За ученика / Теми литература 11 клас / Пенчо Славейков
ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ - „НИ ЛЪХ НЕ ДЪХВА НАД ПОЛЕНИ”
Олимпиада по български език и литература, 2002 г
.
Високите паратекстуални напрежения в Пенчо-Славейковата лирика са част от културния й образ и представа за творческия облик на поета. Става дума за тенденциозно насочени интелектуални жестове, които затрудняват и предполагат адекватна реакция у читателя. Стесняването на концептивния кръг, освен че елитаризира поезията, променя представата за образа на твореца. Това вече не е „народният поет”, знаме на масите. Личността му е енигма. В душата му си дават среща тайнствени езици, култури, светове. Преображенията на словото му не носят ясни, прозрачни внушения, а чертаят метафизично пространство. И в него са заключени заветите към бъдещето. Защото художникът има пророчески дарби. Той е жрец на духа - прозира бъдещето. Мисията му е да досътвори недосътвореното от Бога. Богоподобен, художникът-творец си поставя задачата да нарисува „пейзажите на въображението и душата”.
Човешката природа е представена като хармонична абсолютна стойност. Нейната духовност е изградена чрез множествеността и нееднозначността на поетичните метафори. Духовното битие на човека е извисено над „врявата на деня”. Лирическият АЗ е в противоречие с външния свят, света на „другите”, на „тълпата”. От своя страна, стремежът към духовното е стремеж към самопознанието, като стремеж към усъвършенстване; стремеж към възможността на „себепозналия се” лирически АЗ да осъществи себе си. Защото той е създател на самия себе си, той е богочовек.
Неговото „пътуване - търсене” е пътуване към бляна, мечтата, „съня за щастие”. Всъщност самото заглавие на стихосбирката „Сън за щастие” е синтезен вариант на разгърнатите в отделните произведения художествени образи: .,сънят” като „пътуване” към отвъдното, към „другия бряг”, към покоя на щастието; „щастието” като имагинерна абстрактност, като постижимост и едновременно непостижимост.
Поетическите внушения в „Ни лъх не дъхва над полени” очертават пространство на уеднаквеното минало и настояще, в Което щастието е (Все още) постижимо. Търсенето на щастието, „пътят” към него, преминаването през различни пространства, освен че е мечтателност, кръговост, е и затвореност. „Пътят” на търсенето поддържа композиционната цялост и завършеност на цялото пътуване, на целия цикъл „Сън за щастие”.
В „Ни лъх не дъхва над полени” се преминава (се пътува) през природното битие, за да се стигне до духовния свят на „търсещия” (се), „пътуващ” човек.
В първия стих, в хармонизираното пространство на природата, в нейната извечност и самодостатъчност, цари спокойствие, застиналост, статичност. Пейзажно-описателната картина на природното битие е „ненакърнена” от човешко присъствие. Идеята за природното пространство сякаш задава рамкираност и кръговост. Доказателство за това е събирателната затвореност и цялост - между „небото и море от бисерна роса”. Самата лекота, с която се уеднаквяват пространствата на „небето” и „морето”, на духовното и материалното, създава Внушението за метафизичното могъщество и самодостатъчност на природното битие. И тъй като в цикъла то често символизира, дори заменя описанието на духовни настроения, се явява и идеята за сътворяващия себе си - външния и вътрешен свят, самодостатъчен човек. Душевното битие на този „свръхчовек” непрестанно се „огледва”, „отразява” В природния свят. И сред статичността на времето, което „ни трепва”, се въвежда ярката смислова метафора на пробуждането, на начало във вечността - „море от бисерна роса”.
Това ознаменува и началото на човешкото присъствие. И ако в хармоничната цялост, завършеност и самодостатъчност на природното битие в първа строфа изцяло липсва човешка намеса, то още в началото на втората строфа, в отправния момент на тръгването („Взори”), то се заявява. Нещо повече, „аз дишам” ясно предполага и физическо присъствие. Преминаването от пейзажно-природно описание към описание на духовното битие е много характерно за целия цикъл. То е част от диалогизирането.
