За ученика / Теми литература 11 клас / Пенчо Славейков
ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ - „РАЛИЦА”
МОДЕРНО И ФОЛКЛОРНО В ПОЕМАТА НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ - „РАЛИЦА”
Поемата „Ралица” на Пенчо Славейков е всичко друго, но не и наивно-сантиментална творба със съзерцателна отвлеченост, която представя безметежна любов. Макар да проявява близост с народо-песенното начало, творбата разкрива „модерната” идея на автора за елитарност на изкуството. То се създава за избраници и обективизацията в литературата е невъзможна поради субективния поглед на твореца към интерпретирания проблем. В поемата „Ралица” битовите мотиви не доминират, а се подчиняват на душата на „модерния” фолклорен човек. Така епичното в поетичния изказ се психологизира, действието се „вглежда” В контекста и нещо повече -следва актуалната и днес идейно-естетическа програма за „европеизация” на литературата ни.
Като сюжет, разказаното в поемата е достойно за психологически роман, основаващ се на взаимовръзката любов - престъпление. Славейков свежда всичко до обхвата на една поема, където, както в древните трагедии, събитията вървят от щастие към нещастие.
Новаторството на Пенчо Славейков е проявено в самия избор на заглавие -лаконично, изразително и конкретизиращо - „Ралица” е име, което подчертава със звученето си освен изключителна женственост и рядката му употреба във фолклорния именник. Чисто асоциативно, наименованието е сродно, чрез кореновата си морфема „рал”, с „рало”. Изникват представи за труд, непосилна борба, които са неделима част от живота на българския селянин, но все пак остава и усещането за радост, което носят плодовете на трудовото усилие. Разнолика е житейската участ на главната героиня Ралица.
Традиционно започва поетичният разказ за най-хубавата девойка в селото. Тя е една-единствена, няма равна на себе си по красота. И все пак, поетът намира за нея сравнение. Открива ги в глъбините на народната душа, „взряна” далеч, високо в небето. Едно определение „вечерница”, и читателското съзнание е омаяно от поетическата красота на загатнат лирически образ, обгърнат от романтична тайнственост. Отворени са вселенските порти за търсената човешка красота, а зад тях като ярка звезда грее с цялата си земна прелест ликът на българската девойка. Това е неземен образ, въплътил в себе си устойчивите характеристики на фолклорната песенна хубост.
Момичето е като птичка „гърлица” - хвърката, игрива и жизнерадостна. Тя е непосредствена, открита. „Модрият” й поглед обаче е тежка „мъгла, на всички на душата”. Битовите елементи са психологизирани. Изразяват естетическото въздействие на „съзряна” духовна красота върху човека. Възприятието на образа на Ралица става с особените психологични „сетива” на душата. Всички в селото гадаят бъдещето на духовно обаятелната девойка:
Блазе й с хубост” - казваха едни. „Блазе, комуто на честта се падне” -обаждаха се други. А с глава посвиваха пък трети, век живели, свят опознали - шептейки изниско: „Блазе й... Ех, кабил ни край не е на хубаво да води тая хубост.” Хубостта плаши. Красотата на Ралица е неземна, но тъкмо нейната „изключителност” предизвиква беда. И наистина, в следващата трета композиционна част, идиличната хармония е нарушена - появил се е обратният еквивалент на доброто, в лицето на Стоичко Влаха, „заможен и личен, един на майка и баща”. Образът на героя пестеливо е определен и със своето отношение към Ралица. Глаголът „залиташе” в контекста на поетичния сюжет е натоварен с представа за „погазване” на колективното и отклонение от нормативно установеното. Стоичко „излиза”, прекрачва границите на човешки интимното. Мъжът е притеглен от хубостта на Ралица, но душата на девойката „тегнеше... към други”. Иво - любимият на Ралица, е изграден също като нестандартен, изключителен и впечатляващ образ. Той е невероятен, подобно на своята избраница. На моминската красота и душевна чистота, „вадите очи” и „думите - благи” на Иво съответстват напълно. В синхрон с народните представи за щастие, любовното привличане между двамата герои е изразено чрез одухотворен фолклорен образ:
Той беше строен явор столоват,
тя тънка, вита, кършена лоза:
лоза се окол явора обви -
около Ива Ралица девойка!
Ралица е приета с особена радост в семейството на Иво. В поемата дълбоко личното като съдба е индивидуалното психологично съдържание на общото и типично фолклорното. Ралица е олицетворение на висша духовност и нравствен максимализъм по отношение на вярност към дома и семейството. целият ритуал покрай сватбения обичай е предаден в подробности. Култът към слънцето на човека с митологично-фолклорно съзнание вече има своя художествен еквивалент в изключителната земна хубост на Пенчо-Славейковата героиня. Ралица раздава топлина, живот и радост, пръска около себе си слънчев огън: „Сърце прелива, като пълна чаша. / У лелини й дворове широки/ като че ли слънце грееше - и всички/ що Ралица споходиха, /оттам излазяха, като чели и тях/ да бе огряло слънце...” Очертаната с фолклорни художествени средства картина на човешката радост е пронизана от тревожно предчувствие. Много хубост и радост не е на добро, според българската народопсихология. И злото не закъснява да се появи в живота на Ралица, въплътено в образа на Стоичко Влаха. Именно той отнема радостта от душата на Ралица, убивайки Иво. Но този герой, макар и носител на злото, преживява своята „модерна” психологична драма. Стоичко Влаха не е просто образ-антипод на Иво Бойкин. Той е от онези противоречиви и сложни натури, често пъти неразбрани от другите и затова отхвърлени от обществото. Славейковият герой е горд, не чака наказание за извършеното зло от никой друг, освен от себе си. Той е образ със силно заявено субективно самосъзнание. Извън него, светът не съществува. Убива по лични съображения и сам отговаря за престъплението, но пред съвестта си. Той е въплъщение на греха, който е осъзнат и трагично изживян.
Стоичко Влаха пропада в бездната собственото си унищожително разрушение. Инстинктът за оцеляване и егоистичната му природа обаче надделяват и той насочва убийствените си вълнения вън от себе си:
След нея дълго, дълго гледа топ
и недобър гореше плам в очите му.
И паметта му мисли зли обзеха.
Художественият образ на Стоичко Влаха поставя съвременни проблеми от морално-етично естество: за разума и чувствата, за любовта Като взаимно отношение, за греха и възмездието, все модерни и вълнуващи теми не само за Пенчо-Славейковото, а и за нашето време.
Успоредно с проследяване психологичните преживявания на Стоичко, художествено е мотивирано и поведението на Ралица. Тя надживява болката след смъртта на Иво, скръбта остава като мъдра печал в душата й, което я прави вътрешно спокойна с „ненадломено сърце”. Ралица е символен образ на „реабилитираната” жена от патриархално-родов тип. Тя е с ново съзнание, „надмогнало” колективно-родовото като водещ принцип или личен избор на индивидуална съдба. Ралица се бори за своя живот, откривайки смисъл във всеотдайната майчина любов. Сред море от скръб тя разкрива нравствената сила на духа си. Това е нова по сила човешка устойчивост.
Но в ваклите очи на свойта рожба, когато се тя вгледа и познай в тях Ива - до сърце си го притисне, и пак оная хубава усмивка на устните й цъфва, от живота ненадломена - с несломено сърце.
Усмивката на Ралица е сила за живот и на самия Пенчо Славейков. „С несломено сърце” е неговата героиня, а с „ненадломена” духовност е поетът. Модерно и фолклорно е съдържанието на лиричния „блян” по красота на Пенчо Славейков в поемата „Ралица”.
