За ученика / Теми литература 11 клас / Пенчо Славейков
КРЪГЪТ „МИСЪЛ” И ЕСТЕТИЧЕСКИЯТ БЛЯН НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ В „ПСАЛОМ НА ПОЕТА”
Последното десетилетие на XIX в. с разнопосочните си търсения в културния и обществен живот на България определя хармоничното единство и синтез в съществуването на две различни, според интелектуалците от кръга „Мисъл”, естетики на „старото” и „новото” поколение в литературата.
Художествената цел на две различни творчески вселени за възприятие и оценка на действителността е една и съща - високият духовен просперитет на българската мисъл в нравствено и естетическо отношение. За това говорят нравственият идеал за обществено щастие, търсен от Алеко Константинов във фейлетонното му творчество, и новото естетическо верую на кръга „Мисъл”, формиращ критерии за естетическата красота на опазената през вековете духовна традиция.
В стилизацията и „култа” към естетическия детайл „модернистите” от „Мисъл” търсят евангелската чистота на българското слово, постигнало висока стилистична култура и мисловна изтънченост чрез многовековния филтър на народната мъка и страдание, превърнали фолклорните варианти на народнопесенни теми в художествено средство за пречистване на словото и стилизация на формата.
Филигранната орнаменталност, ваеща красивата диря на словото във вариантите на народната песен като вечно опазен живот на българския дух, е видяна с новото мисловно „съзерцание” на Пенчо Славейков, който превръща фолклорния пластичен орнамент в художествен психологичен детайл, обединяващ в изчистените и стилизирани дълбини на подтекстовия си смисъл традицията на миналото и модернизма на бъдещето.
Естетът Пенчо Славейков с красотата на мисълта си „вижда” отминалия живот на духа, но и бъдещата „тленност” на модерното в настоящето на мисълта. И жадува да създаде естетически катехизис на вечната духовност, философия на непреходната и нет-ленна мисъл, да напише художествената библия на вечно красивото и неумиращо българско слово.
Словото на безмълвните шепоти, на непромълвените изповеди и тайни на душата живее в баграта на шевицата, в гласа на песента, потърсило материалното битие на духовния порив, който, неизречен, неизплакан или неизвикан, остава като „блян” в мисловния, съзерцателен „сън за щастие” на поколенията. Приемствената връзка между тях очертава вечната диря на духа, дълбоко врязана в индивидуалното художествено съзнание на твореца, която отправя духовния му взор към вечните селения на „бляна” по красота.
Красив е Пенчо-Славейковият творчески „блян” за вечно щастие на българския дух в новото мисловно битие на поетическото слово, което в копнежен унес търси модерните, психологични полети на мисълта към естетизираната, „бленувана” вселена на вечната красота и нетленна духовност.
Творецът психологически мотивира копнежния устрем на душата си по мисловния блян за щастие. Красотата е мисловното „зрение” на твореца. Това е красивият „ирис” на дух, който „вижда” чрез полетите на мисълта творческата вселена на вечния „сън за щастие”. Красотата е в индивида и в неговото художествено съзнание. Приемствената връзка между мисловните полети на духа създава естетическите, но вече психологизирани, форми за едно постоянно творческо присъствие на красивата духовност, превърната от Пенчо Славейков в нов модерен „блян” по вечната красота на творческото щастие.
Това е красивият, мисловен „сън за щастие” на естета-философ Пенчо Славейков, пръв пожелал нетленен „дом с прозори” за творческия дух. Нова религия за нетленната сила на духа зазвучава в душата на поета като псалм от ненаписаната „библия” за неумолимо красивото, вечно като жаждата за живот българско слово.
Копнежната, сакрално притаена тайна на мисълта в изповедния стон на духовния блян изплита безмълвието на молитвен шепот, отекващ като музика в религиозния тържествен унес на душата. И тя запява за неизречените псалмични тайни на твореца, издигнати в сакрален, тържествен „блян” по вечния живот на духа в „Псалом на поета” от Пенчо Славейков.
Публикуваното през 1904 г. в сп. „Мисъл” стихотворение защитава Пенчо-Славейковата идея за жреческата роля и богоизбраност на твореца в културния живот и в духовните традиции на един народ с поетическата теза за вечност и безсмъртие на духа. Прощалната изповедна песен прелива поетическите модулации на лирическото настроение от красива печал към тържествено псалмопение. В мълчаливия копнеж на прощалния поетичен тон зазвучава гласът на духовния благослов, запява красивият шепот на душата, „видяла” с прозрението на мисълта вечната красива реалност на творческите полети, които зазвучават като дивна песен, като псалм в мълчаливия безкрай на духовната необятност:
към своя хубав край се вече приближава
на земний ми живот тьжовната поема.
