За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
ИВАН ВАЗОВ - "ЧИЧОВЦИ"
ДВА НЕЗАБРАВИМИ ОБРАЗА ОТ ПОВЕСТТА
Създадена през 1884 година, повестта „Чичовци” на Иван Вазов е едно носталгично завръщане към българското минало, пораждащо жизнерадостен смях. Както сочи самият писател, повестта е „галерия от типове и нрави български в турско време”, галерия, в която всеки образ е незабравим, ярък, индивидуален, част от житейското многообразие от човешки характери. Трудно е да се определи кой от героите заема централно място и може би това се дължи на факта, че повестта няма сюжет в истинския смисъл на това понятие. В основата на повестта „Чичовци” е „разпрата” между Варлаам Копринарката и Иван Селямсъзът за един капчук, завещана им от техните бащи, без обаче това да е единствената сюжетна линия. Двата образа образуват едно цяло, подобно на знаменитата двойка българи от старо време - дядо Либен и Хаджи Генчо от едноименната повест на Любен Каравелов.
В първа глава на повестта - „Общество”, Вазов въвежда много от своите герои, но двамата участници в свадата, станали център на вниманието на целия град, отсъстват. Те са разкрити през погледите на другите герои, чрез техните противоречиви оценки за тях.
Варлаам Копринарката и Иван Селямсъзът са избрани за епитропи и според дядо Нистор това е добър избор, защото и двамата са „учени и почтени” хора, но им липсва „согласието”. Иван Бухалът е на противоположна позиция: „Настоятели! Магарета!” и в потвърждение на своите думи разказва знаменитата случка, с шарана.
Според Стамболият много важно е не съгласието между новоизбраните епитропи, а това дали те са „кадърни”, защото за Селямсъзът всички знаят, че е стар и опитен човек, когото някога народът е пращал в Стамбул. Но за Иван Капзамалинът Селямсъзът е човек - „проклет в червата”.
И Хаджи Смион счита, че правилно е дал своя глас за Варлаам Копринарката и Иван Селямсъзът, защото те са „достойни” хора, но изпада в противоречие с Иванчо Йотата, който е категоричен: „Достойни хора! Не могат името си да запишат по граматиката и прочия.”
Едва след тези противоречиви мнения за двамата герои, Вазов въвежда и самите тях. И за двамата е отделена по една глава от повестта, в която писателят разкрива важни подробности за тяхната външност, облекло, семейно положение и навици.
В пряката авторова характеристика за героите важно място заема портретното описание, което е средство за индивидуализация на образите. Варлаам е четиридесет и девет годишен и два месеца, с лице „дълго, мършаво и великопостно като на св. Ивана Коприваря”. Цилиндричният ален фес и широкодънестите потури му придават „много красен вид”. Фесът, останал от първия период на царуването на султан Меджид и устоял на всички посегателства на модите, свидетелства за консерватизма на своя собственик.
Варлаам е смирен, целомъдрен, женен и гайтанджия, свидетелство за което са вечно вапцаните му ръце. Прякорът му е несериозен и означава название на едно гръцко хоро. Варлаам не е „никак развратен човек”, говее в сряда и в петък, носи шарени чорапи, плетени от булката, рано си ляга и става, заради което Иван Бухалът казва, че „Варлаам вечеря с просяците, ляга с кокошките и става с петлите”; не пие вино и тютюн, левичар, „в черква ходи редовно, в кафене - рядко, на съдилище - отнюд”.
Варлаам нежно обича жена си и говори за нея „страстно - чувствително”. Пред приятеля си Хаджи Смион той я нарича „сладостно” - „фали-милия”. Варлаам знае „едно - що” от учение, защото някога се е готвил за дякон в Гложденския манастир и затова не може да се съгласи с Иванчо Йотата за правописа на думата „метода”.
При описанието на Варлаам Копринарката Вазов не прикрива своята ирония и изгражда един карикатурен, гротесков образ, който е типичен представител на еснафското общество на провинциалните чичовци. Но като добър психолог писателят е успял да открие и онези ярки детайли, които правят образа неповторим и индивидуален.
Речта на героя е друго важно средство за индивидуализация, което Вазов използва и при характеризиране на останалите образи.
Речта на Варлаам изобилства от черковнославянски думи, но най-характерно за него е склонността да се изразява с притчи и „издълбоко”, което кара дядо Постол да си мисли, че е чел Соломонията. Изречения като: „Ако не е добро, то си е за него, но то е речено да се рече” и „ Горещото гори, студеното студи, а парен каша духа” звучат на-дуто превзето и предизвикват смях с претенцията си да бъдат мъдри обобщения на богат житейски опит.
Особено колоритни са разговорите на Варлаам Копринарката със съседа му Коно Крилатият, които са едно докосване до философските въпроси на битието и стремеж към разширяване на духовния кръгозор, но всъщност разкриват ограничеността на героите и категоричното разминаване между възвишено и реално в техния живот.
