За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
ИВАН ВАЗОВ - "ЧИЧОВЦИ"
ПСИХОЛОГИЯТА НА РОБСТВОТО, РАЗКРИТА В ПОВЕСТТА
„ЧИЧОВЦИ” НА ИВАН ВАЗОВ
Повестта „Чичовци” остава встрани от патетичната, героично-патриотична линия на изображение на недалечното историческо минало на предосвобожденската българска действителност. Тя не разкрива върховите изяви на националния характер, не изгражда примери за подражание, както например в романа „Под игото” или „Епопея на забравените”. Повестта „Чичовци” хвърля светлина върху делника на българина от годините на робството (60-те години на XIX век), изпълнен с еднообразие и изостаналост, застинал в своята непроменливост. Неслучайно Вазовата творба носи подзаглавие: „Галерия от типове и нрави български в турско време”. То насочва към типова изява на българския нрав в епоха на робско унижение и човешко безличие.
Светът на чичовците се изчерпва със затвореното географско и духовно пространство на малкия провинциален градец. Външните събития проникват трудно и още по-трудно се приемат от гражданите като действително случили се. Времето няма никаква стойност. Застинало в своята неопределеност и непроменливост, то не докосва съдбите на хората. Един от героите казва: „... сега, да речем, е лето 1868”. Тази реплика говори за липсата на каквато и да е актуалност и събитийност в техния живот. Вазов се отнася снизходително-иронично към този свят, който възприема едновременно като родно близък и нежелан в пародийния му вид. Чичовците живеят в робска действителност и носят робско съзнание. Те имат пасивна нагласа Към света. Любопитни са да знаят какво се случва, но нямат желание да вземат участие в случващото се. Те са дребнави, понякога жалки, изостанали, смешни, ограничени В своите възприятия и оценки, но в същото време - жизнелюбиви и простодушни, по детски наивни. Тези Вазови герои нямат нищо общо с патоса и възвишеността на образите от героичното минало. Безобидният хумор на автора тушира крайните проявления на антигероизъм, ограниченост и посредственост, но често пъти преминава в ирония, която макар и добронамерена, пародира поведението, нравствеността и принципите на чичовците.
Страхът е определяща черта за Вазовите герои. Той е в основата на робското им самосъзнание. Епохата предоставя възможности за отвореност към външния свят, чувстват се възрожденските повеи, но робският страх пречи на чичовците да заживеят истински с новото. Известията за случващи се събития не променят същността и начина им на мислене. Дълбоко у тях е вкоренено усещането за непроменливост и консерватизъм. Те се интересуват от политика, просвета и граматика - актуални теми за бремето, но само дотолкова, доколкото могат да направят впечатление и да изявят себе си пред околните. Разговорите им са безсмислени и не засягат важни теми от обществения живот. Дългите диалози разкриват максимално стеснения им хоризонт, посредствеността и ограничеността на мисленето им. В разговорите им водеща тема е бъдещата свобода. Тя ги кара да се чувстват значими. Чичовците търсят непрекъснато възможности за самоизява, като мисълта за свобода създава празничност в душите им. В същото време те остават любопитни „зрители” на своето бреме и на предреволюционните освободителни кипежи. Свободата е „чудо”, което предстои. Чичовците истински вярват в тайното пророчество на Мартин Задека „В десятата индикта ще стане”. Следят известията, които понякога достигат до тях, загубили своята актуалност. Мичо Бейзадето, пламенен русофил, непрекъснато говори за бъдещата победа на Русия над Турция.
За чичовците общественият живот е от особено голямо значение, защото човекът на Възраждането има нужда от общността, за да утвърждава и изявява себе си. В малкия градец общественият живот е съсредоточен в Джаковото кафене, църквата и крайградската местност Силистра Йолу. „Обществото” обсъжда всички „важни” проблеми, като напр. мястото на йотата в българския правопис, сплетните в града, войните на Русия с Турция, кавгата между Варлаам Копринарката и Иван Селямсъзът. Тези сцени от повестта са изпълнени с много колорит и искрен хумор. Те разкриват жизнелюбивия дух на българина, жаждата му за познание, но и духовната му ограниченост, недоученост и наивност. Особено важни са „високопатриотичните” разговори, които обикновено се водят приглушено, „на ухо”, защото робският страх диктува поведението на героите. Свободата, като нова идея за ограниченото съзнание на чичовците, не може да отнеме и заличи вековно напластявания страх от поробителя. Самата мисъл за свобода е толкова нова и опияняваща, че в някои моменти надхвърля разумността и трезвата практичност на чичовците. Тя е нова надежда за бъдещето. В същото време, за тях свободата е провокиращо съзнанието понятие, назовано с красива чужда дума, дошла от външния свят. Саможертвата в името на свободата е чужда за чичовците. Те не са способни да превърнат мислите си в дела. За тях четата на Филип Тотю е някъде далеч, от друг свят, с който те нямат нищо общо. Отношението към свободата разкрива най-точно робската психика на чичовците. Мирончо чете „Горски пътник” и мечтае за свободата („Свобода, свобода, това ми дай ти...”). В моменти на духовно освобождение чичовците са готови да мислят и говорят на глас за свободата. Патриотичният им дух, приповдигнат от изпитото вино, се проявява на Силистра Йолу. За свободата се говори високопарно и с много жар. Речта на г-н Фратю е ярко свидетелство за духа на времето: „Братя! Въздухът трепери! Балканът се тресе и доловете ехтят от реванието на балканский окований лев!” Неговата високопатриотична и емоционално приповдигната реч би звучала доста по-внушително, ако не съдържаше скритата ирония на автора. Произнесена от Вазовия герой, по-скоро за забавление, тя губи своята стойност, превръща се в смехотворно подобие на истинските възрожденски идеали. Ораторското слово на г-н Фратю от повестта „Чичовци” е пародия на речта на Странджата от „Немили-недраги”. Докато в думите на Странджата има дълбоко изстрадана жертвеност и истински копнеж по свобода, то речта на г-н Фратю е низ от ефектни думи, предназначени героят да направи впечатление пред леко пийналата компания. Всяка опасност, била тя и само предполагаема, ги кара да забравят въодушевлението си.
