За ученика / Теми литература 11 клас / Пенчо Славейков
ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ - „РАЛИЦА”И „БОЙКО”
ДУХОВНАТА СИЛА НА БЪЛГАРКАТА
В ПОЕМИТЕ НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ „РАЛИЦА” И „БОЙКО”
Пенчо Славейков е най-малкото дете на великия български поет, публицист, общественик и политик П. Р. Славейков, естествен продължител на бащиното си литературно дело, изразител на най-съкровеното за българина, търсач на новото и модерното в неговия вътрешен мир. Прекарал тежка болест като юноша, той цял живот се бори с недъга, преодолява и човешката злоба, люшка се между възторга и покрусата, доказва, че духовната сила надделява над физическите недъзи и успява да завоюва любовта на най-хубавата българка по негово време - поетесата Мара Белчева.
Много теми и проблеми свързват творческите пътища на бащата и сина - родината, българщината, борбата за национално освобождение, опазването на душевните ценности в бита и морала на народа, мястото на човека в света, избора на позиция, търсенето на новото и вечното в реалностите. Свързва ги последователната и класическа трактовка на образа на българката през Възраждането и в новото време, която откриваме в поемите „Изворът на Белоногата” и „Ралица”. Темите и проблемите са почти идентични, но са поставени в различни времеви и пространствени измерения, в различни социални и исторически плоскости и въпреки тези външни различия, възпяват образа на вечната българка - момата и съпругата, майката и любимата, възвеличават физическата й красота, духовната сила, любовта и верността й, морала и идеалите, умението да преодолява препятствията в трудния живот на обикновения човек - качества, издигащи образите на героините до тези на възпетите от народните творци в българските песни, превърнали ги в образец на подражание, в национални икони.
Времево-пространственото битие на Ралица („Ралица”) и на Райка („Бойко”) е селският свят в края на XIX век, време на промени в живота и морала на народа ни, време на социални и нравствени изменения в патриархално-консервативния бит на хората. В такава реалност, сплитаща в едно минало и настояще, модерно и традиционно, духовно и материално, живеят те - красивите и силни българки, които поетът възпява в духа на народната традиция:
Като оназ Вечерница в небето,
една бе в село Ралица девойка...
Пенчо Славейков използва класическите похвати на народния певец. Чудната хубост той не описва пряко, а индиректно, чрез представата и фантазията на читателя. Сравненията с красивата звезда, вметнатите епитети („модрия й поглед”, „кръшната й тънка половина”), отношението на останалите към нея изграждат пълноценен и естетически красив външен облик на героинята, постигат много повече, отколкото пряко описание на чертите. Хубостта й е подчертана и чрез сравнението-допълнение с образа на любимия Иво:
Той беше строен явор столоват,
тя тънка, вита, кършена лоза:
лоза се окол явора обви -
около Ива Ралица девойка.
Допълнението с образа на любимия за пръв път използва П. Р. Славейков в „Изворът на Белоногата”. Синът му развива похвата, като употребява още един портретен метод на народното песенно творчество - класическата формула на любовта:
... Двама лика
и прилика, един за други родени -
един у други залибени не чудом.
Сравнете с Петко-Славейковото описание на Гергана и Никола:
Двамата лика-прилика
като два стръка иглика,
двамата млади, зелени,
един за други родени,
един у други влибени,
влибени верно, примерно.