Външността на Иван Селямсъзът е коренно различна от тази на Варлаам Копринарката. Селямсъзът е шейсетгодишен, „Висок, барачест, великан, почти Голиат”. Облечен е не според съществуващата мода, което е едно възпоменание за ергенството, с огромна рунтава шапка, дълъг шаячен кожух, червен осемнайсетлактен пояс, черни потури с късо дъно и вечно разкопчани крачоли. Целият му вид излъчва здраве и сила и това е естествено, защото, въпреки годините си, Селямсъзът сам копае лозето и работи гюла си. Пълното му червендалесто лице, украсено с побелели рунтави вежди и мустаци, привлича вниманието на околните и Селямсъзът добре съзнава това и не пропуща случай да се покаже пред младите булки.
За Селямсъзът подидаскал Мироновски е „джансъз”, защото е само „кожа и кокали” и затова го съветва да яде чеснов лук и да пие киселерско вино и да се отбива на неговото лозе, където винаги има една мотика и за даскала. Тези съвети на Селямсъзът предизвикват усмивка, но не са лишени от здрав разум, защото за българина трудът винаги е бил източник на физически и духовни сили, нещо, което народопсихологът Вазов вярно е доловил като същностна народностна черта.
Образът на Селямсъзът е изграден на принципа теза - антитеза и на принципа на противопоставянето с образа на Варлаам Копринарката. Така прякорът на Селямсъзът, който на турски означава човек, непоздравяващ никого, е в пълно противоречие с неговия характер. Иван Селямсъзът е човек, който има четиринайсет деца, закача младите булки и поздравява целия свят освен Варлаам Тарильома. Вазов не прикрива своята ирония и възкликва: „Уви, няма правда...”, а като доказателство разказва анекдотичния епизод с раждането на четиринайсетото дете на Селямсъзът, което минава без помощта на баба Михлюзка, поради страстта на Селямсъзът да се здрависва с всичките си приятели и познайници. Честитият баща дава на рожбата си името Моисейчо и този жест отразява стремежа на героя да разшири своя кръгозор. Отново поривът към нещо възвишено се разминава с реалността. Всъщност детето носи името на древния еврейски законодател, защото всичките имена от рода му са вече „завзети”.
Речта на Селямсъзът е простонародна, изпълнена с турцизми и това е естествен резултат от робството. Но той е много приказлив човек, „подробен до уморителност”, който в подробности може да посочи произхода на емфиената си кутийка и дълбоките корени на своето родословие. Селямсъзът обича да разказва на кого са кръстени децата му, чиято „историческа” последователност на раждането съумява да запомни единствено поп Ставри. Само едно изречение от този словесен порой (в разговора с поп Ставри), който не се отличава с нищо друго, освен с дребнотемие и еднообразие, обвър-зва героя с духа на времето: „... Ставри по български се вика Кръстю, от Ставрос, но аз мразя патриката, както знайш.”
Селямсъзът е „твърде добър баща в къщата си” и всяка вечер обича да бие най-гласовитите си деца, за да дразни бащинското самолюбие на Варлаам, който от дванайсет години брак няма „освен едно чедо, и то още на път!”. За разлика от Варлаам Копринарката, чиято къща е „всякога глуха” и тишината се нарушава само от котката, в дома на Селямсъзът на почит са шумът, веселбите и песните.
Патриотичните песни „Отде да начена, о, любезна моя” и „Престанете, невинни” стават повод за философски разговори между Селямсъзът и неговата жена. Думите му: „Българйята открай време е раждала много чеда, то е благодат божия!” насочват към друга важна черта от народопсихологията на българина, помогнала му да се съхрани в годините на робство.
Но освен патриотични, Селямсъзът обича да му пеят и черковни песни и изпълнението на „Достойно есть” кара бащата да „приглаша” на децата и очите му да се наливат със сълзи, а това е опит да се внесе поне малко духовност в ежедневието.
Вазов разкрива своя герой не само в обществените му отношения, изчерпващи се с конфликта му с Варлаам Копринарката, но и в неговото домашно обкръжение, без обаче да изпада в подробности. Обичта на Селямсъзът към многобройната му челяд и към веселбите й песните е израз на неговото жизнелюбие и жизнерадост, качества, които правят образа жив и пълнокръвен, ярък представител на патриархалното българско общество в навечерието на Освобождението.
Селямсъзът обича да лъже и обикновено лъжите му са насочени към Варлаам и целят неговото изобличение. Дори котката на Варлаам е враг в дома на Селямсъзът и той не се колебае да я превърне в обект на своето отмъщение. Потопена три пъти в кюпа с черната вапцилка, котката става повод за нови „драматични” сблъсъци между двамата заклети врагове.
