Това стихотворение, адресирано като новогодишно (за 1904 г.) писмо до Мара Белчева, е включено по-късно (с авторство на Иво Доля) в прочутата Пенчо-Славейкова мистификация „На острова на блажените” -1910 г. От Париж за тази книга Яворов пише на автора й: „Разгръщам я и ми се струва, че нашата литература почва от днес. Едно лудо желание ме тласка да се кача на „Айфел” и да я покажа оттам на цяла Европа.” И ние, ако искаме да проникнем дълбоко в същността на „Псалом на поета”, преди всичко трябва да разберем сложната индивидуално-творческа и социално-гражданска природа на Пенчо Славейков. За себе си той е писал многократно. Чрез образа на Иво Доля се самохарактеризира така: „Да, той е променлив и противоречив като вихър: от дясно, отляво, от горе и отдолу-от дето му падне, оттам тласка и сили да събаря. Това е в природата на вихъра и мисълта му се подчинява на природата... Същински пакостник! И ненавистник на всичко, що стои клекнало пред портите на културата и самодоволно дъвче джагала на тоя или оня принцип, при който не се позволява свой разум и воля...”
Не бива стихотворението „Псалом на поета” да се разглежда и оценява посредством „чувството за смърт”. Някои ни уверяват, че уж по този начин Пенчо Славейков се бил доказал като „индивидуално зрял поет”. А заедно с това и представил вече „зрелостта на една национална култура”. Това погрешно гледище се отхвърля и като философска постановка, и като конкретен анализ от самите авторски признания. По ин-директен път лирикът изтъква такива черти за перото си: „неговата поезия не е подплатена с отвлечени възрения, а с опитите на живота, които понякога избиват в синтези, обединяващи опитите, - но те са извлечени, а не отвлечени”. Този акцент ни насочва да търсим сърцевината на творчеството му в обективната действителност и в нейните многостранни житейски разклонения. Има и други ярки внушения, които ще ни помогнат с автентичността си да усвоим още по-точно и детайлно идейно-естетическото съдържание на творбата „Псалом на поета”. Ето малка част от тях: „...аз твърдя, че моята поезия е жизнерадостна, макар по лицето на музата ми да има и няколко меланхолични брадавици. Те са кусурът, но не в кусура е характерът на образа. Струва ми се най-пряко и ясно съм дал израз на тая си жизнерадост в „Псалом на поета” и „ Сърце на сърцата”. Пенчо Славейков подчертава, че от произведенията му „не лъхти тъмния дух на отрицание живота”. Той се е учил от мирогледа на народа и там открива „оная жизнерадост, оная жилава, упорита вяра в себе си, които са кардинални черти в националния ни характер”. А когато говори за езическата виталност, завладяла народната душа, „олимпиецьт” установява, че „българинът е притеглил цялото небе, заедно сДяда Господа, към земята.”
Ясно е, че само претенциозно теоретизиращи „новатори” си позволяват своеволието да обвързват и по-етовото зряло самочувствие, и нашата национална идейно-художествена извисеност предимно и главно с „чувството за смърт”. А съдържанието в „Псалом на поета” изисква и предполага съвсем различна мировъзренческа и творческа обусловеност. Истина е, че в него главен повод за личностната драма е неизбежният рано или късно фатален миг: Другарко, сещам аз последний час настава, час сбогом и от теб и от света да зема -към своя хубав край се вече приближава на земний ми живот тъжовната поема. Тежка е подобна констатация, приета някак си успокоено, разумно, примирено, без паника и душевен смут. Може би защото все някога идва закономерният финал за един „хубав” житейски друм. И оттук нататък лирическият герой-изповедник оповестява, изрежда пред най-скъпото и доверено лице своите предпочитания и тегоби. Тяхното изпълнение ще увенчае с достойнство един вече преминат граждански и творчески път: да не позволява тя и сянка от лицемерие, от суетна себепоказност и фалш да падне върху паметта и делото му. И то чрез постъпките на същите фарисеи, които биха се опитали с венци да отрупат мъртвеца, след като досега „към живия били в живота тъй нехайни”:
Ти, моя гьрлице, едничка радост в дните на самост, на тъга и на беди горчиви, пред тях ти затвори на моя дом вратите, и запрети им ти, на мъртвеците живи, - над моя хладен прах порой сълзи да леят, сълзи лъжливи, - с реч тържествена и дива над мен да се глумят, безумците и пеят: „От временний живот во вечний той отива.” Не може да става тук въпрос за нещо друго, освен за грижата на гордия и честен човек и творец безукорно и красиво да напусне земния свят. И голямата му вътрешна потребност е да намери утеха, каквато е нямал в изживените години. Молбата е тъкмо тя, обичната му другарка, да сложи ореола върху неговия „дял световен”; да не позволи чужди ръце да се разпореждат и с тялото, и с духовното завещание. А гробът му да е „на високий хълм”- там гробищен плач няма да смущава покоя на поета, погледът му ще е отправен към „небесата”, защото и приживе той го е „отвърнал от земята”. В хармония с народната песен, желанието е вечното поетово жилище да бъде „отвсякъде с прозори” Тази подробност в множеството изисквания на лирическия герой носи богат подтекст, ала още на пръв план веднага подчертава жаждата за светлина, за простор, за трайно и силно единение с живота, макар и през „прозорите” на отвъдния мир. Ето защо трябва да спасим стихотворението „Псалом на поета” от невярната и претенциозна трактовка единствено и само като „копнеж по смъртта”. Защото, ако изследваме и сравним степените в опоетизирането на смъртта - от една страна - и апологията на живота - от друга, ще се убедим в преобладаването на оптимистичния тонус в лирическия строй на творбата. Всъщност тая песен е прослава на земния човешки път, който има още по-възвишена стойност, когато е извървян от значителен творец. Авторът копнее и след физическата си небитийност да се радва на природата, на хорската суетня, на човешките усилия, страдания и възмогвания. Символ на волността е чучулигата, чийто глас предвещава божественото развиделяване: „Зорницата, кога от небосвода модър изгрей, челото ми с милувка да огрява”. Индивидуалистът Пенчо Славейков, всепризнатият естетически законодател - антифасулковец, борецът срещу безкултурността и поплювковците в изкуството, радетелят за европеизация на творческия манталитет и кръгозор, певецът на волята като средство за победа, неистовият отрицател на „дребнавото”, избраникът на „съдбата” фактически се откроява като поет-реалист, много страстно ангажиран с всички проявления на всекидневието. Само така ще се чувства той радостен, доволен, поставен в центъра на бленуваната вселенска хармония: Да виждам слънцето вълшебно как разтваря на суетливий ден работнишките двери, и звездочела нощ как тихо, пред олтаря на отдиха, крила в молитва ще разпери. Тогава може би слухът ми ще опази, в светата тишина - о може би тогава -и онзи свиден звук, за който чезнех ази в живота, отчужден от лихата му врява. Като истински българин, лирическият герой желае и след смъртта си да чувства природата в ролята на „споделница” на неговите вълнения.
И ако все още условно причисляваме „Псалом на поета” към философския раздел от лироепическите претворявания на Пенчо Славейков, можем вече уверено да кажем, основавайки се на внимателния анализ на стихотворението, че действително то е оптимистично по настроение, не предлага тежките измерения на мистиката и благославя битието в напълно прагматичния му, а и в неговия широк народностен смисъл. При това е важно да се отбележи, че възхвалата не е директна, лишена е от тенденциозно-дидак-тически уклон и преднамерена натрапливост, а произтича от убедеността в сливането на смърт и безсмъртие, на човека с мирозданието. И тая космическо-екзистенциална идея е причината за опияняващата хармония в душата на твореца. Има едно плавно преминаване от реалност към надежда, от истински преживяното към отморителния сън. В композицията на лирическото сътворение по-голяма част заемат авторските молещо-изповедни желания и напътствия. А те се отнасят до гордата защита на личността и след нейната телесна кончина, защото е жив духът, продължава магическото си влияние извършеното дело. А неговите святост и величина заслужават почит и съхранение.
Не може да се тълкува „Псалом на поета” в някакъв абстрактен, модернистично-предпоставен план. Огромно е въздействието върху Пенчо Славейков на песенно-фолклорната, национално българската ценност за неделимата цялост на живота. Неговият край само увенчава по един достоен или мизерен начин началото, развоя и завършека на всяко индивидуално битие. Това разбиране диктува жаждата за слънце, простор, свет-лина, близост до живота и след смъртта. Да си припомним за народната песен „Гробът на Бона”. И в този контекст разглежданото стихотворение - и като колективна лирическа философия, и като лична гледна точка, представлява ярък апотеоз на жизнеността у българина, който генетико-исторически е изолиран почти от вълните на мистиката, но приема органическата зависимост между живота и смъртта („Неразделни”).
Самият Пенчо Славейков е непоследователен в практическата художествена реализация на чуждите напластявания, които е приемал предимно като веяния, като стремления на духа. Много често е колеблив, неустойчив, раздвоен. А не рядко и категорично порицава увлеченията по иностранното. Ето какво пише той за Иво Доля, т. е. - за себе си: „..медно от хубавите му противоречия е, че се смята за ницшеанец. А истината е, че той само обича да цитира Ницше, като смята неговите мисли за рози и се старае да ги вмести в букета на своите мисли колкото се може по-добре.” Тъкмо и затова сме длъжни старателно да отделяме и да изтъкваме национално-градивното, което е плодородната почва за таланта на Пенчо Славейков, без да подценяваме и европейско-световните амбиции на този гръмовержец. Ала те не могат да съществуват резултатно вън от нашата българска традиция. Тази истина е онагледена чрез целокупното емоционално-художествено изображение на писателя, пък и чрез неговата критико-теоретическа дейност.
