За ученика / Теми литература 11 клас / Пенчо Славейков
ТВОРЧЕСТВОТО НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ СПЛАВ ОТ ТРАДИЦИИ И НОВАТОРСТВО
Творчеството на Пенчо Славейков избуява върху вече разораната нива на новата ни литература, огромна заслуга за което има създаденото от баща му - големия възрожденски поет, публицист и народопсихолог Петко Р. Славейков. Възрожденецът е един от първите, черпили с пълни шепи от съкровищницата на фолклора, един от първите, които не само събират, но изучават и творчески развиват постиженията на българската култура - словесна, изобразителна, митотворческа, афористична, философска. Прекарал тежко заболяване и мъчителни лечения у нас и в чужбина, синът расте сред създаденото и претвореното от бащата, обогатява духа си с постигнатото от традицията. По-късно, като студент на Запад, той се запознава с постиженията на съвременната немска философия. Книгите на Ницше, Фолкелт, Гьоте са негово настолно четиво, техните идеи се чувстват в произведенията му. Това са идеите за богоборчеството, за силата на личността, за висотите, към които тя може да се издигне, за господството на свръхчовека над тълпата, за властта на разума над страстите и емоциите. В своето творчество Пенчо Славейков се придържа към размислите на Аристотел и към твърдението му, че изкуството трябва да подражава на природата. Той е противник на фалша и измислицата, приема като кредо реализма за „художествен светоглед” и заявява: „Художникът, като силно отзивчива натура, възприема от живота и природата впечатления и само впечатления и никак не се впуща в анализ на самите неща, които са създали тези впечатления... Той съди за всичко само по чувства, воден от минутни импулси на симпатия или антипатия. Защо тъй? - едва ли някой от художниците сам ще знае...” Този усет прави поета индивидуалист, личност, която разчита само на собствените сили, осмелява се да анализира и съди за света сам, въз основа на собствените си идеи и емоции. В творчеството си Пенчо Славейков умело съчетава тези модерни виждания и традиционните за народа ни морал и светоусещане, превръща ги в червена нишка, пронизваща творбите му. Неговата философия е сложна, всеобемна, понякога противоречива, защото това е философия на движението, на търсенето, а не на застиналостта на момента, не на ограниченото виждане на простолюдието - „тук и сега”.
През 1904 г. Славейков публикува в сп. „Мисъл” статията „Българската народна песен”, която е предговор на сборника „Сянката на Балкана”, издаден същата година в Лондон и съдържащ избрани песни. Статията си Славейков започва с категоричното отрицание за всякакво присъствие на писмена литература до XIX век, защото не признава създаденото през Средновековието, не вижда в житията, молитвениците, поученията народното, българското. Народните песни са единственото проявление на българския литературен герой, твърди поетът. Само апокрифите, според него, могат да бъдат определени като творчество, защото нарушават канона, разчупват оковите на мисълта, носят в себе си оригиналното, личностното. Славейков не приема твърденията за просветна тъмнина, която царяла тогава. За него времето на робството е период, през който българинът успява да се откъсне от непонятни нему и далечни като мироглед цели и виждания на държавата, да се вгледа в себе си, да проникне в дълбините на душата си. „Покрай вглеждането в себе си той е обръщал поглед и към природата, що го е окръжавала, взирал и вслушвал се е в нейния живот, чувствуващ го като органически свързан със своя собствен живот, и, наклонен към езически възрения, той му е давал наивни и дивно поетични въплъщения” - казва Славейков. В този чисто човешки маниер, природосъобразен и красив, поетът изгражда своите малки романтични песни за света и красотите му. Те са прекрасно продължение на традицията от миналия век, органично свързани със стиховете на баща му П. Р. Славейков. В поемата си „Лятна вечер” младият поет рисува битовата красота и нежността във взаимоотношенията на хората в отминаващото патриархално време. Всичко е тихо, идилично. Нощ и ден се срещат и разминават, тъмната сянка на мрака е мъчително преодолявана от първите звездици, лек вечерник повява, нейде далеч се счува тропот на каруца. Животът тече в класическите битови сцени. Съседи седят край огъня, пийват и разговарят, а жените им внимателно се вслушват в разговора и отбелязват загрижено колко пъти е употребено обръщението „свате”. Навън са пък те -двамата млади, седят край оградата, без думи си казват всичко, често „уста до уста приближава”. Природата присъства властно и покоряващо: „А гордо месечко, нагоре сърп извърнал, по знайния си път величествен върви, и тъмната земя со светлинка обгърнал на горний божи свят легендата мълви -зарад която се звездите разговарят, и в ширното поле я нивите повтарят.”
В този мъдър и жизнеутвърждаващ стил, близък по дух и форма до народната песен, е и класическото му стихотворение „Докле е младост”, превърнало се в песен, любима и пята вече век:
Докле е младост, златно слънце грей,
сърцето златни блянове лелей.
