За ученика / Теми литература 11 клас / Пенчо Славейков

 

ЛИЧНОСТНОТО НАЧАЛО И ФИЛОСОФСКОТО ВЪЗПРИЕМАНЕ НА СВЕТА В ЛИРИКАТА НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ

 

Отричан и превъзнасян, мразен дори заради острия си и непримирим характер, уважаван за задълбочените си философски виждания, ненавиждан заради самостоятелния си и самолюбие манталитет, почитан заради оригиналното си модерно творчество, Пенчо Славейков оставя името и наследството си в нашата литература като изключително самобитен и, едновременно с това, продължител на традиционното, лирик, критик, философ, естет, откривател на таланти, родоначалник на нови направления в литературата и изкуството ни.

Осмо поред дете на големия възрожденски творец, журналист и общественик, Петко Рачов Славейков живее в атмосферата на последните години от робството и първите на свободна и нова България. Бъдещият поет е буйно дете, непроявяващо интереси към учението. Жизненото нещастие (заспива на пързалката през 1884 година, боледува от тиф, парализира се, остава с труден говор и мъчително ходене) го оставя дълго време на легло, обръща погледа му от външния шарен свят към вътрешния духовен мир. Така творчеството му остава повлияно от личната трагедия, разлъчила го от материалния живот на „обществото” и се превръща в част от постоянната му борба в името на вечния човешки стремеж към недостижими блянове - различни за всеки. Пенчо Славейков става певец на вярата в човека и човешкото, на доброто и красивото, на моралните ценности и силата на личността. От всички интелектуални възможности за изява, лириката дава най-голямо и благодатно поле да изрази себе си, своите виждания, своята духовна сила. Ненапразно пръв Димчо Дебелянов го назовава „жрец-воин на живота”, защото поетът е едновременно жрец на висшия бог - разума и красотата, и воин-борец срещу всичко грозно и античовешко. Основна черта в лириката му е хуманизмът като израз на вярата в личността, в моралната й сила да създава и променя света. Цял живот Пенчо Славейков остава верен на максимата: „Да се търси човека и у звяра.”

Пенчо Славейков твори в особен период на нашата история, на народопсихологията. Краят на XIX и началото на XX век се характеризират с вяра и надежда в бъдещето - лично и национално, с оптимизъм в душите, но и с рухване на идеалите от Възраждането, с неверие в новата система и представителите й. Тези промени в общественото съзнание създават друг морал на епохата, наречена „време на надежда и падение”. В името на вечния идеал за самоутвърждаване на човека, за запазването и развитието на Доброто и Красивото, П. П. Славейков гордо отминава ежедневните боричкания за кокала и властта, понякога пренебрегва и личностното си страдание, прекрачва през целия обществено-идеологически шум около себе си, отминава и делничните си проблеми.

Към светлина възвишений копнеж,
към висшето стремленията чисти
и гордий, властен жад за идеал...

Жизнеутвърждаващата философия на поета и любовта към „най-висшия световен дар - живота” стават смисловоопределящи за делото му, за етичното и естетическото звучене на поезията му. Така в нея се сливат народопсихологията, вековната човешка философска мисъл и борческото личностно начало. От идейно-тематична гледна точка творчеството на Пенчо Славейков може да се раздели на социално-гражданска лирика, фолклорно-национална поезия и оригинални, модерни философски произведения. Разбира се, творбите на поета не остават затворени в сухите определения. Те носят в себе си и трите насоки на търсенията му, отразяват духовните му лутания по стръмните пътеки на мирозданието, изразяват човешките му страсти и блянове. Изграждането на новите нрави след Освобождението и появата на новата компрадорска прослойка - малокултурна, алчна и безскрупулна, провокират личния протест и човешкото недоумение към тяхната антихуманна дейност. Срещу тези нрави, а не срещу новото общество като такова, се опълчва Пенчо Славейков. Така се появяват „Манго и мечката”, „Любимий падишах”, „Опак край” и други. Плод на преките впечатления и водещия пример на живота и нравите в Германия са гражданските му произведения - и протестни, и хуманно-философски. В Германия Славейков получава добро образование, сам търси нови идеи, навлиза в търсещия свят на модерната немска философия. Там в него се заражда мисълта за степенуване на човешките страсти и духовни нужди, за надмощието на вечното, съзидателното и моралното в личността над битовото, делничното, материалното, за задачата на твореца да твори във времето, а не в мига, за жертвата на публиката в името на изкуството, за издигането на читателя във висините на духа, против принизяването на създателя до ежедневието.

