За ученика / Теми литература 11 клас / Пенчо Славейков


 

ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ - „В СЛЪНЦЕТО НА ХУБОСТТА ЖИВЯХ”

 

Този стих не е само поетическа фраза, добре намерен метафоричен образ, а съкровено признание и то ни позволява да докоснем една струна в душата на поета - онова трайно и дълбоко чувство към красивото, което Пенчо Славейков носи в себе си. Ако разгледаме малкото му изповедни стихове и лиричните отклонения в „Легенда за Балкана” и Пролога на „Кървава песен”, ще се убедим какво значение има красотата за него. Той я вижда навсякъде - в самия живот, в човека и природата. Неслучайно в поезията му така често се повтаря думата „хубост”. А в стихотворението „Зад горите тъмни” като рефрен в различни вариации се повтаря възклицанието - „Как е хубав, Боже, твоя дивен свят!”.

В творчеството на Пенчо Славейков красотата се обособява в самостоятелен етично-философски проблем. Като същност и норма на изкуството, красотата се налага в процеса на обособяването на самото изкуство и се променя паралелно с развитието му, с изменението на човешкото общество.

Красотата - проява в живота и реакциите на хората, състояние и качество на природата и човека - присъства в нашата поезия още от нейното създаване. В течение на вековете понятието е претърпявало значителна еволюция, определяна от мирогледа на епохата. В началния период от развоя на литературата ни възприемането му носи строгите следи на специфичното средновековно светоусещане. В съответствие с цялата тогавашна философия, то е тясно свързано с християнската религия. Своеобразната историческа обстановка, особената съдба на България, създаването на славянската писменост внасят по-различна струя в редица религиозни по форма творби и аскетичната представа за духовно съвършенство придобива по-друго звучене - прослава на славянството и неговия културен възход. В редица наши средновековни произведения изявата на морална сила всъщност е устояване на българщината. Мотивът за красотата на нравствения подвиг с подчертано патриотично осветление (една от основните теми в цялата българска поезия), появил се още в зората на литературата ни, претърпява много промени, но запазва в най-общи линии неизменна същността си.

Възраждането внася нови представи - наследената тема за нравствения подвиг е трансформирана изцяло в национално-патриотичен подвиг със строго исторически конкретен адрес и се преплита с култа на древна Елада към физическата красота. В поезията на Ботев всичко, свързано с народа, е красиво - юнака, Чавдар, либето, Стояна, Балкана, самодивите, дори смъртта - като безсмъртие в народното съзнание. В същия аспект - единство на духовната възвисеност, физическо обаяние и обич към родното - проблемът за красотата присъства и у Петко Славейков - най-силно изявен в „Изворът на Белоногата”. И народната песен предлага съвършени образци на тази ренесансова трактовка - хайдутинът иска ризата му да се белее, перчемът му да се ветрее - да е красив и в смъртта. А в чисто битов план представата за нравствено и физическо съвършенство многократно е разработено в любовните народни песни. У Вазов не откриваме никакви съществени промени - той продължава възрожденската линия, разширява я, задълбочава и окончателно оформя в самостоятелни поетически дялове някои отделни мотиви - например хармонията на природата, и то разкрита с изключително патриотичен акцент.

Пенчо Славейков, закърмен с българската поезия, с личната и фолклорна традиция, издига в творчеството си култ към прекрасното. Разработва традиционните мотиви и паралелно с това поставя на съвсем друга плоскост проблема - красивото не е вече само отражение на моменти от живота, а философия, позиция и реакция към действителността; максимата на Достоевски „Красотата ще спаси света” в единични случаи е изразена и съвсем пряко („Фрина”, „Аида”). Поетът непрекъснато търси красотата в живота - открива я в различни сфери на човешкото битие, в далечното и близкото минало, в устоите и корените на народния дух, в нравствения и патриотичен подвиг; съсредоточава се върху същността й, нейния философско етичен смисъл, ролята й в живота и изкуството. Често поетическият размисъл е рожба не толкова на твореца художник, колкото на мислителя-естет.

