Докато „Псалом на поета” изразява една дълбоко лична изповед на лирическия герой, разположена в интимно-екзистенциален план, то философската насоченост на стихотворението „Жрец на живота” намира по-интелектуално разсъдъчна линия за внушение на поетовите възгледи относно битието на хората. По волята на живота „пьрвожрецьт” стои пред неговия „мраморний олтар”. Ролята му е да бъде жертвоприносител, съдник и възхвалител на всичко, течащо пред очите му:
Аз тамо бдя. Пред моя поглед тих
на тез, които идат пред олтаря,
душата се тайнствено разтваря,
като вратата на Света Светих.
И виждам ази всичко ясно В тях, -
чета, което в тях е спотаено:
грехът на всяка мисъл съкровена,
и правдата на всякой грях.
Още в тези авторови констатации узнаваме, че индивидът, личността, характерът, поведението, амбициите в преценката на твореца са нещо много сложно, деликатно, разностранно и противоречиво. Те нямат постоянен и едноизмерим за себе си критерий. В греха може да пулсира истината. И в името на правдата да се крият престъпни цели...
Пенчо Славейков е имал изключително пристрастен, изтънчен, много често необективен подход и аршин за действията на другите, без да подминава чрез безмилостната си критичност и собствените си недостатъци. И ето сега, посочен с пръст от съдбата, неговият герой е овластен да наблюдава и да слага на кантара образа на сменящите се върволици от люде, които са белязани с различна участ: едните носят „погледи горящи от съмнения”, а вторите са готови „за подвиг с погледа студен”. Някои са обезверени съвсем. Срещат се и такива, които - в усилията си да придобият упование, са унищожили непоправимо и вяра, и съществувание. Последната им надежда стига отново до подножието на въздигнатия правораздавател, който ще им отреди съответната присъда:
И чакат те с приведени чела, -
и чакат те десницата на жреца
да прокълне или да свий венеца
и овенчае техните дела.
Но аз стоя и тих и мълчалив,
недвижно сложил на сърце десница,
вървят една по друга върволица
и пълнят храма с екот грохотлив.
Властелинът не бърза да произнесе всекиму заслуженото - според своята си мярка. Позата му е почти като на Темида, но превръзката на очите липсва. Ръката е поставена върху сърцето и това е доказателство за честна дума и за точен избор. Погледът е съсредоточен, проницателен и всеобхватен. Окото и жестовете са отмерени. Всичко изпъква като на длан, защото иначе жрецът би залитнал и може да сбърка в съдната си правота. И в предназначението си да бъде отзивчив и безпогрешен, суров и хуманен. Ала и писателят е като всички останали човеци. Пъстрите гледки не са му безразлични - десницата всеки момент ще трепне, а словото извира на устните за възмездие. И все пак, благоразумието надделява, благодарение на „воля висша”, която забранява каквато и да е прибързаност и непрецизност. И диктува една по-благородна постъпка: „Спри!” - чувам глас да ми говори: „Жрец поставих аз да бди и съзерцава, и дето други съдят - да венчава на блага прошка с лавровий венец!” Тоя неизбежен и полезен „преразказ” на лирически наситения мотив за жреческата мисия на твореца ни води към разковничето на Пенчо Славейковото разбиране за мястото, което е предопределено на поезията в обществото. В нейните задължения и възможности не се открояват правосъдни поръчения и задачи. Художественото слово е „пьрвожрец” на човечността, на моралния коректив, на доброто и неговата победа, узаконена с „блага прошка”. Може някому да се вижда невероятно, че тъкмо яростният гръмовержец, неистовият враг на малокултурността, естетическият олимпиец, в каквато същност нашата литература познава личността и делото на този писател, проповядва чрез „Жрец на живота” умереността, въздържанието и благословията с „лавровий венец”. Но такъв е в случая конкретният факт. А той е натоварен с впечатляваща обобщителна идея, чийто акцент уголемява значението на изкуството в напрегнатата и тревожна социално-историческа действителност.
Има и още един по-загадъчен момент, който възниква от финала на разглежданото стихотворение: животът е направил избраника си „първожрец” в своя „мраморний олтар”. Същевременно го превръща в жертва на предпочитанието и на любовта си. За да го прослави чрез смъртта, той умъртвява любимеца си „жив во своя храм”. Такава е отплатата заради послушанието и смирението, резултат от предварителното благоволение, сложено върху плещите на отличения от съдбата си. Вложеният философски подтекст няма еднозначно измерение: за едни автори подобна участ може да е знак на внимание и дори на висша награда. За други същият жребий е наказание, ограничение на свободата им, живо погребване между стените на един „мраморний олтар”. Всичко зависи от манталитета и гледната точка на художника. Пенчо Славейков установява само по емоционален път случилото се с лирическия му герой, а деликатно премълчава отношението си към логичния или неприемлив сюжетен завършек. И както може да се очаква, по-нататък простор за тълкуване и преценка имаме ние, читателите - всеки според собствените си житейски и аналитични способности...
Както в „Псалом на поета”, приблизително също така и в „Жрец на живота”, композицията, потокът на чувствата, лирическото настроение, изводите и тяхното естетическо пресътворяване - всичко се подчинява на една позитивна ритмично-стилова плавност, в която господства наситеният с картини и детайли „разказ”. Малката раздвиженост в тоналността идва от по-динамичната функция на римата в куплетното стихово изграждане. А смисловото съдържание на творбата разчита на предимно констатиращата, като че ли описателна последователност в изложението. Не може да се търси тук пищна образност или примамлива метафоричност. Важна е стройната организация на връзката между народа и твореца. Той прозира в човешките преживявания и максимално точно разбира онези, които чакат от него „своя съд”.
Поетовите съждения и аргументи показват една вътрешна съсредоточеност и отговорна достоверност, защото съизмерват две огромни величини - живота и неговото възмездяване. Може да се каже и по друг начин: става дума за участие на твореца в осмисляне битието на хората -дали той е призван равнодушно да регистрира участта им, или трябва да я коментира, да я преценява и да огласява присъдата си над нея. Има ясен знак от повелителя, но нищо повече, а само кротко съзерцаване и „блага прошка” са позволени на жреца спрямо разноликия живот. Ала няма категорична реакция от страна на твореца дали той може да бъде послушен и безразличен до степен на пълно безучастие. Но добре се разбира, че непокорството безпощадно се санкционира. Затова много често даже и любимците на съдбата първи стават нейни жертви...
Не може изцяло да се осмисли това сложно и като че ли видимо не особено затруднително иносказание, което е втъкано в завършека на произведението „Жрец на живота”. Но разгадаването му никак не е просто, защото и самият писател не изрича окончателно становище. Той широко и обективистично илюстрира голям творческо-житейски казус, който звучи в духа на Пенчо Славейковата гражданско-моралистична философия. Стихотворението е поучителна метафора, макар и авторът да не дава единствен и завършен отговор, нещо твърде рядко в неговата - общо взето - интимно подкупваща повелително адресирана поезия. Лично аз повече съм склонен да приема завоалираното послание като призив към една безспорно действена, отколкото пасивна житейско-творческа концепция. Човекът, особено пък творецът, не бива да е нито догматичен съдник, нито някакъв си умърлушен свидетел на ставащото в действителността, па макар наблюдавана даже и от жреческия „мраморний олтар”! Истинската позиция е създаващата - както изкуството, така и битието, защото вън от властта им не остава никой...
