За ученика / Теми литература 11 клас / Пенчо Славейков
ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ - „РАЛИЦА” И ”БОЙКО”
ТРАДИЦИИ И МОДЕРНИ ТЕНДЕНЦИИ В ПОЕМИТЕ „РАЛИЦА” И ”БОЙКО”
Цялата си програма за естетическо обновление на литературата ни Пенчо Славейков подчинява на „вечните ценности” - идеал, красота, добро, висша нравственост, издигната в култ коля... Той разглежда тези идеи в тяхната форма на философски категории в творбите, посветени на избраниците, на човешките гении („Микел Анжело”, „Сърце на сърцата”, „Сis Moll”...), но конкретната им изява е потърсена най-вече в лоното на народния живот („Ралица”, „Бойко”, „Коледари”, „Епиталамии”...).
Пиететът на Пенчо Славейков към изконно българското, към национално битийното в неговия най-широк смисъл - душевност, нрави, обичаи, обкръжение - го свързва с традицията. Влиянието на Вунд и Фолкелт, на модерната европейска литература го тласка към най-новите естетически веяния на времето. Тези две художествено философски линии се сблъскват и преливат една в друга, определяйки сложната концептуалност на цялото му творчество. Поемите „Ралица” и „Бойко” са ярък поетичен образец на органично естетическо единство между традицията и модернизма.
„Ралица” без предисловия въвежда в духовната атмосфера на народния живот. Тук негово олицетворение е образът на героинята. В поетическия й портрет се налага преди всичко силното народно песенно влияние:
Като оназ Вечерница в небото,
една бе в село Ралица девойка
и цяло село лудо бе по нея.
Сравнението идва съвсем естествено, напълно във фолклорния стил, в който е издържана цялата поема - нравствени ценности, стихова мелодия, словарни особености. Паралелът мома-звезда, запазвайки ненакърнена първообразната си сила, е Взет направо от нашия традиционен патриархален свят. Възприел до голяма степен позицията на народния певец, за когото красотата и във физически, и в нравствен смисъл има постоянен характер, Славейков също я трактува като постоянна величина и се придържа към устойчивостта в нормите й. Както понятието бит за Славейков е вечно и безвременно, така и представите за красотата са неподвластни на историческите преходи.
Красотата е естетическа и етическа категория. Поетът търси дълбокия й нравствен смисъл, свързва я с възвисената духовност и с елинския идеал за човека - „естествената хармония”. Красотата сама по себе си е етична. Ралица е изваян модел на пълното единство между тези две страни във възприемането на красотата. Подобно на Ралица, всички жени в поезията на Славейков са красиви и добри. Изключението е само едно - Неда от „Бойко”.
Примери за хармонията между красивото и доброто писателят вижда в лоното на народното битие. Красотата, като проява на етичното начало, е потърсена и в отделни образи (Ралица, Иво, Райка...), и в цялостната атмосфера на живота. Нормите на патриархалния свят, които не носят следи на историчност, а само духа на нещо старо, българско, въплъщават представите за етичност. Интересно е, че Славейков, толкова ярка индивидуалност, една от най-внушителните фигури в литературата ни, запазил през годините недокоснат чара на неповторимата си личност, утвърждава и въздига в идеал свят, в който човешката индивидуалност е потисната в уравняването на характери, прояви, интереси, стремежи.
Привързаността на Славейков към патриархалната битийност не е изключение в културната ни история, а трайно отношение, намерило израз в творчеството на едни от най-големите ни писатели. Независимо от твърде модерната психологическа проблематика, в поемата „Бойко” поетът открива точно в рамките на традиционната нравственост най-силно изявена духовната чистота на човека. Дори нещо повече - отъждествява своята представа за красотата като проява на етичното начало в патриархалните норми. Всичко, което е тяхно нарушение, е под знака на нравствената присъда. Ето я модрооката Неда. Образът е само щрихиран, а не многостранно разкрит, но загатванията на автора са напълно достатъчни - поведението й е отклонение от общоприетото - в известен смисъл тя въплъщава черти на съвременен тип. С критерия за висша нравственост, чиято най-чиста форма поетът вижда отразена в патриархалното мировъзрение, той осъжда героинята си. Дори и загатнатата в две проекции физическа красота не може да я оневини („бяла Неда”, „модри очи”). Липсва духовното, копнежът по нещо възвишено, което е в състояние да я оправдае и което съществува дори при Бойко - той носи в драмата си голямо човешко страдание.
