За ученика / Теми литература 11 клас / Пенчо Славейков
ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ - „РАЛИЦА”
ЕПИЧНО И ФОЛКЛОРНО В МОДЕРНИЯ ЛЮБОВЕН БЛЯН НА
ПЕНЧО-СЛАВЕЙКОВАТА „РАЛИЦА”
Поемата „Ралица” носи всички елементи на характерната Пенчо-Славейкова копнежна лиричност. Още в първите, станали христоматийно-популярни, уводни стихове:
Като оназ ВЕЧЕРНИЦА В НЕБОТО
една бе в СЕЛО Ралица ДЕВОЙКА - се открива философската дълбочина в мисленето на естет и културолог, който намира точните художествени еквиваленти като поетичен обем на съпоставените категории „част” и „цяло” - „Вечерницата” и „небото”. фолклорно-примитивното в усетите на безименния народен певец, събрано в зримия копнежен образ на „вечерницата”, гради метафоричния праобраз, художествената първооснова за естетизиране и извисяване на традиционните фолклорни корени на една култура до „бляна” на модерния естет Пенчо Славейков, до духовния интелектуален безкрай на „небото”.
Културният синтез между традиционно и модерно очертава оригиналната поетическа теза като философско съотношение между „част” и „цяло”, между конкретността на фолклора, живеещ в конкретните форми на песенните варианти, и вечността на човешката духовна необятност.
Битовият реален поетичен обем на фолклорните метафори, в случая „Вечерницата”, според Пенчо Славейков, има „мимолетен” отзвук в културната история на човешкия дух, във всеобщото духовно битие на човешката цивилизация. При това високо естетическо сравнение фолклорните модели на българската народностна култура въплъщават в Пенчо-Славейковата поетика конкретните измерения на философската категория „част”, а неговите поетични устреми към „бляна”, към високото естетизирано пространство на „небото”, визират вечното духовно битие на „цялото”, на „общото”.
Във философската корелация - „част” и „цяло” - се открива не само характерната за Пенчо-Славейковата лирика поетична дистанция между творец и блян, но и новото ценностно съотношение между колектив и човешки индивид. Индивидуалното, духовно необятното - „небото”- доминира над безименния фолклорен колектив и естетически променя неговите ценностни ориентири.
Индивидът - „Ралица девойка” - в Пенчо-Славейковата поема властва като нова духовна и естетическа реалност над безименната колективна маса, над „цяло село”. Индивидуалистът философ Пенчо Славейков естетизира устрема на една народностна култура към вечните ценности на човешката цивилизация чрез порива на колектива, на „цяло село” към духовните простори на „бляна”, въплътен в индивидуалността на „Ралица девойка”:
ЕДНА бе в СЕЛО Ралица ДЕВОЙКА
и ЦЯЛО СЕЛО лудо бе по НЕЯ.
Индивидуалното в Пенчо-Славейковия философски, нравствено-етичен катехизис е поетичен художествен еквивалент на вечното духовно битие на „цялото”, на „общото”, на небесния безкрай, събран в уникалността на човешката духовна съдба.
Появяват се три художествени степени в копнежния устрем на духа към „бляна”, диференцирани чрез лирическите копнежни унеси на колектив, индивид и духовен космос.
Колективът - „селото” - се стреми към индивидуалната мяра за съвършенство - Ралица. А самата художествена индивидуалност на героинята носи нравствена и духовна неудовлетвореност, която ражда поривите и устремите на Ралица по нов, още по-висок „блян”, който да я изведе сред широкия простор на необятната духовност, доближаваща я до вечността на човешкото духовно и нравствено съвършенство. За Ралица това е новото бленувано измерение на любовта, в чието високо-духовно, естетизирано поле индивидът се превръща в личност чрез свободата на човешкия си избор.
Свободният дух на Ралица свободно избира обекта на своята любов, без да позволи на колективната мяра за нравственост и морал да определя посоката на любовния порив и силата на копнежната извисеност на човешкия дух по съвършения „блян” на интимното чувство. Колективът - „селото” - не могат да „вградят”свободния дух на Ралица във вечния безкрай - в „небото” - на човешката култура и цивилизация чрез ритуала на жертвеното обричане, така както някога колективът - масата „вграждат” БЕЛИЯ ИЗВОР на родовата българска духовност чрез сянката на Петко-Славейковата Гергана в здравите корени на един родов нравствен „космос”, над който сега като човешка и нравствена индивидуалност се извисява Пенчо-Славейковата Ралица.
