За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
ИВАН ВАЗОВ - "ЧИЧОВЦИ"
ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА СВОБОДА В АНТИГЕРОИЗМА НА ВАЗОВИТЕ „ЧИЧОВЦИ”
Разкрепостените стойности на българския дух през 60-те години на XIX век раждат ренесансовия смях на Вазов в повестта „Чичовци”, който, пречистен от носталгичния спомен за отминалото време на повярвалите в чудото на близката свобода българи, отчетливо резонира в душите на Базовите герои, събрани за празнична литургия в пространството на църковния храм.
Но не молитвен шепот и смирение изпълва „храма” на човешката душа, а светлата гордост на дух, дръзнал да оскверни скрижалите на робството първо в душата си, да се издигне високо над канона и традицията с ироничната дързост на присмеха, за да съгради нов „храм” на българската разкрепостена душевност, нов „храм” на българската вяра в чудото на свободата, „храм” на духа български преди Освобождението, „осветен” от духовното превъзходство на Вазовата ирония над време, епоха и нрави. Тя е „филтрирана” и пречистена от личното пристрастие на автора към духовния облик на поколението българи, понесло в душите си голямата, по детски светла и чудотворна вяра в една нова, непозната религия - свободата да повярваш в пречистващата сила на големия български ден, който предстои. Това е празничната камбана, която ехти и бие в душите на Вазовите „чичовци”, сливаща радостния си звън с ироничния присмех на автор и герои.
Вазовият смях пречиства духа на героите от ниските страсти на епохата. Издига ги над тясната, регионално-битова рамка на времето, за да ги докосне - макар и само за миг - до високите пориви и националногероични жестове на „най-българското” време, белязано с трагичния блясък на смъртта, реквиемно възпято от Вазов в „Епопея на забравените”, но докосва и нас - следващите поколения - до време на предгероични жестове и страсти, до времето на „чичовците” и техния свят, изпълнен с антигероичен „порив” и „жертвени” - пародирани от автора - страсти.
„Чичовците” не могат да бъдат герои в онзи традиционен, епически красив, жертвен смисъл, познат ни от „Епопеята” и „Под игото”. В този аспект те нарушават традицията. Превръщат се в антигерои.
Но в малкото, битово ограничено, тясно пространство на духа им струи светлият първоизвор на вярата в чудото, на вярата в българското освобождение. Те носят светлината на бъдещия празник в душите си като предчувствие, като далечен тътен на празнична камбана, която оглася с радостна, светла превъзбуда единствено техните души и то цяло десетилетие преди властният тържествен звън на победата да проехти в душата на България.
Вазовите „чичовци” носят в духа си светлия глас на свободата като пръв предренесансов знак за реално политическо освобождение. Усетили се свободни, те заливат храмовото пространство на душата си с ренесансова вяра в светлото бъдеще на духа си. И светлина - земна, греховно-красива, бликаща от глъбта на просветлените им с радостно очакване души - изпълва купола на църковния храм, събрал Базовите герои в първа глава на „Чичовци” за празнична литургия.
Бликналата радост в душата залива храма и изпълва не само небесния купол, но и човешките души с нови, непознати гласове, понесли ренесансовата карнавална пъстрота на духа като нов еретичен празник на освободилата се от догмата на робството българска душевност. Истинско тържество на докосналия се до свободата си български дух като историческо предчувствие разкрива Вазов в началото на повестта „Чичовци”.
Вътрешните устреми на събраното множество с цялата тържественост на искрящата от празничност душа се сливат с гласа на източноправославното осмогласие, за да преодолеят с многоцветието на усетената, почувствана свобода на духа аскетизма на помислите си, да изпълнят с „плът и кръв” поривите на душата си, пронизана с ренесансови предчувствия за свобода.
И чудото става. Пространствен израз на тази кипяща ренесансова „лава” в блесналите от празнична превъзбуда души на героите Вазов открива в нетърпеливото желание да се замени тясната рамка на църковния храм с по-широко обществено пространство, в което да се излее с цялата сила на устрема духът на кипналата ренесансова страст към свободата.
Нетърпелива и шумна, греховно изкусена от мисълта за свобода, душата на българина бърза да напусне пространството на многолетния храм на робството, да надмогне традиционното усамотение и дистанцираност на духа. Бърза да слее многогласието на пробудилото се чувство към свобода с ритъма на едно ново време, провокативно вписващо се в традиционните пространства на ХРАМА, МЕТОХА и женското УЧИЛИЩЕ, и със светската дързост на разкрепостени хора, търсещи обществен хоризонт за духовното битие на свободата, красиво обсебила като мечта и непознато човешко самочувствие душите на всеки един от Базовите „чичовци”.