Типът женска нравственост, противопоставен на Неда, е с иконостасна пречистеност - Ралица, Райка... Диференцирани като женска участ, те са изяви на един и същ душевен строй. Не е търсено различие, а точно обратното - единствено към тази душевност, разкрита при разнообразни ситуации, Славейков проявява подчертано пристрастие, имплицирано в трагично стечение на обстоятелствата.
Ралица и Райка взаимно се допълват - варианти на сходна психика. Това дава възможност да доизграждаме в съзнанието си облика им, да отгатваме поведението им в ситуации само загатнати. Издигнати до нивото на ренесансови мадони, те са символ на българката от онова далечно време в нейния най-пречистен и идеален вид, съвсем близък до фолклорната трактовка. Авторът приема в случая не само външностиловите прийоми, но и неотменния елемент на идеализация. Образите до известна степен са стилизирани.
Както всичко в живота, така и красотата е преходна - увяхва в лицето на жената, за да се роди отново в лика на детето. За Славейков красотата е вечна като самия живот. Дори и в най-трагичните обстоятелства проблясва оптимизъм, надежда, победила любов и красота. Ралица е сама, Иво е убит, но тя е озарена от възвишения стоицизъм на майчината обич. Бойко е убил, смазан е от бремето на осъзнатата вина и въпреки всичко финалните акорди на поемата носят просветление; не в душата на героя, а у читателя - един тънко внушен размисъл за човешкото благородство, пагубната сила на страстта, за греха и вината и за вечно въртящото се колело на живота, в което непрекъснато всичко се повтаря - и любов, и щастие, и красота. Това са модерни проблеми за литературата от началото на XX век. Те придават на традиционно фолклорното по-дълбок психологически акцент.
Проблемът за въздействието на красотата и способността на човек да я разбере, почувства, възприеме и за облагородяващата й сила като физическо качество, и преди всичко като нравствена изява, не е съвсем нов за нашата поезия. Срещаме го още в „Изворът на Белоногата”. Славейков, възприел този принцип от елинската старина и от българската поезия, спомага твърде много за налагането му като традиционен мотив в литературата ни.
В „Ралица” и особено в „Бойко” е постигнат пълен унисон между нови естетически веяния и най-стари, чисто български очертания на бита, възприет и като веществено обкръжение, и като нравствени изяви. Детайлното разкриване на бита тук не е самоцел, а необходимо условие в мотивировката на душевните зигзаги. Следвайки изцяло народнопесенната стилова линия (характерни думи и изрази - „подкършената изпод тихом песен „, „ Като приклещен пръст между врати”, много специфичните етимологични фигури - „Изгората му дните изгори”, „било билото”, „из устата изустя”, „още не беше се отсрамила и срам връз Къщи падна”, „от чедото си нечедовни думи” и др.), Славейков запазва специфичното звучене на своята епична поезия.
Бойко е очертан в рамките на установената от векове нравственост - с онази първична цялостност на характера, която не познава половинчатост в изявите. Така мотивиран, душевният крах на Бойко след измяната на Неда идва като естествена и единствена реакция до момента, когато след две години новата среща с Неда разрушава привидното му равновесие, изтръгва го от безразличното затишие, за да го хвърли в бездната на морална пустота. Въведени сме в извънредно сложна психологическа сфера -крушението на нравствената красота под бремето на голямо, дълбоко човешко чувство, което варира в границите между любов и обида. Още по-сложен е обратният път - връщането на героя към изгубената човечност. Сюжетно е необходим шоков стрес, който да разтърси героя и да го изтръгне от крайното загрубяване. Авторът го открива в жеста на Райка, във висшето благородство на тази страдалка, която в последния дъх на своя живот ще прикрие престъплението на Бойко. Идеята за пречистващата сила на нравствената красота е наложена като постулат. Въпросът - има ли смисъл жертвата на Райка, не само последните й думи, но и цялото й мъченичество, остава извън сюжета на поемата. И въпреки че поетът издига на реликвен пиедестал точно този тип нравственост, на читателя е предоставена известна дискусионна свобода - белег на модерното изкуство. С образите на Ралица и Райка Славейков доразгръща и продължава една традиционна линия в белетристиката ни. Райка е духовна сестра на Влайковата леля Гена и по-късно на Елин-Пелиновата Елка. Но, от друга страна, точно такъв е преобладаващият тип жени в сантиментално романтичната европейска литература. В двете поеми и от естетическа, и от психологическа гледна точка е интересно съчетанието на три типа душевност - от една страна, най-традиционната представа за жената - Ралица, Райка, майката на Бойко; от друга - Неда с известни по-модерни наклонности; от трета - Бойко, по природа патриархален човек, попаднал в страшна драма, изведена в сферата на нови естетически търсения. Така традиционното и модерното, като психологически поглед и художествена реализация, вървят ръка за ръка. Драматично психологически състояния, гласът на съвестта, вината и опрощението се редуват с чисто народни схващания за човешката съдба, за житейския жребий. Например красотата на Ралица се възприема твърде различно в рамките на традиционни представи за добро и зло: „Блазе й с хубост”, „Блазе, комуто на честта се падне”, „Ех, кабил ни край не е на хубаво да води тая хубост.”