И въпреки тези свои тежнения към изкуството заради самото изкуство, П. П. Славейков откликва и на своето време, на нравствените проблеми на родината си. Активната му гражданска позиция е изразена и в поведението му като човек, и в стихове, които са посветени на делнични проблеми, но носят и житейска мъдрост, и вечна сложност:

И откакто свят се въди -
тъй било е, тъй ще бъде...

обобщава поетът във финала на „Дим до бога”, чиито изводи напомнят за Ботевата „Борба”. Песимизмът на поета е плод и на личностното му отношение към съвременността, и на отразяването на един фатализъм, който откриваме някъде в началото на света.

За поета, чието кредо е Шопенхауеровото виждане за света като воля и представа, съвременните проблеми са отражение на много по-висши и духовни вечни въпроси. Затова и неговите творби носят в себе си само фактологическото начало на времето, но духът им е вечен, общочовешки, духът на търсенето и страданието в името на истината. Така личностното надделява над времевото, над мига, над делника. Реализацията на своите философски идеи той търси в миналото. Чрез неговия образ иска да издигне настоящето над ежедневието. Затова се и устремява към близката история на България - Априлското въстание. За разлика от Вазов, който се стреми да отрази действителността, да представи правдоподобно и реалистично живота и стремежите на поробения народ, Пенчо Славейков използва темата за борбата като възможност да изкаже и илюстрира своите идеи за човека и свръхчовека, за надрастването на битовото в името на духовното. Така в началото на 90-години той започва дългата и трудна работа над епическата поема „Кървава песен”, в която сплита интимно-лиричните си спомени и епично-героичното минало. Поетът търси Доброто в трайните, устойчиви и неизменни черти на националното битие, във връзката между минало и настояще, във вечния стремеж на нацията за самосъхранение и издигане. По този начин поемата става синтез на всички по-значими идеи, образи и картини, които срещаме в голямото по обем творческо наследство на Славейков. Великолепна е картината-образ на стария Балкан, която съперничи с образа на планината закрилница при Ботев:

С навъсено чело, загърнат с плащ мъглив, възправя се далеч Балкана горделив, в хайдушкия си блян унесен и забравен, като че воин стар на стража там поставен над младо войнство, в безкрайни далнини разтурено на стан.