Смелостта им изчезва при появата на онбашията: „Но войнственият изглед на дружината се разтури като от магическа тояжка при вида на аления фес на онбашията...”. Само минути след знаменитата реч, Която би трябвало да пробуди патриотизма на присъстващите, с пълна сила се проявява принизяващият страх и робското им малодушие. Заптието прекъсва патриотичните стремления. Вазов рисува детайлно състоянието и поведението на чичовците в този момент. Действията им са силно иронизирани, образите наподобяват карикатури, а реакциите на героите говорят за една важна черта на характерите им - двойствеността, формирана в условията на робството и свързана със страха, който определя поведението им. Чичовците искат да се представят за нещо, което не са, за да скрият истинските мотиви за действията си. Много често това ги прави жалки и недостойни. Страхът често е причина за техните Колебания и нерешителност, за липсата на ясна позиция, за отсъствието на деятелност. Страхът ги кара да имат едно лице за пред близките хора и друго - за пред чуждите. Тази раздвоеност изключва ясна позиция и следването на определени принципи и идеали. Чувството за самосъхранение е много по-силно от каквито и да било обществени задачи, Хаджи Смион е типичен пример за хамелеон. Във всеки момент той е готов да промени мнението си, за да избегне конфликтите или да се скрие от проблемите. За чичовците е по-удобно да не разбират, за да запазят спокойствието си. Светът за тях е силно субективен - такъв, какъвто съществува в собственото им съзнание. Появата на заптието при разходката до Силистра Йолу „отключва” човешките им недостатъци и събужда у всички отчаяние и страх: „всички с ужас” гледат заптието; ораторът е „вкаменен и недвижим като древната Галатея”. Естествената им реакция е да се скрият: „Хаджи Смион се сгуши зад дебелия дънер на ореха; Хаджи Атанасия се затули зад Миронча”. Всички са онемели и смаяни. Те не са способни да поемат отговорност за действията си, още по-малко за мислите и чувствата си в този момент. Най-малката опасност ги връща към благоразумното примирение. По-страшното е, че са готови да търсят виновник, за да се освободят от отговорност. Хаджи Атанасия произнася „сурово”: „... Който е надробил попарата, той да си я яде...”. Чичовците се дистанцират от опасността, за да съхранят спокойствието си. Тази житейска позиция, формирана в робската действителност, ги прави дребни и жалки. Героите се намират в детството на своето духовно развитие, което поражда желанието им да се скрият и да избягат (ако може и от себе си), но не и да поемат отговорност за постъпките и последствията от тях. От пламенен патриот г-н Фратю се превръща в жалък празнодумец. Поведението му изцяло противоречи на „жарките” емоционално приповдигнати слова, с които иска да внуши сила и смелост у присъстващите: „Не бойте се, братя, кураж!”, „Не се грижете, братя, свободата иска жертви...”, но в същото време се озърта „плахо”. При първа възможност бяга ,,като дим”, ,като един африкански ураган, като един вихър”.
Случката в Силистра Йолу разкрива несъответствието между гръмките думи и жалките действия на Вазовите герои. Те желаят да бъдат част от модерния свят, в който свободата е важна нравствена категория, но затвореността и ограничеността на съзнанието им, вроденото чувство за самосъхранение им пречат да възприемат като своя нуждата от промяна. Вазов се надсмива над реакциите и неадекватното им поведение. Без да ги оневинява, той търси мотивите за този тип поведение в условия на робство. Чичовците не са способни да променят себе си, не могат да излязат извън рамките на духовната си затвореност и да приемат желанието за промяна като вътрешна необходимост. Затова всяка опасност нарушава духовното им равновесие, а страхът и благоразумното подчинение определят поведението им. Робството е формирало активни адаптивни способности, които определят двойственото им поведение. То е обект на Базовата ирония. Раздвоението до голяма степен обяснява поведението и реакциите на героите. Те се чувстват удобно в двойствените измерения на своя живот. Страхът е този, който ги разделя, а двойствеността ги събира отново в общество, когато „вчерашните извънредни събития” завършват с благополучен край. Ежедневието предполага прикриване на истинските им мисли и привидно пренебрегване на робските порядки. Неслучайно финалът на творбата е художествено обвързан с началото на повествованието и с водещия мотив за безвремие и застиналост на нравите. Той обобщава робската психика на героите: „... вратата се отвори и онбашият влезна вътре и седна. Всичките мигом се спотаиха, като сториха темане на турчина...”
В малкия и ограничен свят на чичовците възрожденските идеали и патриотичните идеи са преобърнати, а героичността и женствеността, разкриващи духовните измерения на епохата, са далечни и чужди категории. Без да се гордее с тези герои, Вазов ги представя в истинския им облик - с дребните и по-сериозни недостатъци, но и с жизнеустойчивостта, съхранила ги в епохата на робството. Това е и едно от посланията на повестта „Чичовци”.