Дните на Ралица минават в труд - и като сиротно чадо при лелята, и като нещастна вдовица, която превръща тежестите на живота в изпитание на верността и любовта, преодолява самотата с непрекъснат труд, който не я оставя да линее от мъка. Макар и сираче, Ралица е част от рода, от обществото на малкото село. Лелята е най-близката й роднина, а след женитбата приема майката на Иво като своя майка, изпълнява синовния си дълг с радост и обич. За нея младата булка говори топло: „Защо ли се забави майка тъй?”. Майката е трети член на семейството, двете жени допълват обичта си към Иво, разбират се, помагат си. Макар нежна и красива, Ралица притежава силен характер, познава света, умее да се бори за малкото си женско щастие. Тя носи в себе си усета на българката за красота - красота в бита, красота в живота, красота на чувствата. За нея любовта на Иво е стойностна, защото той отговаря на неписаните критерии за любим и мъж - физическа хубост, сила, нежност, разбиране. Любовта им е силна, побеждава и тегобите на сиромашкия живот, надделява над скръбта и траура. Героинята на Петко Славейков - Гергана, преминава през едно изпитание - сблъсъка с везира. Тя побеждава със силната воля, с умението аргументирано и страстно да защити идеалите си, а и благодарение на разбирането на турчина за чест и достойнство. Ралица преминава през три изпитания. Първото е сблъсъкът със Стоичко Влаха, с философията му на търговец и материалист. Ненапразно поетът го нарича „Влаха” - т. е. чужденец, външен човек, далечен за народния бит и морал. Влаха е външният, този, който се опитва да разруши нравствеността чрез свои закони, противопоставящи се на вековните разбирания за любов и чест. Той носи и новото, материалистично разбиране за любовта и брака, разбиране, което девойката кротко, но с огромна духовна сила отхвърля:
Не всичко, мен наречено, за мен е! -
отвърна Ралица...,
когато Стоичко Влаха с господарски уверен жест й поднася огърлицата от рубета. Тя дори не обръща внимание на скъпия дар:
... Очи не възведе
да го погледне прибледняла тя
и не пророни, слисана, ни дума.
Девойката е смаяна от откровената сделка за покупка, която й предлага Влаха. Може би, при друго признание и от друг човек тя би реагирала нежно, с разбиране. Но на Стоичко Ралица гордо и смело отговаря:
Сърцето силом се не зема.
Не е то пита, то се не ломи.
Стоичко Влаха е богаташки син („заможен и личен ерген, един на майка и баща”). Той е богат, но селянин, претенциозен, но не интелигентен, критериите му за любовта са практически и търговски. Българката не приема заплащането за любовта, за нейните чувства няма еквивалентни скъпоценности, палати, земи, власт. Любимия си тя избира по повелята на сърцето, но и аргументирано, с разума. Възпитана в патриархалната среда на българското село, в определена битова ограниченост, тя все още пази старите добродетели и консервативните разбирания за чувствата между хората. Естествено, това са идеализирани идеи и образи, но в себе си те носят вековната сила на народния дух, здравината на това, което наричаме „българщина”.
Тази идеализация възпява красотата на тялото и духа, без да фалшифицира, без да прави изкуствени внушения. Защото реалността, в която живее Ралица, събитията в живота й са драматични и исторически достоверни. Именно в тази обстановка тя защитава правото си на избор, правото си на любов, мястото си в живота. За разлика от баща си, Пенчо Славейков поставя нов проблем - противопоставянето на слепите страсти, защитата и опазването на човешките права. Ралица е жена в едно патриархално общество, където тежи думата на мъжа, на възрастните, тежи оценката на материалнобитовото. Но със своята сила на духа, с красотата на любовта си тя преодолява хорските съмнения, постига първата си победа - любовта им с Иво ги събира в едно истинско и здраво семейство. Ралица не е борбена личност, типична за епическото творчество. При нея водеща е духовната борба, духовната сила. Историята й е битово-камерна, но пречупена през модерното възприемане на Пенчо Славейков. Младото семейство заживява трудно, но щастливо. Гостите си Ралица посреща с „усмивка крехка”, думите на Иво са „благи, като ранна роса при пролет”, радостта им е тиха, труд и делник се съчетават плавно, а грижите идват само отвън. Това взаиморазбирателство като че предизвиква съдбата, както става и с любовта на Гергана и Никола. Селяните подмятат: „Блазе й... Ех, кабил ни край не е/на хубаво да води тая хубост.”