Славейков обичал гласно да разсъждава за красотата. В такива моменти, под въздействието на думите му - тежки, отмерени „тъй както са тежки медените пити” - събеседниците забравяли леко заваления му говор. Сава Огнянов в спомените си „С Пенча в Македония” разказва как, пиейки вино от една чаша на някакъв люлеещ се кораб, заедно с артистичния директор на Народния театър, отиват на Олимп. „Пенчо е вдъхновен. Той говори. За какво говори? - за древна Елада. За красотата. За Пенелопа. За пръв и последен път слушах слова, които и Пенчо може би за пръв и последен път е казал. То бяха думи на вдъхновение, които никога не се повтарят.” Красотата, като философско естетически проблем, го вълнува трайно, но той не изгражда своята завършена платформа - в представите му се преплитат влияния на възрожденската и фолклорната традиция, култът на древните към хармонично развития човек, Хегеловата трактовка за красивото като идея, естетското разбиране на Фолкелт. В различните му произведения надделява едно или друго влияние, но навсякъде се откроява преклонение пред красотата в нейната универсална обобщаваща форма и в конкретните й прояви, в болшинството от случаите с подчертано национален, български колорит. Славейков възприема до голяма степен позицията на народния певец, за когото красотата и във физически, и в нравствен смисъл има постоянен характер. В стиховете му красотата съществува изолирано от съвременната действителност, конкретизирана в образи, взети изключително от миналото - от далечната елинска епоха до безвременния патриархален бит. Акцентът пада върху устойчивостта в нормите - красотата на безвременния патриар-хален свят е разкрита от позицията на човека от онези далечни години, а в образите на Фрина и Елена са въплътени елинските представи. Славейков се придържа към етичната мярка на съответната епоха (например „Фрина”, „Бойко”).

Във „Фрина” понятието хубост присъства пределно обобщено, абстрактно, отнесено към цялостното човешко битие, към живота и смъртта и преди всичко към бъдещето, където Славейков вижда неговото действително пълноценно осъществяване. Речта на

Хиперид е синтез на авторското философско естетическо разбиране за красотата:

За оногова, чийто дух е чужд за хубостта - пустиня е животът, и в младини за него няма младост... Ще дойде ден и той не е далеч, вселената когато ще да знай една богиня само - Хубостта!

За Славейков красотата е както естетическа, така и етическа категория. Той търси дълбокия й нравствен смисъл, свързва я с възвисената духовност и възприема елинския идеал за човека - „естествената хармония”. Трактовката на образа на Фрина -прочутата елинка, останала в историята, обезсмъртена във великите творения на Праксител и Лпеклес „Афродита Критска” и „Афродита, излизаща от морето”, се движи изцяло в рамките на известното древногръцко понятие „калокагатия”. Красотата сама по себе си е етична. И всички жени в поезията на Славейков са красиви и добри. Изключение прави само една - Неда от поемата „Бойко”.

Примери за хармонията на красивото и доброто поетът вижда преди всичко в лоното на народното битие. Красотата, като проява на етичното начало, е потърсена в отделни образи, и в цялостната атмосфера на живота. В нормите на патриархалния свят, които не носят следи на конкретно историческо време, а само духа на нещо старо, българско, авторът въплъщава представите си за етичност. Интересно е, че Славейков, толкова ярка индивидуалност, една от най-внушителните фигури в литературата ни, запазил през годините недокоснат от времето чара на неповторимата си личност, утвърждава и въздига в идеал свят, в който човешката индивидуалност е подтисната в уравняването на характери, прояви, интереси, стремежи. Чертите на този бит са отразени в „Ралица” и „Бойко”, в „Чумави” и „Неразделни”, в „Змейново либе” и голямата епическа поема „Кървава песен”. Но може би най-цялостно и всеобхватно е изображението им в „Коледари” и „Епиталамии”. Издигнати до нивото на ренесансовите мадони, жените в тези творби са символ на нравствена красота, на българката от онова далечно време в нейния най-пречистен и идеален вид, съвсем близък до фолклорната трактовка. Авторът възприема в случая не само външностиловите прийоми, но и неотменния елемент на идеализация. Образите са напълно стилизирани и обобщени както е във фолклора.

Като следва традицията на народната песен, Славейков едновременно с това полемизира с някои нейни образци. Ако в „У Недини слънце грее” доминира тъжното примирение с преходността на красотата, ако бракът е „върла зима в чужда къща”, „Епиталамии” разкрива други струни - копнежа по красота, жаждата тя да се съхрани по-дълго. Тънък познавач не само на народната душевност, но и на реалните условия на живот, Славейков се противопоставя на всички онези песни, в които сватбата е край на хубостта и разкрива несломимото жизнелюбие на българката от патриархалния свят. Въпреки всичко, поетът остава строг реалист. Това, което във фолклора избликва безпощадно пряко, в „Епиталамии” прозира като загатване, мимолетна тревога, която не смущава общия ведър тон.

