Лириката на Пенчо Славейков е художествен „пристан” на мълчание и лирична тъга. Мисловният покой „пронизва” образите, отдалечава ги от обекта на изображение и те сякаш условно съзерцават самите себе си, но проектирани в една друга реалност, която създава особената атмосфера на Пенчо-Славейковия лиризъм.
Това е поезия на съзерцанието, на мечтата-блян и на лирическите унеси. Постоянният художествен ракурс на наблюдение и изображение дава възможност на поета да изпълни покоя и съзерцанието с мисловния обем на духовния размисъл. Той разделя условно художественото пространство на реално и мисловно-съзерцателно.
Двете поетични реалности имат своя лирична среда за изява и визия, свой образ на обективнореалното, което е видяно, премислено и преживяно чрез духа. Образите са взети от реалността, но „потъват” в тайника на душата, откъдето се „завръщат” пречистени и естетизирани, за да изградят изящната поетична структура на лирическите послания. Те са изтънчени чрез добре премисления и филигранно изваян поетичен детайл, събрал красивата тъга по бляна за щастие. Затова и стиховете в лирическата книга на Пенчо Славейков - „Сън за щастие” - са отронените изповеди на духа в копнежната тишина на мисловния размисъл.
Поетът се взира в своята душа, смълчана и унесена в съзерцателни устреми към една друга реалност, в която мълчанието говори, словото е излишно, звукът „умира”, преди да се роди, но от неговия „разпилян” глас мислено се раждат импресиите на духа.
В „придиханията” на мисълта душата припламва, озарена от „съня за щастие”. Поривните импулси на духа към иреалното пространство на съня-мечта определят художествената форма на поетичните изповеди. Те са лирични миниатюри, асоциативно свързани в обща художествена цялост. Водещ мотив е копнежът за щастие. Поетична среда за неговия мисловен полет е сънят.
Всичко пред Пенчо-Славейковия духовен взор е притихнало, за да улови нежния лиричен контур на мечтата, която за миг проблясва с трепетен лъх в мигновението на съня. Тези уловени мигове остават скрити в художествения поетичен детайл - единствен „свидетел” на сбъдването на мечтата. Тя става реалност в съня, в копнежа за щастие.
Поетичното пространство е изпълнено с безплътие. Мисълта не докосва, а оглежда реалностите. Те са фикция - проектиран образ на действителността В душата. Преходите от фикционално към реално са плавни, ритъмът - бавен, душата е в унес; съзерцава собствения си полет над безмълвните, изпълнени с трепетно мечтание, пространства на съня:
Ни лъх не дъхва над полени,
ни трепва лист по дървеса,
огледва ведър лик небето
в море от бисерна роса.
Реалното е отразен естетизиран образ на фикцията. Наблюдаваната, съзерцавана действителност е поетична проекция на мечтата за щастие. Затова и лирическият обем на Пенчо-Славейковите метафори е изпълнен с импресионистичната нереалност на образите в съня. Те са неопределени. Неуловимо размиват реалистичния си контур в художественото пространство. Уловено е настроението. То функционира като „лъх”, „трепет”. Появява се мигновено движение, което замира в съзерцанието на бляна. всички настроения са обективирани. Имат свой особен метафоричен обем, изразен чрез психологическия нюанс за лирично внушение на поетични послания, идващи от образите. Макар и наподобяващи детайли от наблюдавана и отразена действителност: „полени”, „дървеса”, „небето”, те остават акварелно-безплътни и както в съня - твърде далеч от реалността.
„Обектното” присъствие на поетичните образи, които са с фикционално съдържание, е в моментното изживяване на лирическо настроение. То се движи в емоционалния регистър на носталгичния спомен, тихата печал и философска съзерцателна мъдрост, която дистанцира поетичните сетива на лирическия АЗ от реалиите на действителността.
Доказателство за мигновението в полетите на душата в „сънната реалност” на бляна е събраният емоционален прилив на лирическото изживяване в „широкото”, като вътрешен обем, пространство на художествения детайл:
огледва ведър лик небето
в море от бисерна роса.
Голямото („небето”) е събрано в малкото („роса”), а фикционалното поле на „сънната реалност” е проектирано „в море от бисерна роса”. Така блянът обгръща поетичното пространство, разтваря мечтата в иреалиите на съня, а до читателя настроението достига като детайл от лирична миниатюра.
Мечтата за щастие се превръща В спомен, тъй като действието оживява чрез съня. „Пейзажите” на душата се редят и лирическият АЗ споменно се завръща в „сънната реалност” на бленуваното щастие:
В зори ранил на път, аз дишам
на лятно утро свежестта -
и милва ми душата бодра
за лек път охолна мечта.
Започва „пътуването” на АЗ-а в Пенчо-Славейковия „Сън за щастие”. Олекотените обеми на образите, безплътието на споменното изживяване на настроения и чувства в изплъзващата се реалност на съня изпълват съзнанието с усещане за полет, за движение. Макар и нереално, щастието докосва, обгръща подсъзнанието на лирическия АЗ и „милва” душата му, изживяла отново тръгването, „пътуването” към мечтата и бляна.
Пространството на романтичен унес е обективирано от познатия кръговрат на житейското всекидневие. Тръгването е „в зори” „на лятно утро”, а завръщането е „през ясна вечер”. Мотивът за пътя свързва мечта и реалност. Те се срещат в съня, докосват се и от фикционалната сетивност на тяхната „милувка” се раждат полетите на духа. Цялото подсъзнание на лирическия АЗ, потънало в омаята на съня, полита към своето мечтано щастие:
За лек път, за почивка тиха
през ясна вечер в родний кът,
където ме с милувка чака
на мойто щастие сънят.
Полетът на сън е проектиран сред реалиите на действителността. Отново фикция и реалност се докосват. Завръщането „през ясна вечер в родний кът” бавно очертава пътя на „умиращата”, гаснеща мечта за щастие. Употребата на предлога „в” насочва към поривния полет на въображението, което „сънува” не само пространството на родното. Нереална е „милувката” между мечта и блян, които „пътуват” като състояния на духа към лирическия АЗ.
Неговото съзнание е готово за среща. Душата разтваря обятия, за да посрещне щастието, но то се оказва сън, мираж, нереалност.
Романтичният декор на поетичното действие - „ясна вечер” - потъва сред неясните, изчезващи образи на изтичащия в тайника на паметта недосънуван „сън за щастие”. Светлината гасне, сънят отлита и щастието отново става мечтан блян за поета.
Сякаш душата му заплаква с тъжната изповед на нощта в следващата поетична миниатюра от „Сън за щастие”:
Плавала е горчиво нощта,
плавала е мълком сирота,
че за нея белий ден нехае,
че не иска той дори да знае
туй що мъчи нейното сърце
и каква и скръб тъми лице!