Така идва и второто изпитание за Ралица. Обзет от черна омраза, действащ по принципа на завистниците - „Ако не е моя, то ничия не ще е”, Стоичко Влаха убива Иво. Убийството е резултат от коварния му и подъл характер. То не му носи облаги, нито щастие, той лично не печели, но не може да се примири, че друг е щастлив. Наказана е и Ралица, осмелила се да се противопостави на егоистичните му желания, възправила се срещу чувството му за власт и сила. Ралица избира своя любим, избира пътя си в живота и съдбата единствено със сърцето си. Героят на П. Р. Славейков е везир, израсъл в определени аристократични условия, докато Стоичко Влаха е парвеню и разчита само на парите си. Затова и отмъщава. Липсва му умението да прецени ситуацията, да се примири със загубата. Понесла много нещастия, погребала и майката на Иво, Ралица не се предава. Тя живее вече за детето си, :;а бъдещето му. Борбата вече е духовна, борба на стоицизма, борба срещу орисията:
по чужди къщи бъхти се весден
и пряз нощ я над хурката заваря.
Едно води Ралица в живота, едно й дава сили да се бори за съдбата на детето си - любовта. Любовта към Иво, любовта към рода, любовта към живота. Защото във:
... ваклите очи на свойта рожба,
когато се тя вгледа и познай
в тях Ива - до сърце си го притисне,
и пак оная хубава усмивка
на устните й цъфва, от живота
ненадломена - с несломено сърце.
Друга е духовната сила на Райка („Бойко”). За нея поетът казва само: „къщовница и угледна, и спретна,... на чест, не булче - злато... „Тук липсват физически описания, няма я тежката, покоряваща красота на Ралица, няма ги класическите народнопесенни описания. Поетът спира вниманието си върху душата на младата жена, която е сломена от липсата на мъжова любов, сломена от откровеното му пренебрежение. Това е отзвук от личната му трагедия. Бойко е бил влюбен - пламенно, искрено, но любовта му е нещастна. Приел това за край на всичко, за край на разумния живот, той вегетира, работи както и където падне, пропива се. Женитбата му е резултат от избора на майката. Старата жена се опитва да върне сина си в нормалното битие, счита, че грижите и задълженията в семейството ще го направят отново оня момък, какъвто цяло село го познава. Младият мъж обаче няма сипи за нов живот. Неговото пренебрежение към околните довежда до смъртта на майката и до трагедията на младата жена. Борбата на Райка за мъжовата любов е тиха, кротка, незабележима. Тя е севда на Бойко, покорна, всеотдайна. Така и умира. Мъжът й вижда в нея вината за съдбата си. Той не смее да отправи дори скрито обвинение към коварната Неда, вижда е нея идеализираното си несбъднало се щастие. Вината, според него, носи Райка, защото е негова жена, защото е външно слаба, примирена с всичко ставащо. Бойко е силен физически, но слаб духовно. У него липсва вечната борбеност на мъжа, на българина. Поддал се на порока, Бойко се пропива и извършва престъпление. Убийството на нероденото дете е престъпление и към рода, и към бъдещето, и към Райка.
Пребитата от мъжа си жена успява да намери сили да преодолее ненавистта към убиеца, да защити името му, като сама поеме вината. Тази саможертва преобразява Бойко. Ставаме свидетели на духовното прераждане на нравствено деградиралата личност. Престъпникът се разкайва и търси нов път в живота.
Така Пенчо Славейков поетично защитава философското си гледище за силата на духа, за греха и изкуплението му, за живота и победата му над смъртта и скръбта, за красотата на човешките чувства и взаимоотношения. Затова Димчо Дебелянов го нарича „жрец-воин на живота” - поетът е едновременно жрец на разума и красотата и воин срещу грозното и антихуманното. Основна идея в поемите му „Ралица” и „Бойко” става максимата му: „Да се търси човека и у звяра.” Така поетът търси и защитава човешкото, духовното, чистото чрез образите на Ралица и Райка, на Иво и Бойко. И в литературната ни класика остават образите на двете героини - красиви, трудолюбиви, скромни, силни духом, верни на любов и род, умеещи да защитят правото си на малко, но лично щастие - двете героини, плод на перото на големия български поет и философ Пенчо Славейков.