След тази чудесна природна картина, отражение и обобщение на историята, поглед в бъдното, художествена оценка на ролята на миналото в народното съзнание (сравнете образа на Балкана и „младото войнство” - т. е. новото поколение), идва логичното място на личния спомен: От прьвни още дни сърцето ми е той омайвал и унисъл... Така поетът изгражда една здрава връзка минало -настояще, личност - народ, спомен - духовност. В поемата има много моменти, които като че не са здраво свързани с логичната композиция (например разсъжденията на Дивисил за Единствения, водача, еманацията на народната воля за борба и свобода). Всъщност те са част от цялостното виждане на Славейков за света и творчеството, изясняват авторовата концепция, задълбават анализа на хората и времето под повърхностните пластове на епичния разказ. Трудностите, с които се сблъсква читателя при прочита й, обикновено се дължат на лековатото отношение, с което се пристъпва към една толкова задълбочена, колкото и епическа поема, а и (колкото и парадоксално да звучи!) на нежеланието на автора да „слиза” до нивото на повърхностния разказ-случка. Затова и поемата е само споменавана в учебните планове, отминавана с пренебрежение от критици, свикнали да се плъзгат по външното и неумеещи да проникнат в сложната мисъл на големия наш поет. Такава съдба сполетява (за съжаление!) и други философски творби на Славейков. „Сто двадесет души” е разглеждано само като опит за повторение на Ботевата идея от „Хаджи Димитър” и Вазовата възхвала на борците от „Тих бял Дунав”. Всъщност стихотворението носи много по-сложни послания - за вечността на кроткото примирение и мига на подвига, за саможертвата и забравата, за личността и народа. Борците за свобода са презрели делничното съществуване, те са дошли да паднат на родния бряг, да загинат за родината си. Самият подвиг потъва в легендата, битката е показана не като епически сблъсък, в който могат да бъдат проявени воля и сила, а като жертвеност. Брегът става олтар на принеслите се в жертва за бъдещето воини. Красивото, героичното е показано като несъпротивление, като примирение. Силата на подвига е вътрешно проявена - във възприемането на тази саможертва. Не врагът ги избива и ликвидира като личности, като живи същества, а те сами приемат това. Сам физически слаб, Пенчо Славейков не търси силата във външните прояви, а в душата на човека. За него и Ботев не е герой толкова с битките, които четата му води срещу поробителя, а с приемането на саможертвата, с пренебрегването на поетичната муза в името на патриотичния дълг. Същото чувство прониква и в „Харамии”, „Марш”, „Бачо Киро” и други творби, посветени на миналото и родината. Силната личност е по-ценена от поета, отколкото силния човек. Творецът вижда в личността възможност за развитие, възможност за жертва, а не за победа. Това, разбира се, не му попречва да възпее герои като Войводата, Хашлака, та дори и Младен („Кървава песен”), които се бият срещу врага като антични герои, като български Ахили и Аякси.

Силата на личността е водеща и в двете поеми, обикновено определяни като фолклорни - „Ралица” и „Бойко”. В тях липсва борбеното начало като епическо явление, водеща е духовната борба - срещу несгодите и съдбата, срещу злото в човека. Основната тема е близка до народното творчество - любовта, несбъднатите мечти, сблъсъкът между чистотата на помислите и пораженията от страстите. По своеобразен и специфичен, по свой, „славейковски”, начин поетът разказва двете битово-камерни истории, отражение на народния бит и философия, пречупени през личностното му отношение.

Ралица и нейният любим Иво носят чертите на този духовен личен героизъм - сила на морала, кротостта, благостта. Гостите си Ралица посреща с „усмивка крехка”, думите на Иво са „благи, като ранна роса при пролет”, щастието в младото семейство е тихо, ненатрапчиво, взаимоотношенията между двамата влюбени са подчинени на битовото разбиране за личното - труд и делник се съчетават с празник и радост, всичко се оправя от само-себе си, грижите са причинени отвън - грижи около материалното, а не от духовни проблеми. Взаиморазбирателството като че предизвиква съдбата (мотив, познат от „Изворът на Белоногата”). Изправила се пред грубата сила на Стоичко Влаха и неговото разбиране за любовта като притежаване, като собственост, Ралица със здрав дух спира тежненията му, отблъсква опита му да я купи или смаже. Сватбата й с Иво е предиз-викателство към собственическото му чувство, затова Стоичко Влаха решава проблема си по чисто егоистичен начин - премахва съперника - сам не получава любовта на Ралица, но я отнема от щастливия съпруг. Младата жена не унива. Тя проявява своята духовна сила и въпреки мъката и тежестите на вдовишкия живот, продължава да живее, да се бори, да създава.

От друг характер е духовната сила на Райка („Бойко”). Усетила загубата на мъжовата си любов, тя не се примирява с това, а се бори тихо и кротко за нея. Пребита от Бойко, тя намира сили да преодолее самолюбието си, да победи закономерната ненавист към човека, убил детето й, да защити името му, като поеме сама вината. Този тих подвиг преобразява Бойко, превръща забравилия всичко - и любов, и семейство - самец в човек, в каещ се грешник. Така Пенчо Славейков доказва философското си гледище за духа и силата му, за греха и изкуплението, за живота и победата над тегобите му, за красотата на човешките чувства. Бойко, Райка, Иво, Ралица са носители на Славейковите виждания за човека и морала му, за хуманизма и оптимизма. Тук е мястото да припомним знаменитите думи на поета до Кирил Христов: „Няма ли бе, джаньм, да се отървеш от тази мизантропия да мислиш се лошото? Земи пример от по-стари от тебе. Или мислиш, че на всички върви по мед и масло? Моите очи неведнъж са горени с джендем таш, моя гръбнак 107 пъти с нажежено желязо, сякой път по 50-60 пункта, но това, слава богу, не ме е довеждало до малодушие да мисля чорт знай що. Човека да тегли - та да крепне духом поета.” Така, сам проявил този стоицизъм и здравина на духа, поетът търси същите качества и в героите си, доказва силата им чрез битово-моралните си поеми, чрез класическите теми и сюжети.