Тя доминира над колектива, над фолклорната му мяра за нравственост с духовния естетически порив на любовта към по-високи нравствени селения.
Любовната емоция е естетически стилизирана. Пречистила духа от вакханалната стихийност на езическите страсти и фолклорната обредност на любовното обричане, тя превръща интимното човешко чувство в любовен благослов, стаил вечния порив към красота на избралата необятния духовен безкрай любеща човешка душа. Полетът й към красивия свят на другия, на избрания, а не обречен насилствено на любов от ритуала на колективна фолклорна традиция, застива в стилизираните обеми на тотемните знаци, съхранили свяна на любовната изповед в невнятния говор на природните стихии, материализирани в поетическите образи на „явора”и „лозата”.
Древните вакханални страсти на езическия любовен порив въплъщава стилизираният тотемен знак на „лозата”, поетически и фолклорно олицетворил вечния устрем на духа по опиянената от любовен плам душа.
А метафоричните обеми в поетическия образ на „явора”събират като в духовен първоизвор неизкоренимата сила на живота, опазена в „корена” на родовото дърво, въплътило тотемната първожреческа сила на любовта, зачеваща вечен живот в духа на традицията.
Любовният устрем на духа, художествено „заченат” от езичеството и естетиката на вакханални ритуали и тържества, създава красивата творческа вселена на фолклора, за да открие обекта на своята страст в духа на родовата поетична традиция.
Две епохи - езическа древност и фолклор - сливат любовните си пориви. Раждат естетиката на нов модерен синтез. Езически плам и фолклорна, ритуално филтрирана от традицията, чувственост на любовния изказ стилизират естетическите пориви на нов, модерен „блян” по благослова на любовта, пред който съзерцателно се прекланя душата на поета:
Той беше строен ЯВОР столоват,
тя тънка, вита, кьршена ЛОЗА:
ЛОЗА се окол ЯВОРА обви -
около Ива Ралица девойка!
В първите два стиха на четиристишието: „ Той беше строен ЯВОР столоват,/тя тънка, вита, кьршена ЛОЗА”, ясно и прецизно е очертан естетическият образ на фолклорния любовен ритуал, съхранил чрез стилизираните тотемни знаци на страстта (ЛОЗАТА) и силата (ЯВОРА) любовната естетика на езическата културна епоха.
Езически епос и фолклорна традиция сливат естетическия си взор в неизречения любовен порив на „явора” и „лозата”, на избраните от естета-философ Пенчо Славейков лирически субекти - „той” и „тя” - носители на нов модерен „блян” за любов, свенливо стаен в съзерцанието на мисълта и в порива на духа. „Блян” - безплътието на мисълта и в копнежа на страстта. Той остава да живее в съзерцанието на любовния копнеж, получил поетична плът в задъхания миражен порив на страстта (ЛОЗАТА) - „ЛОЗА се окол ЯВОРА обви”, динамично изразен чрез възходящата скала на градираните, виещи се като серпентина, определения - „тънка”, „вита”, „кьршена „ЛОЗА, които ваят „плътта” на копнежната страст и тя обвива като мираж, като „сън” за любовно щастие мисълта на поета, съзерцаваща вечния порив на духа към вакханалната страст на любовта.
Естетически монументален е образът на „бляна”, на любовния копнеж и порив, изваян от стилизираните детайли на езическа страст и фолклорна земна сила, извисен над преходната битовост на любовта и превърнат в поетически еквивалент на вечното в мярата за изкуство и в копнежа за любов.
„Блянът” по езическите страсти на любовта в модерния унес на духа търси вечната поетична „плът” на копнежа, който, като прецизната мраморна изваяност в „Целувката” на Роден, да материализира естетическата монументалност на извисената, виждаща красотата на вечната любов, поетична мисъл.
В копнежната лиричност на Пенчо-Славейковия модерен „блян” за интимно щастие живеят протяжните, трепетни модулации на българската народна песен, опазила елегичния стон на любовта и свенливия трепет на страстта:
ЛОЗА се окол ЯВОРА обви -
около Ива Ралица девойка!