Едва в главата „Двете батареи” Вазов отново се връща към Варлаам Копринарката и Иван Селямсъзът и към тяхната разпра. Използвайки военна терминология, писателят иронично сравнява двамата герои с генерали. Битката е словесна и се води от двете достойни съпруги на Варлаам и Селямсъзът и е породена от боядисването в черно на котката на Варлаам, предизвикала много „щети” в дома му, и последвалото окачане на гръбнака от шарана на портата на Селямсъзът.
Използвайки градацията, Вазов разкрива душевното състояние на двамата „генерали”. Селямсъзът е „гологлав, изпотен, разядосан, морав-червен и с мустаци, наострени кръвожадно”, а Варлаам е „блед, призеленял, запенен, с наострени подст-ригани мустаци”. Усетил униние в противниковия лагер, „неукротимият „Селямсъз решава да нанесе последния удар на неприятеля с няколко „анадолски гюлета - попържни” и преди това вади енфиената си кутийка и смръкна енфие, подобно на френския пълководец при Аустерлиц.
Вазов следи не само речта и действията на своите герои, но и техните характерни жестове, важен детайл, способстващ за тяхната индивидуализация, имащ емблематично значение. Тези жестове са комични и отново предизвикват смях.
Напразно Хаджи Смион и Иванчо Йотата се опитват да умиротворят двата лагера. Упорит и последователен в отстояване на своята „кауза”, Селямсъзът не може да приеме подигравката с неговата честна порта”: Особено цветуща е речта му, когато характеризира Варлаам. Нарича го „унгурин и манастирско магаре”, „хърватин проклети”, „куче”, „същински цинцарин, а нехристиенин”. Селямсъзът, човек с „жена и с фамилия и с четиринайсет деца”, плащащ „деветстотин и деветдесет и един грош данък, долни пари, на царщината”е истински уязвен от това „обезчестяване”на стари години, което според него трябва да бъде измито с кръв.
Смешна е и склонността на Селямсъзът непрекъснато да прибавя допълнителни години към своите действителни, за да подчертае достойнството си.
Не по-малко уязвен е и Варлаам. Той никога не „именува” съседа си и помирението с него е равнозначно на „целование с Юда”. Обидата, която му нанася Селямсъзът с потапянето на котката, за Варлаам е „кораблесъкрушение” на целия му дом, „отвергателство” за честта на фамилията му, а Селямсъзът е „смертоубиец” и „хърсъзин”.
Иван Селямсъзът и Варлаам Копринарката отсъстват при две изключително важни събития - знаменития спор между волтерианци и елинисти в Джаковото кафене и разходката извън града, в околностите на манастира, които посочват, че в ограничения кръгозор на Базовите чичовци все пак има отблясъци от актуалните проблеми на българското общество и на времето. Това не е случайно. Увлечени от своите дребнави разпри, те остават недокоснати от патриотичните вълнения на Мичо Бейзадето, господин Фратю, Хаджи Смион и Иванчо Йотата, които наистина са твърде мимолетни и изчезват при вида на турските заптиета.
В главата „Кьошкът” Селямсъзът и Варлаам са изправени пред бея и градските първенци да отговарят за „прокламацията с образа на Тотю войвода”. Комичността на тази ситуация произлиза от недоразумението, породено от невежеството на двамата герои, неспособни да прочетат съдържанието на „документа”. . С проникновението на добър психолог, Вазов предава силните душевни преживявания на своите герои в този момент лаконично, но изразително чрез отделни жестове и детайли. Варлаам стои пред бея като „вкаменен”, гледа в носа му и пот се лее от челото му. Сега той никак не при-лича на генерал и е жалък и смешен.
В знаменитата „прокламация”, дело на Иванчо Йотата и неговия бакалски слуга, Селямсъзът е изобразен качен на гъска, а Варлаам е яхнал бухалка. Под двата портрета има надписи: „Селямсъз настоятел училищни, за многая лета!” и „Тарильомът, настоятел училищен, бог да го прости!”.
Естествената развръзка на тази „война” е една нощ в затвора за Селямсъзът и поръчителство от Варлаам за вярност към царството.
В епилога на повестта, както и в нейното начало, Варлаам Копринарката и Иван Селямсъзът отсъстват. Думите на Иванчо Йотата: „Епитропи срам за българския народ!” не се различават от .първоначалната му преценка за двамата герои и изразяват общественото мнение. Така Вазов създава една своеобразна идейно-емоционална рамка около останалите събития и герои в повестта, внася успокоение и връща своите чичовци към безметежния им начин на живот.
Изграждайки гротескните и карикатурните образи на своите чичовци, Вазов с усмивка се прощава с патриархалното българско минало, усмивка - жизнерадостна и жизнеутвърждаваща, лишена от сарказъм, нужна ни и днес, за да преоткрием себе си и своите човешки и народностни духовни стойности.