И те бързат към новите обществени пространства на духа си. Бързат към новата публична изповед на предчувствието за свобода, което пронизва със светски шум и суета затвореното уединение на живота в женския метох, подлага на еретичен присмех избора на Варлаам Копринарката и Иван Селямсъзът за училищни епитропи, за да може разкрепостеният дух на българина да намери най-адекватно място за дискусия - Джаковото кафене.
Българинът е вече обществено ангажиран. Намерил е място за обществена изповед, която в досег с тайните пориви на времето се превръща в дискусия. Монологът на робски усамотената душа прераства в диалог за човека и времето, въплътен в безкрайните „парламентарни” прения на „чичовците”, чиято трибуна за обществена изява е Джаковото кафене.
Духът на българина намира нова пространствена материализация на търсенията си. Условното метафорично пространство на храма, тясно за душата на Базовите герои, е заменено с широката обществена рамка на градското, възрожденско кафене.
Времето за промяна, за бунт и свобода неудържимо нахлува в душата на „чичовците” и те излизат от тъмната сянка на човешкото си уединение, за да впишат индивидуалността на българския нрав в новия тип обществено поведение, разколебаващ вечните стойности на робството. Вазов руши каноничния статут на робското време с ренесансовото обществено пристрастие на героите си към конфликтите на епохата от времето на предосвобожденска България.
Духът е разбунен. Статиката на робското време -преодоляна. И в това разлюляно от кипнали ренесансови страсти предосвобожденско духовно пространство Вазов вписва „галерията от типове и нрави български” като предчувствие за тайното съзаклятие на „чичовците” срещу бездуховността на „турското време”. Но неразбиращи единния порив надуха български, те остават конфликтно разделени в бунта си за светлия, ЕВАНГЕЛСКИ хоризонт на СВОБОДНОТО БЪЛГАРСКО ВРЕМЕ.
В устрема си да открият света с безкрайното любопитство на неизкушената, по детски вярваща душа, базовите герои се докосват до тайната преобразяваща сила на човешкото достойнство. И тайнството на раждащото се достойнство на българската душевност се превръща в безкраен празник за духа на „чичовците”.
Напуснали неусетно света на робството, прекрачили тънката, невидима граница между светлина и мрак, душите им се раждат в празничната светлина на нова вяра, на нови усети и предчувствия за БЪЛГАРСКО ВРЕМЕ. Но родени в тази светлина, с предчувствие за лично достойнство и свобода, душите на Базовите герои не носят точна мяра и критерий за себе си и света. И в предосвобожденската си непремерена страст за свобода те започват шумно да съдят времето и света, съизмерими според детската си наивна вяра, единствено според своя „духовен” ръст.
Твърде измамна, пародийно преобърната, е представата на Базовите „чичовци” за собствената им значимост в реалността на времето и епохата. Не светът доминира над техния малък, току-що пробуден, човешки свят, а тъкмо обратното. „Чичовците” владеят с празника на душите си света, доминират над него и определят мярата за човешко достойнство и свобода. Вазов съзаклятнически участва в детската им игра за подчиняване на времето и света на новата „чичовска” мяра за усетено и понесено предчувствие за свобода.
Духът им, пречистен от Базовия смях, надскача реалностите на българското робско време с високата мяра за свобода и човешко достойнство. Те вярват в стойността на предчувствията си, а Вазов скрито се смее над мнимата сила на духа им, която - макар и усетена - все още не е завоювана като реално човешко достойнство. И Базовият смях лукаво просветва в „дързостта” на Хаджи Смион, осмелил се да избере двамата „най-достойни” епитропи на училищното настоятелство - Варлаам Копринарката и Иван Селямсъзът:
„ И аз дадох глас за тях, и пак ще дам, защото са достойни хора!”
Мечтата на героите във Вазовата повест „Чичовци” да бъдат достойни хора, с тайния копнеж на духа си да „летят” и достигнат нов хоризонт разкъсва „рамката” на робското бреме и разсича съзнанието им с бляна за собствено, все още незавоювано, достойнство, но сред приказно извисения свят на българската свобода, която с тайната жреческа сила на съзаклятническия блян обединява духа им, превръщайки ги в колектив, в група. Мечтата и блянът създават „чичовското”, колективно съзнание на Базовите герои. Те носят б дълбоко потиснатия си и ограбен човешки мисловен свят тайната претенция да бъдат хора, да бъдат уважавани личности на своето време. Тайният копнеж на духа ги изравнява в пространството на неподплатената с реални стойности претенция за лично уважение и достойнство, която - от своя страна - пародийно смалява „духовния ръст” на мечтата им, а самите тях превръща в деца, участващи в непозволена тайна игра, в която всеки иска да бъде победител, за да въплъти пръв загубеното човешко достойнство на българина. Но всеки един от тях забравя, че „играта” на достойни хора се разиграва в робско НЕБЪЛГАРСКО време, което ги дарява с мнимо достойнство, но реално робско унижение. В пародийната игра на достойнство и свобода сред „чичовците” победители няма. Всички са победени от робското, небългарско време. Никой от тях не успява да се превърне във въплъщение на личностната мяра за човешко достойнство, но всеки подозира другия, че му отнема първенството в битката за достойнство и свобода.
