За ученика / Теми литература 11 клас / Пенчо Славейков
ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ - „РАЛИЦА”
НАРОДНИТЕ ДОБРОДЕТЕЛИ НА БЪЛГАРКАТА В ПОЕМАТА „РАЛИЦА”
Поет, мислител и културен мисионер, Пенчо Славейков обогатява българската литература с нови философско-естетически и нравствени идеи, без да се откъсва от родните корени. От българското народно творчество писателят черпи идеи и вдъхновени, за да създаде едни от най-вълнуващите си произведения - баладата „Чумави”, песента „Неразделни”, битовата поема „Коледари”, прекрасната нравствено-психологическа поема „Ралица”.
Наследил най-доброто от традициите на българската възрожденска литература, Пенчо Славейков открива непреходни духовни ценности в народната душевност, които въплъщава в незабравими женски образи. Ралица от едноименната поема, Райка от поемата „Бойко”, Калина от песента „Неразделни” - това са образи - носители на нравствена чистота и душевно благородство, на здрав морал - качества, които изграждат естетическия идеал на автора не само за българката, но и за човека изобщо.
В поемата „Ралица” Славейков разкрива народните добродетели на българката. Не случайно поемата е озаглавена „Ралица” и започва с поетичното сравнение на девойката с „вечерница в небето”. Още в самото начало поетът посочва главния герой, а със сравнението, често срещано в народното творчество, насочва към физическата красота на Ралица. Изключителна е красотата на девойката - „една бе в село Ралица девойка” и възхищението на всеки, който я види, подсилва това впечатление.
Чрез ретроспекция поетът посочва, че животът на момичето не е бил лек. Отрано Ралица остава сираче. Отглежда я нейната леля като „свое чедо”. Майстор на характерното битово описание, Славейков рисува Ралица в нейното естествено обкръжение. Връщайки се от Бешбунар с пълни менци, момците се надпреварват да й напият водата, а в празник, на хорото всички искат до нея да се хванат. Мислите на всички в селото все около Ралица се вият „кат сърмений колан о кръшната й тънка половина”.Поетичните сравнения, епитетите „модър поглед”, „кръшна и тънка половина” отново подчертават физическата красота на девойката, която признават дори старците- „век живели, свят познали”. Но народът ни, който е изстрадал своята мъдрост, знае, че тази „хубост” не води на хубаво.Чрез думите на старците Славейков ни подготвя за възприемане на по-нататъшните трагични събития в живота на Ралица.
При изграждане образа на Ралица писателят тръгва от физическата й красота, а чрез взаимоотношенията й с Иво и Стоичко Влаха разкрива нейните нравствени добродетели.В Ралица е влюбен заможен и личен ерген - един на майка и баща - Стоичко Влаха. Но Ралица не се блазни от мисълта за осигурен живот, защото сърцето й я тегли към Иво Бойкин, макар че той е сетен сиромах. Чрез поетични образи-символи, заимствани от народното творчество, Славейков разкрива любовта на двамата млади:
Той беше строен явор столоват,тя тънка, Вита, кършена лоза: Лоза се окол явора обви - около Ива Ралица девойка!
Като проникновен народопсихолог, писателят разкрива важни черти от характера на българския народ. Едва когато Кръстовден минава и работата в полята и дома се свършва, българинът може да отдъхне и да помисли за сватба. В дома на Ралица отиват „китни свати”, „дружки и недружки” и всички тя посреща „засмяна” и с „тънки дари”. Сърцето на девойката прелива от щастие като „пълна чаша” и външен израз на това щастие е усмивката й. Сякаш слънце грее в къщата на Ралица и всички, които влизат в дома й, са огрени от лъчите на това слънце.
Чужд на общото щастие остава единствено Стоичко Влаха. Напразно той се опитва да спечели Ралица със златен наниз, „наречен за нея”. Груб и себичен, Стоичко не признава правото на Ралица да избере любимия си:
На мене е обречено сърце ти: то ще е мое или ничие!
Вярна на любовта си към Иво, Ралица дава достоен отговор, който разкрива нейната душевна сила и красота:
Пусни!... Сърцето силом се не зема. Не е то пита, то се не ломи!
Сцената край чучура е наситена с дълбок драматизъм и поражда зрителни и слухови асоциации. Ралица дори не възвива очи, за да погледне Стоичко и пребледняла и слисана не проронва ни дума. Стоичко й говори троснато и я „устреля с тъмен поглед”. Слънцето залязва, падат вечерни сенки, така както се прокрадват лошите мисли в душата на Стоичко.
Славейков противопоставя два силни характера - на Стоичко и на Ралица, и в сравнението между двамата още по-силно изпъкват нравствените добродетели на девойката. Ралица и Иво заживяват като щастливо семейство и писателят отново рисува героинята си в нейното битово обкръжение. Във взаимоотношенията между двамата млади цари обич и доверие, които не се нарушават дори и след разказа на Ралица за срещата й със Стоичко Влаха.
Ралица успява да спечели не само обичта на Иво, но и на неговата майка и на всички, които влизат в дома им. В този дом всеки гост е „драг”, защото Ралица всички посреща с усмивка. Щастието на девойката Славейков отново разкрива чрез усмивката, която грее на лицето й. Усмивката й е като „ведра зорница”, която вещае „ясни дни” на ранобудните стопани. Авторовата въздишка: „Ех, хубава усмивка беше тя...” подготвя за възприемане трагичната съдба на героинята.
Идиличната картина на семейно щастие край домашното огнище със свенливото признание за чакана рожба контрастира на зимния вихър, който блъска по прозорците. Но зимната картина е в унисон с бурните чувства на Стоичко. Именно това е чаканият миг за разплата. Безсилен да спечели любовта на Ралица, Стоичко се превръща в убиец.
Мрачно предчувствие се прокрадва в любящото сърце на Ралица след идването на Ивовата майка, което се потвърждава, когато двете жени намират Иво, убит в снега.Иво е убит, майка му умира и Ралица остава сама в скръбта си. Нищо не напомня за предишното щастие. Единствената „радостна сълза в пороя на скърбите й пада”, когато ражда мъжка рожба. Самата понесла участта на сираче, Ралица отново живее „сиротно със своето сираче” неволен живот. Работи по цял ден в чужди къщи, а през нощта осъмва над хурката. Но нещастието не е в състояние да сломи Ралица, защото и в този труден миг тя намира опорна точка в майчиния дълг. Във ваклите очи на свойта рожба Ралица намира сили да се усмихне пак с оная „хубава усмивка”, с която я виждаме в най-честитите й дни. Нейната усмивка е символ на непреклонност, жизненост и устойчивост - така характерни за българката.”Ненадломена, с несломено сърце”, Ралица въплъщава силата на любовта, която извисява човека - силата на народния дух, който е вечно жив.
Поемата „Ралица” продължава да е вълнуващо и четено произведение, защото и днес българинът има нужда от носталгично вглеждане в миналото, за да черпи морални сили за настоящето и бъдещето си.