Докле е младост, леко път се ходи
и леки са световните несгоди.
Докле е младост, всичко е шега;
не хвърля сянка на сърце тъга;
дори тъгата извор е на радост -
докле е младост, ах, докле е младост!
В такъв дух и стил са изключително популярните малки песни на Пенчо Славейков „Вият се облаци черни”, „Спи езерото”, „Капчици дъждовни”, „Плакала е горчиво нощта”.
Още по-ярко е присъствието на традицията в малките поеми „Коледари” и „Луд гидия”. В тях и формата е близка до народната песен, а и мотивите са познати от класиката. „Луд гидия” е изградена върху песента „Стоене, море, Стоене”, която поетът използва и претворява, за да въплъти модерните си философски виждания за ролята на изкуството и въздействието му върху човешката душа. В „Коледари” сливането на фолклорното и модерното е по-силно, личи оригиналността на авторовото присъствие и традиционността на светогледа и бита:
Доста, доста, лудо-младо,
яха коня,
коня яха, лудо-младо,
вятър гони -
знойно пладне по беленки. или
Сърце примира, памет се губи;
младост нерадост в пуста чужбина -
млада дружина,
грижа за чедо - аман за любе!
Поетът откровено разработва познати мотиви от народното творчество, вдъхва им нов живот, въплъщава в тях модерните идеи на новото време, доказва, че българската култура е вечна, винаги актуална и съвременна, носеща в себе си вечните идеи и проблеми на човека и обществото, на личността и простия народ. В близък до народопесенния стил е разработена идеята за фаталната орис, за съдбата, стояща над хората и щастието им в баладата „Чумави”, която е творческа модернизация на популярната песен „Лазар и Петкана”. Още по-популярна е песента му „Неразделни”, изградена по друг познат мотив - мотива за силата на любовта. Той е разработван от Найден Геров в първата българска любовна поема „Стоян и Рада”, използват го и други възрожденски и следосвобожденски поети (например П. Ю. Тодоров в идилията си „Над черкова”). В статията си „Българската поезия”, Пенчо Славейков отбелязва по повод на споменатата идилия на П. Ю. Тодоров: „Двама млади се опознават и обикват; тях ги разделят в живота; но смъртта съединява разделените. Погребани разделно-той пред, тя зад черква - те израстват Бряст и Топола, превиват бърше над черква и се съединяват пак... и поетът (П. Тодоров) ни поверява при това, че кръстовете над гробищата злословели. Както виждате, ползвайки се от символите, които наивното творчество на народния певец е създало, модерният поет изказва и коментира чрез тях нравствени чувства, присъщи и драги само на модерното наше време”. В баладата „Неразделни” отсъстват черните виждания за пречките, които трябва да преодоляват влюбените и след смъртта си, но нейната сила е другаде - в романтичното и модерното пресъздаване на класическия проблем, в изобразяването на вечните хорски страсти и чувства, най-силно от които е любовта. Силни чувства водят младите герои и в друга негова балада - „Сто двадесет души”. Те са тръгнали да умират за народната свобода и гордо изпълняват своята клетва. Тези революционери обаче не са реалистичните образи от историята и литературата, не са и борци като априлци, пресъздадени в „Кървава песен”. Техният подвиг е класическият подвиг на християнина-мъченик, саможертва в името на идеята, на свободата. Героите са тръгнали да умират, а не да освобождават, тръгнали са да намерят изпълнението на свещената клетва, а не пресъздаването на революционната идея за свободата. И затова лягат като жертвени агнеци на кървавия олтар. Силата на техния дух ги води към честта чрез смъртта, докато силата на духа на Ралица („Ралица”) и Бойко („Бойко”) ги води по друг път - традиционен и модерен. Младата девойка успява да защити правото си на любов, извоюва малкото си женско щастие - брака с любимия човек, а когато го губи от посегателството на черната завист, твърдо и упорито брани живота си - в труд и скръб отглежда детето си, пресъздава чрез него духа на мъртвия си съпруг, свободата си като личност. Бойко се е превърнал в нищожество, погубен от силата на страстта, става и убиец на майка си, на нероденото си дете, на обичащата го съпруга. Изживял катарзиса, той разбира тежестта на греховете си и сам произнася тежка присъда над себе си - изгубва се далеч от хората:
А надалеко нейде си из село,
унесено нехайник някой млад
извиваше с цафарата си медна.