Времето дискредитира и унижава човека, изпълва го с неверие към себе си и с недоверие към другите, превръща го в робска мяра на липсващото му достойнство. Изпълнен с несвобода, човекът търси свободата си в битка с другите за несъществуващите стойности на личното си достойнство, в което самият той вярва миражно. И конфликтът му със себеподобния, с човека до него издребнява, превръща се в излишна, битова свада, а личностният конфликт с времето и епохата за човека и човешкото у него е принизен до пародийна детска игра, воюваща за човешко достойнство и свобода чрез битката за капчук на двама „достойни” българи - Варлаам Копринарката и Иван Селямсъзът. За тях „битката” за свободно българско време не е от особено значение, но примитивното отмъщение в битката със съседа е най-голямата личностна „победа” на духа им и „сериозно” доказателство, че и двамата са „свободни” и „достойни” хора.
Свобода и достойнство за българина няма. Той няма критерий за себе си и мяра за своето място в пространството на робското, НЕБЪЛГАРСКО бреме. Единствено играта на пародийна битка с времето и епохата доказва не само присъствието на все още живия български дух, но и високата трагична цена на унижението, платена чрез приемствената връзка между поколенията, които дръзват да търсят стъпканото си достойнство в „чичовския” робски мираж за свобода, отричащ чрез горчивия вазовски смях през сълзи света на робска България около себе си.
Претенцията за себеуважение и достойнство на всеки един от „чичовците” е трагичният защитен механизъм, който ги извисява над комплекса им за малоценност. Те губят реална представа за своята самоценност и спасително затворени в малкия си „чичовски” свят, издребняват в усамотението на трагичната си мечта за достойнство и свобода. Появява се противоречие. Извисени миражно от художествения механизъм на претенцията високо над реалностите на времето, щастливата уединеност на „чичовците” се превръща в доказателство за ненужността на човека и неговото достойнство в робското време на несвободна България. В същия миг, в който пародийната игра на робското бреме с човека го превръща в мним, въображаем победител, той е обект на ново унижение.
Ясно е посочено мястото му. Той е несвободен, роб. Несвободният, робът, пародийно дискредитиран чрез мнимото, халюциативно изживяно величие на духа му, има смешната претенция не само че владее света и то при условия, при които той не му принадлежи, но и да прекроява времето, според мярата на малкия си, издребнял, битово затворен и ограничен „чичовски” свят. Опитал се да „затвори” и „ограничи” времето в колективната мяра на „чичовската” представа за света, всеки Вазов герой търси индивидуалния път на утвърждаване и доминация на „чичовската” си самоличност. Присмивайки се над другите, той успява да въплъти трагичното пренебрежение на епохата към самотната претенция на малкия „чичовски” свят, да „пренарежда” картината на робското време, адаптирайки го към своите критерии за достойнство и свобода.
Но в контраста между робство и свобода претенцията на „чичовците” за човешко достойнство и самоуважение зазвучава с цялата трагика на реалното историческо време, което не битува с адекватните си стойности в съзнанието на Вазовите герои, излезли извън „брега” на времето, превърнали се в неразбиращи зрители на събитията от своята историческа епоха. Тоест, сами, с дребния повод за конфликт помежду си - родовата вражда за капчук - отричат себе си, несъвместими с големия конфликт между човек и време. „Чичовците” се опитват „да придърпат” времето към себе си и своя свят, но със смешната и наивна провокация на изоставени деца. Забравени от бремето, изолирани в малък, робски свят, те са щастливи от своето трагично незнание за себе си, наложено им от пренебрежението на епохата, което не разбират и приемат за избраничество.
Трагично щастлив е в своето неразбрано унижение иронично пренебрегнатият от бремето дух на Вазовите герои, които, усетили полъха на идващата свобода, носят предчувствие за възкресение на собственото си човешко достойнство. Но в мига на творческия художествен акт то живее в ироничния присмех на автор и епоха над „чичовската” мнима битка с бремето в пародийно търсене на българското. Адекватно несъизмерима с реалностите на времето, претенцията за свобода на „чичовците” пародийно девалвира хуманния им порив, преобръща ценностната скала на националноосвободителните идеи, а самите тях превръща в антигерои.
Действително Вазовите „Чичовци” завинаги остават носители на предчувствието за свобода в художественото условно пространство на собствения си антигероизъм.