В интимната си лирика с философска насоченост Славейков поставя отново проблемите за смисъла на човешкия живот, за мястото на човека в битието и времето, за смъртта и безсмъртието, за създателя и изкуството. „Сърце на сърцата”, „Cis Moll”, „Микел Анжело”, „Фрина” са изградени по мотиви от историята и митологията, тяхната цел е да демонстрират художествено идеята за силата на характера и културата, за вечността и изкуството. В тези малки поеми е активно присъствието на „свръхчовека”, на „избраника” („Кървава песен”), мотив, почерпан от философията на Ницше. „Сърце на сърцата” отразява съдбата на П. Б. Шели - големия поет и романтик. Славейков акцентира не толкова върху биографията на Шели, колкото върху морално-естетическите му и житейски възгледи. Конкретният исторически момент, избран от поета, разкрива философията, морала и личността на Шели. Вечно търсещият му дух се е устремил към „честний бряг”- символ на идеала и мечтата и постига върхови изяви в моменти не на отдих, а на изпитание.

„Cis Moll” е поетично обобщение на възгледите на Славейков за творчеството, за духовната изява в процеса на съзиданието. В него се утвърждава идеята за непреходността на човешките достижения, възпява се свободната и търсеща личност. В тази поема Славейков отново определя като водеща ролята на художественото виждане, а не на политически или  социални подтици:

... Живее всемогъщи п дух -
а с него аз в изкуството живея...

И отново мотивът за преодоляването на жизненото нещастие, за победата на духа над материята:

Де гордото съзнание - че грей
величие в човешката неволя?!

Отново и отново авторът подчертава, че духовната хармония не е постижима за всеки, че се постига с много мъка, с много жертви - най-вече в битовото и делничното. Така поетът утвърждава образа на волевата личност, на твореца, издигнал се над тълпата, превърнал изкуството в смисъл на съществуванието си. Този мотив е защитен и в „Микел Анжело”, развит и анализиран в спора между героя и пророка. Това е вечният спор между външния свят и вътрешното „аз”, спорът за водещото в изкуството - интимния свят или материалния делник.

Личностното начало, търсенето на идеала в душата е най-ярко видяно през погледа на поета в миниатюрите от „Момини сълзи” в „Сън за щастие”. Началото на цикъла води в глъбините на духовния мир („Ни лъх не дъхва над полени”). Безмълвното спокойствие на природната картина навява лека тъга, води към размисъл и мирова скръб. Радостните и меланхоличните настроения се сменят в определен темп, от картината на спящото езеро, носеща и примирение, и усещане за вечност - до оптимизма и очакваната радост, носени от кроткия полски дъжд. Бленуваното е доведено до материалното очакване за сполука в труда, в радост от битието, от ежедневието. Така природата се превръща в духовно причастие за поета, в среща между духа и материята, в досег с бога чрез творението му.

Цялостното творчество на Пенчо Славейков е отражение на философския му поглед, обърнат и към света, и към личността, анализиращ проблемите на битието и съзнанието, възпяващ красивото и доброто, силата на духа и победата на нравствеността. Така, рисувайки делника, поетът пресъздава празника на интимното, на срещата между човека и бога чрез изкуството и защитава идеала си - личност, издигната над светската суета, успяла да се пребори с недъзите на битието, за да го отрази с оптимизъм и любов в творчеството си. Това е и победата на човека, гражданина и поета Пенчо Славейков.