Славейков свързва етичните измерения на красотата като нравствена изява със своята представа за гордия силен човек. В писмо до Мара Белчева той пише: „Хубавата душа е силна душа.” И в поезията си създава образи, които въплъщават духовната сила - гении на човечеството - Бетовен, Шели, Микел Анжело... и най-обикновени хора от народа - Ралица, Райка... За него първоосновата на духовната сила е жизнелюбието. Този традиционен мотив - жизнелюбието - рефлектира в единството на установеното, познатото и в една модерна трактовка. При Славейков непрекъснато се борят жизнерадост и песимизъм. Надделява ту едната, ту другата линия, но в най-силните му произведения тържествува привързаността и радостта от живота. Те стоят в основата на цялото битие на човека, определят отношението му към земя, труд, семейство; те са пулс и двигател на съществуването, опора в дни на скръб и щастие, те са ядро на духовния стоицизъм. Сред най-драматичния трагизъм Славейков открива стаена неподозираната сила на народното жизнелюбие. То извиква онази „хубава усмивка” на устните на Ралица, помага й да остане „от живота ненадломена - с несломено сърце”. В „Ралица” и „Бойко” едно мъдро спокойствие славослови живота във вечния му кръговрат, утвърждава смисъла му чрез делата на човека, помага на Ралица духовно да надживее драмата, а в „Бойко” в сътресението на трагедията хвърля отблясък от етично психологическа дълбочина, която крепи нравствения стоицизъм.
В двете поеми, а и в цялото си творчество, Славейков търси трагичните колизии. външно изявени, те имат дълбоко психологически корени. Драмата на героите е последица от някакво фатално събитие, пред което те са безпомощни. Но поражението на героите е само в чисто физически аспект. В нравствен план те удържат надмощие, макар и косвено. Етичното, красотата, духовната сила побеждават, ако не пряко в настоящето, то в перспективата на бъдещето. Морално грозното не може да бъде окончателна развръзка. Там, където то се явява, както при Бойко, в централния персонаж, е временно явление, а не краен резултат.
Да се спрем на спецификата на онова събитие, което е първопричина за трагичното. В „Ралица” Стоичко Влаха убива Иво, в „Бойко” - всяка от поредицата случки дава нов импулс в изявата на трагичното. Героите са жертва на неочаквани обстоятелства. Съзнателно е потърсена изключителността на обстановката, неординерността на взаимоотношенията. В „Ралица”, в общия уравновесен битов план се врязва драстично убийство; в „Бойко” една голяма любов довежда до страшно престъпление. Засичането между изключителни събития и обикновени герои поражда и романтичния полъх, и трагизма. Не убийството на Иво е идейно-емоционално ядро в творбата, а реакцията на Ралица, надмогването на трагизма. Не смъртта на Райка е център на поемата, а пак следващият момент - отреагирването на престъплението от страна на Бойко, премислянето и повторното му изживяване с разум и преди всичко - със съвест. Интересът към вътрешнопсихологическите рефлексии омаловажава ролята на случайността. Ако изключителните събития създават леко романтичен лъх, прозрението в човешката душевност, тълкуването на характерни черти в българската народна психология уплътняват реалистичното звучене на творбите. Избрани са моменти на трагизъм в живота на отделния индивид, когато най-пълно и непресторено се изявява истинската му нравствена същност и чертите на националния характер, като и в двете поеми е постигнато единство между трагична събитийност и оптимистични идейно-емоционални акценти.
Ако във философските поеми страданието присъства в обобщената форма на морално-философска категория, в творбите с фолклорни мотиви то е конкретизирано в съдбата на обикновения човек. „Бойко” ни дава възможност да разграничим намеренията. Мотивът за душевната болка пронизва цялата творба, като преминава три условни фази - апатията на героя след измяната на Неда, крайното му огрубяване и пиянско помрачение след новата среща с Неда и накрая - просветлението, когато страданието се разгръща много по-силно на съвършено друга основа. В началото причина е едно голямо и красиво чувство, после - трудно е да определим точно дали това е сляпата, отново припламнала страст, или разочарование, или непримирение с раздвоението, с възможната половинчатост, но в случая е по-важен резултатът в поведението на героя.
