чичовците” не само в отношението им към проблема: „робство и свобода”, но то е част от поведението им в бита, органичен елемент на житейските им прояви. Хаджи Смион - хамелеонът - е въплъщение на „двойствеността” в нейната най-колоритна и възможно най-цялостна форма за проявление, но тя е присъща и на останалите герои, макар и не така открито заявена и художествено акцентирана.
„Двойствеността” е част от „общия дух” на „чичовците”. Тя е общото, свързващото между тях, на база на което се изгражда индивидуалното им различие. Вазов показва „двойствеността” на де-роите си понякога само чрез отделни фрагменти от речта им: „Не се бойте, братя, кураж! - каза господин Фратю, като се озърташе плахо.”; „По лицето на Миронча веднага се появи някаква решителност. Той побледня.”; „Мини, Шанчо! - Каза Хаджи Смион, като гледаше настръхнал водата.”
В цитираните примери ясно е очертан контрастът между деклариран мотив за действие и реално поведение. „Двойствеността” е органична част от човешката природа и същност на героите. Самите те носят съзнание за нея, разпознават я у другия, но не коментират разпознатото. Премълчават истината за собствената си „двойственост”. Дават си вид, че нищо не е станало. Зад „маската” на незнанието се крие искрено любо-питство, но и човешки страх. Сюжетното развитие на действието доказва двете линии в явното и скрито поведение на „чичовците”. След бурни спорове и незачитане мнението на другите, те отново се събират в Джаковото кафене, за да продължат вечните си разговори, забравили всички обиди и малки предателства.
Разминаването между думи и дела не ги тревожи особено. Всички са доволни, че са скрили явните си намерения и помисли. Няма обидени и засегнати, макар че всеки се смята за различно „прикрил” се от другите. Но всички „чичовци” се уеднаквяват в реакциите си при появата на онбашията. Това не е само рефлексът на едно унаследено робско съзнание, но и дълбоко затаено желание да се скрие тайният помисъл за свобода. Тогава Базовите герои се изравняват, усещат своята трагична зависимост от реалността. Единствено пародийният ракурс на изображение спасява „чичовците” от унизителната ситуация. Те задължително „травестират”, т.е. променят поведението си, приемайки нови роли. Затова и принципът на травестиране заявява най-ярко пародийното в повестта „Чичовци”.
Преобърнати са стойностите на патриотичната идея за освобождение. Речта на г-н Фратьо, известна със знаменателната си фраза „Въздухът трепери!”, е пародийният негатив на речта на Странджата от повестта „Немили-недраги”. Онова, което е сериозно и възвишено в „Немили-недраги”, е снизено в „Чичовци”. Всичко, което в „Немили-недраги” коства живота на героите, в „Чичовци” извиква непреодолимо желание за бягство от ангажимент с обществено опасни идеи, пък било то и за освобождение на България. По-важно за „чичовците” е да спасят живота си, а не да го жертват. Те поставят значимостта на своето съществуване по-високо от идеята за освобождение. Тази гледна точка на Вазовите герои е част от пародийния принцип за травестиране, т.е. за преобръщаме и снизяване високо патриотичните, жертвени стойности на епохата. Самата конфликтност на сюжетното действие - свада, породена от разпрата за капчук, между Иван Селямсъза и Варлаам Копринарката - пародийно снизява патриотичните стойности на големия национален конфликт - робство или свобода. Терзанията на национално жертвените съвести на Базовите герои от „Немили-недраги” и „Под игото” са непознати за „чичовците”. Те живеят в свой свят, далечен и чужд на възрожденските представи за жертвеност и героичност, но български. Тази галерия от типове и нрави български Вазов представя като другото, различно измерение на българската предосвобожденска действителност. Това е трагикомичното, пародийно лице на български нрав и характер, контрастно допълващо романтичния ореол на епохата, пресъздаден от Вазов в романа „Под игото”.