Това е познат мотив от „Изворът на Белоногата” - елемент от вечерната картина, илюстрация на философската идея за самопогубването на човека от страст (връзка и с творчество на бащата Славейков). В поемите си „Ралица” и „Бойко” Пенчо Славейков не само изобразява бита и духовността на народа, а разкрива и неотразявани дотогава в литературата ни дълбини в човешката душа, търси „човека в звяра”, както сам заявява, доказва, че силата на духа побеждава злото. И в двете поеми са показани камерни, семейни драми, но те са общочовешки по звучене, по идеи, по художествени постижения и майсторство на поета. Романтикът Славейков е и реалист, той изследва човека и човешкото в екстремални ситуации, подобно на Шекспир търси човешката същност в трагедията, в скръбта и в преодоляването на себе си, на света, на порока. Именно тук е силата на поета-психолог и философ. Той създава художествени образи, които помагат за вникването в света на човека, анализира пестеливо и поетично красиво, но изчерпателно и богато състоянията на душата, изследва и поведението на героите, и виденията на лирическия герой. Дори европейци като Бетовен, Микеланджело, Шели носят в себе си черти, близки до творците от стихотворенията на Славейков („Баща ми в мен”, „Псалом на поета”), защото те са служители на един бог - човешкия дух, майстори в една област - изкуството, носители на една традиция - световната, но видяна типично по български, пречупена през призмата на националния светоглед.
В това отношение спомага донякъде и липсата на социален поглед върху света. Пенчо Славейков не бяга от реалностите, той подчертава, например, че Стоичко Влаха е богатско чедо, набляга и на бедността на Ралица и Иво, но поведението на Стоичко не е социално, а исторически детерминирано. Той е рожба на материалистическата философия на мига, на консумацията. За него всичко това има цена и той я предлага на Ралица. Знаменитите, афористично звучащи думи на девойката са в духа на народната традиция, защитават и философията на свободната, независеща от никого и нищо личност:
... Сърцето силом се не зема.
Не е то пита, то се не ломи!...
Трагедията на Ралица и Бойко е част от модерното виждане на романтиците за фатализма в живота, за възможността характерите да проявяват силата си в трудни моменти. Такива силни характери имат и ги проявяват в борбата за свобода героите на „Кървава песен”. Самото произведение е трудно за възприемане, написано е в тежък, подражаващ на класическата елинска поезия стил. Но и в него Пенчо Славейков внася типични за народната традиция нотки, образи и идеи. Колко красиво звучи и колко е внушително описанието на Балкана: „С навъсено чело, загърнат в плащ мъглив възправя се далеч Балкана горделив, в хайдушкия си блян унесен и забравен, като че воин стар на стража там поставен...” Този образ органически се преплита с образа на Балкана от Ботевата поезия, от „Записките”, от „Под игото” - той е едновременно класически и оригинален. А малко след това следва едно лирично отклонение, модерно видение на съвременен човек: Сърце ми черни дни и дни честити знай, полъгано подир невредите световни. Една ли загуба е то с сълзи отровни оплаквало? Веднъж ли, гордо в радостта, възнасяло ето в безумен химн света и най-високия световен дар - живота? Така поетичното майсторство и сплавта от класическото и модерното сливат в едно възприятието на света от човек и анализа на неговия огромен и необятен духовен свят. За тази цел не са пречка националността и пола на героите. По повод произведенията си, посветени на европейските творци Микеланджело, Бетовен, Прометей, Шели, творецът казва: „И мислите ли вий, че... моята художническа мисъл е да ви представя тях - а не през тях оная жизнерадост, оная жилава, упорита вяра в себе си, които са кардинални черти в националния ни характер?” Поетът е разбирал значението на традицията, на народния мироглед и сливането им с модерното, европейското. Това той постига и чрез използването на типични за народното творчество формули и образи, на популярни от народната песен методи на изобразяване. Вижте красотата на класическата българска девойка („Ралица”):
Като оназ вечерница в небето
една бе в село Ралица девойка -
Обърнете внимание на използваните художествени средства, словореда, поетичната логика. Класически формули звучат в „Коледари”, „Неразделни”, „Луд гидия”, „Чумави” - модерно пресъздадени типични народни творби. Класически са и използваните постоянни епитети, метафорите, сравненията в творчеството на Славейков. В своите търсения той възкресява някои забравени диалектни думи (радей, бъхти, весден), съюзи (со), местоимения (я), падежни форми (ръж класила коню до гриви) и т. н., които заслужават повече внимание. Трудно би си представил читателят поемата „Коледари”, написана в осъвременен стил и език. Точните, описателни и сочни слова на поета изпълняват поставената задача-да възкресят духа на патриархалното, да възвърнат читателя назад- към неидеализираното, но идилично минало. Именно това води поета по сложния път на творец и философ - желанието да слее в едно минало и настояще, да разчупи духовните окови на културата ни, да внесе в нея европейското, модерното, като запази морала и красотата на националното, на българското. С много творчески труд, с чувство и мисъл е изградено поетичното наследство на Пенчо Славейков - последния наш традиционалист, първия български модерен художник.