След смъртта на Райка страданието вече не е чисто емоционално състояние, граничещо с пълно заслепение, а гласът на самата съвест, осъзнала извършеното престъпление - то е самообвинение, истинска човешка болка на мисълта и сърцето. Тук Славейков няма предвид болезненото отреагиране на пагубната страст, приличащо на продължителен своеобразен афект, а осъзнатата драма. Той изключва моралната грубост, приема за истинско страдание само изживяванията на Бойко в началото на творбата и после след смъртта на Райка - бремето и премислената мъка на неизкупимата вина. Точно това състояние извисява Бойко - възвръща му човешката етичност. Изградена в много моменти по-скоро върху намек - загатване, отколкото върху обстоятелствени пояснения, поемата не определя бъдещето на Бойко. То може да бъде най-различно, погледнато в житейски план. Но преценено етично психологически, то е определено. Бойко вече е и ще си остане човек, понесъл моралното бреме на неискано, но непоправимо престъпление.
В избора на тези сложни етични проблеми и в тази художествена трактовка се изявяват модерните естетически търсения на Пенчо Славейков.
Преплитането на традиционното и новото, като художествен поглед и стилистика, се проявява и в трактовката на любовното чувство. За Славейков любовта придобива висш нравствен смисъл. Тя е изповед и прозрение в характерни черти от народното светоусещане. Двете поеми разкриват съкровени мигове от живота на хора с малко първична психика, но цялостни като личност, характер, мировъзрение. Тук любовта се третира изцяло в духа на фолклора с акцент върху огромната власт. Там, където се явяват модерни психологически проблеми (най-вече при „Бойко”), те не засягат същността й, а странични прояви. Както и за народния певец, тя не е едно от многобройните изживявания на личността, а единствено, всепоглъщащо и всеобемащо състояние, което определя житейския път на човека и често изчерпва изявите му. Славейков прозира в онези глъбини на душата, които, далеч от външния поглед, крият най-лични чувства. В това отношение двете поеми са между най-пълноценните естетически достижения на автора. По-обширните рамки на произведенията са дали възможност да се претворят не само отделни състояния, а и по-дълъг период от развоя на чувството. Разкривайки любовта на Ралица и Иво, писателят е крайно пестелив. Психологическото внушение е постигнато в лаконичността на поетическия изказ, в тънко доловени многозначни реплики и жестове. Лапидарността на народнопесенните обрати на речта синтезира сложно емоционално състояние:
Но ней сърцето беше дало вест
и тегнеше душата й към други:
примамили я бяха со дене
на Ива Бойкин ваклите очи.
Поемата е разказ за живота на Ралица и всъщност за любовта й към Иво. Защото тя изпълва цялото съществуване. Не се проследява конкретно развитието на чувството, а се открива неговото отражение у героинята - в силата, с която отблъсква Стоичко, в кротката й примиреност, в нарастващата тревога, в „ненадломеното” сърце. Същият маниер на изображение откриваме и в „Бойко”. Страшната душевна травма е просмукана във всекидневното битие на героя. Психологичната драма рефлектира във външните реакции. В „Ралица” авторът е по-обяснителен, може би защото самите психологически състояния са по-опростени и ясни. В „Бойко” често повествователният поток като че ли привидно се движи по повърхността на събитията, само ги маркира. Някои сцени са по-скоро загатнати, отколкото подробно изяснени (срещата на Бойко с Неда), което дава възможност за разнопосочно тълкуване. Това надживяваме на описателността в епическото или лирическото произведение, съзнателното ограничаване на намека, предоставил на читателя възможност за свое тълкуване и разбиране на проблемите, носи следите на модерната европейска литература от края на XIX и началото на XX век.
Критиката в миналото неведнъж е изтъквала, че Славейков е традиционалист точно в този пункт - подборното обстоятелствено изясняване на ситуации, взаимоотношения, психологически реакции. Действително за него то е много характерно (най-вече в „Кървава песен”), но в редица моменти се сблъскваме с явна поетическа недоизказаност.
Така в поемите „Ралица” и „Бойко”, наред с много силното видимо фолклорно влияние, откриваме углъбен психологически акцент, усложнена етична проблемност, стилистика на емоционалната недоизказаност - белези на едно модерно естетическо възприятие.