мнозина може би до днес за мен незнайни,
мъртвеца те с Венци ще искат да обкичат
пред тях ти затвори на моя дом вратите,
и запрети им ти, на МЪРТВЕЦИТЕ ЖИВИ, -
над мене да се глумят, безумците, и пеят
... - недей ме ти на чуждите оставя,
от тях да бъда аз при МЪРТВИТЕ заровен на гробищата,
плач душите да смущава. Там на ВИСОКИЙ ХЪЛМ...
поръчай тамо гроб да ми сградят зидари,
там де МЪЛЧАНИЕТО пей ДИВНАТА си ПЕСЕН.
Два песенни гласа - на земно-тленното и на сакрално-духовното - запяват в душата на поета. Тъжовна е раздялата със земния живот, тържествена и трепетна е срещата с вечните измерения в живота на творческия дух. Жалейна песен за раздяла изпява душата в края на земния си път и настройва естетическите модулации на прискръбните си трепети към нова, „дивна песен”, родена в мълчанието на „бляна” по вечната красота в живота на духа: ... погледи отвърнал от земята, ... аз ги в небеса вьзйемах все нагоре: да е и моя гроб възпет към небесата -... - отвсякъде с прозори. Срещата на тленното с вечното в мига на духовно прискърбие изтръгва от мълчаливата глъб на душата звука на сакрални молитвено-изповедни слова, в които живее музикалният пасторал на „бляна”. И духът, превърнат в слово, а словото - в музика, полита като псалм, като „дивна песен” към безкрая на вечно непостигнатия хоризонт на „бляна” по щастие и красота. Душата-пътница се „вьзйема” нагоре по вечния път издирената, дори и в отвъдното, красота на неумиращата, нетленна мисъл на твореца, за да съгради от безплътието на музикалния шепот и ласка, идващи от пасторала на тържественото псалмопение, дом „ отвсякъде с прозори” за духа на твореца, разделил се със земното битие на словото си:
И там отнесете ме, и там ме оставете во росен утрен час, кагато чучулигата - символ на моя дух, - понесла на крилете химн жизнерадостен, се в небеса издига.
Но в безплътието на духовната светлина, лееща се като музика сред безкрая на творческия взор и устрем, душата, търсеща вечен пристан за духа на твореца, открива извечното начало на красотата, първоизвора на духа, който „ражда”утрото на света първо в душата на твореца. И тя запява дивния псалм за тържественото новораждане, за вечния живот на духа, който изгрява като зорница в пътя на всяко творческо поколение: „И там сложете ме на мраморният одър. Покоя ми сълзи и стон да не смущава. Зорницата, кога от небосвода модър изгрей, челото ми с милувка да огрява.” С новораждането на духа псалмът на поета вещае вечен устрем и вечен живот за творческите търсения на мисълта. Но в ритуалната, тържествена изповед на душата живее „блянът” на поета по вечното, открил изначалното си духовно битие в пасторала на отлитащия тържествен псалм към безкрайния хоризонт на отвъдното. Вечността приласкава духа на твореца, долетял със зорницата на изгрева и с шепота на среднощно молитвено бдение сред безплътието на красивия „блян”, но донесъл с гласа на тържествения псалм и дъха на земния живот. Вечният живот на духа страда по земното битие на мисълта и търси в кръговрата на творческите изгреви и залези красивата прегръдка между живота и смъртта.
В тяхното общо битие живее вечният „блян” по красота на дух и мисъл, изпят като псалм, като „дивна песен” от поета:
Тайнствения ход на битието моя свободен поглед в блян честит да съзерцава, да съм свидетел аз, макар далеч от зноя на земния живот, какво в живота става.
Вечното битие на мисълта е живият „дъх” на „бляна”, вечният звук на красивия тържествен псалм на небе и земя, слял песента на душата с химна на духа в необятната вселена на творческа мисъл и съзнание. Творецът, със своя мисловен взор, става част от вечността, а поетичният му глас - вечен акорд от псалма на духа:
и онзи свиден звук, за който чезнех ази в живота,
отчужден от лихата му врява ще чуя...
как слива своя химн земята в небесата
с тържествений псалом на цялата вселена.
Модерният „блян” на Пенчо Славейков по всемира на красивото слива небе и земя с дивната песен на дух и мисъл в „Псалом на поета” и разкрива с най-точен художествен еквивалент творческите и естетическите търсения на литературния кръг „Мисъл”.