За красотата поетът разсьждава своеобразно диалектически. За него животът е развитие и повторение. Както всичко, преходна е и красотата - увяхва в лицето на жената, за да се роди отново в лика на детето. И животът продължава винаги красив. Така за Славейков красотата е вечна като самия живот. Дори и в най-трагичните ситуации проблясва надежда, победила любов, красота - само формата, в която се изявяват, е друга, много по-различна от обикновеното житейско разбиране. Ралица е сама. Иво е убит, но тя е озарена от възвисения стоицизъм на майчината обич. Явор и Калина са жертви на безсмислено погубена любов. Но и в тази трагична песен прозира тържеството на любовта - и след смъртта те са заедно. Бойко е смазан от бремето на осъзнатата вина и въпреки всичко финалните акорди на поемата носят просветление; не в душата на героя, а у читателя - един тънко внушен размисъл за човешкото благородство, за пагубната сила на неконтролируемата страст, размисъл за греха и вината, за вечно въртящото се колело на живота, в което непрекъснато всичко се повтаря - и любов, и щастие, и красота. Славейков утвърждава вечността на красотата в нейната преходност. Той говори и за абстрактната абсолютна красота, но многократно изтъква, че тя е рожба изключително на живота. „Хубостта живот я ражда” - четем в „Аида”; срещаме същата мисъл и в друга вариация - „Животът е на хубостта в ръката”. Славейков търси и открива навсякъде взаимната връзка красота - живот.
Във „Фрина” творецът разсъждава за естетическата същност на красотата, в „Ралица”, „Епиталамии”... разкрива нейните най-естествени и обикновени изяви.

Свързва я не с изключителното, а с повседневното. Красотата е едно дете, една люлка, един дом. Колко непосредствен е поетът в разсъжденията си, приобщил се към мировъзрението на народния певец, където всичко е просто и естествено, но крие мъдростта на години и поколения.

Проблемът за въздействието на красотата и способността на човек да я разбере, почувства и възприеме, за облагородяващата й сила като физическо качество и нравствена изява - не е нов за нашата поезия. Срещаме го още в „Извора на Белоногата”. Пенчо Славейков, приел този принцип от българската поезия и елинската древност, спомага твърде много за налагането му като традиционен мотив в литературата ни; не само го внушава в редица произведения („Бойко”, „Фрина”), но го формулира и своеобразно афористично.

В произведенията си с фолклорни мотиви Славейков разкрива и някои чисто народни схващания за красотата. Не ги коментира - нито ги приема, нито ги отрича. Те имат своето място в творбите като черта от атмосферата на старата патриархална епоха. Например красотата на Ралица се възприема различно: „Блазе й с хубост”; „Блазе комуто на честа се падне”; „Ех, кабил ни край не е на хубаво да води тая хубост „. В стаеното предчувствие прозира изстраданата житейска мъдрост.

Славейков свързва красотата със своята представа за гордия силен човек. В писмо до Мара Белчева той пише: „хубавата душа е силна душа”. И в поезията си създава такива образи, търси изявата на гордата нравствена сила в различни сфери и проявления (Райка, Ралица, Фрина..., Бетовен, Шели..., героите от националноосвободителните борби...)

В „Сто и двадесет души”, „Поет”, „Самоубиец”, „След старозагорския бой”, „Харамия”, „Кървава песен”... цялостната художествена атмосфера, явно изразената авторска позиция внушават представа за духовната възвисеност и красота на патриотичния подвиг.

Анализираме ли характера на жизнения материал, залегнал в основите на Славейковите творби, откриваме хармонично съответствие между естетическото в поезията му и в действителността. Той не е от авторите, за които грозното в живота събужда траен интерес. Но в произведения с мотиви от революционните борби („Кървава песен”) на редица места - боевете, кланетата, смъртта на героите - се сблъскваме с някои натуралистични детайли или даже цели сцени. Специално са потърсени потресаващи подробности. Така внушението на нравствената красота и подвига минава през ужасното.

Цял живот Славейков култивира в себе си усет към красивото. Наследство от родителите, това чувство се проявява още в ранни детски години. В онази тревожна нощ, когато семейството бяга от опожарената Стара Загора и замръква в Балкана, една реплика на малкия Пенчо подсказва на стария Славейков, че може би неговият син ще стане поет: „Татко, какво пее гората?” По-късно, когато скован на легло, чете с неутолим стремеж, когато следва и се лекува в Германия, когато работи и пътува, той винаги търси красотата.

Култът към красотата у Славейков е обоснован от цялостната му мирогледно житейска и художествена позиция и същевременно той е възлов момент за нейното изясняване. При сложното мировъзрение на твореца, неединно, раздирано от противоречия и духовно-естетическо търсачество, отношението към красотата е една от изявите му на обич към живота и човека, на дълбоката му връзка с родно българското като бит, нравственост, история, поетическа традиция.