Естествено първо ще попитаме: „Коя е Фрина?” В речници и енциклопедии до името й четем - най-известната и най-богатата атинска хетера, IV век преди н. е., свири на оригинална тесалийска флейта, вдъхновителка на Праксител, някои допълват - и на Апеклес. Съвременниците веднага забелязват приликата между Афродитите на Праксител, особено на най-прочутата му скулптура Афродита Книтска, и неговата метреса. Но не само заради избухналия скандал Фрина е изправена на съд. Обвиняват я в безбожие, светотатство, неблагочестие. Ораторът Хиперид поема защитата й. Древните го нареждат до Демостен, а пледоарията за Фрина - между най-бляскавите му речи. В кулминационния момент Хиперид дръпва хитона на хетерата и съвършенството на голото й тяло я спасява от гнева на архонтите.
Пенчо Славейков тръгва от тази жива през вековете история, но далеч не само с амбиция за поредна поетическа интерпретация. Наистина историята на Фрина е сюжетът на творбата, самият сюжет обаче е изместен на заден план от Славейковите идеи за красотата, естетико-философската й същност, нейните рефлексии върху човешката чувст-вителност и поведение. Всичко в поемата е подчинено на авторския стремеж да разтълкува същността на красотата, да докаже нейния непреодолим интензитет - интригата, взаимоотношенията на героите, човешкото поведение, сюжетът, макар сам по себе си интригуващ, дословно повтарящ античността с една незначителна промяна - Фрина сама отмята хитона си. Славейков търси доказателства за своята теза в човешката психология като масова и индивидуална реакция, но не личностно индивидуална, а конкретизация на масовата; във вечното люшкане на народа между двата полюса: „Смърт!” и „Да живее!” в случая с Фрина „Смърт” е манипулирана реакция, „Да живее” - спонтанна.
Поемата поставя знак за равенство между Хубост и Наслада, в текста изписани с главни букви. Какво разбира Славейков под хубост, както той нарича красотата? Отговорът е в цялото му творчество - многостранен, богат, всеобхватен. Ако стриктно се придържаме към епичната линия в поемата, тенденциозно ще го стесним - духовната и физическа женска красота. Това е само единична изява на дълбокия етично-естетически смисъл на творбата. Разглеждайки цялостно Славейковата поезия, откриваме различни авторски тези и прояви на лирическия субект, които в съвкупност изясняват до голяма степен смисъла на понятието, така както творецът го тълкува - от хармоничната чистота на народния живот с нравствените му задължения до природата, от жертвата за национална свобода до възвисения дух на избраниците („Сън за щастие”, „Епиталамии”, „Коледари”, „Кървава песен”...)
Какво разбира Славейков под Наслада? Осветлението на тази категория е в линията на неговата съзерцателна естетическа позиция. Но колкото и да завоалира чувствената страна, тя напира в многократните повторения („думи страстни”, „дъха страст”, „страстна примря тя”, „красота и страст сърца им с трепет сладостен погали”, „осветлени с тъмно желание”...). Те обаче остават пред намека за еротика. Това е духът на времето. Няколко години по-късно Яворов ще разчупи този дух в „Павлета делия и Павлетица млада”, 1901 г., а Кирил Христов със своята стихосбирка „Трепети”, 1903 г. Поемата „Фрина” е твърде „умна”, за да бъде открито чувствена, твърде рационална, за да отприщи емоционалния поток, тя е твърде хладна. И после, във „Фрина” авторът изобщо не се интересува от еротичната линия, въпреки че я загатва, но много отдалеч, отстрани, като че ли преднамерено заобиколена. Живото човешко дихание на плът и дух е подчинено на съзерцателния естетизъм. Смисълът на понятието наслада остава твърде широк - преди всичко състояние на духа, възвисяващо облагородяващ, непреодолим импулс.
Въпреки строго определените образи и прояви, които въплъщават разбиранията на поета за красотата, в редица творби тя придобива твърде абстрактен характер, собствено художествено битие, отделяйки се от образа-носител; той в повечето случаи остава обобщаваща изява на красотата и, от друга страна, в същото произведение понятието се явява самостоятелно, изолирано, лишено от строго уточнено и диференцирано съдържание. Трите отделни издания на „Фрина” съдържат големи различия. Ако по съхранените ръкописни редакции, запазени в архивите на Пенчо Славейков, и нанасяните поправки върху публикуваните варианти проследим развитието на вътрешната идея, установяваме, че тя при всяка нова редакция не само изкристализирва, но постепенно се разграничава от художествения образ, носител и изразител на култа към красотата, приема по-оголена форма, съвсем пряка изява на авторските естетически възгледи. Този начин на разкриване на идеите по рационално умозрителен път, твърде различен от емоционално-художественото внушение, постепенно се налага като специфичен за Славейковата поезия. В речта на Хиперид, директно изявен синтез на авторската философскоестетическа позиция, категориите хубост и наслада присъствуват обобщени, абсолютизирани, отнесени към цялостното човешко битие, към живота и смъртта и преди всичко към бъдещето:
За оногова, чийто дух е чужд
за хубостта - пустиня е живота
и В младини за него няма младост;
макар роден в Атини, той е варвар!
В живота на безсмъртие начало,
и в мъртвото емблема на живот
ще бъде само нейно тържество,
В незиблемия неин храм: Наслада.
Славейковата теза за божествения характер на красотата в творбата намира и сюжетно потвърждение - Фрина е отъждествена с Киприда (Афродита); потвърждение, изразено съвсем пряко във финалния възглас, в текста на старогръцки, в превод: „Да живее, да живее, богиня Фрина!”
За божествената същност на красотата откриваме и други податки. Като функционален знаков елемент в поемата се налага определението „дивен”, многократно повторено в различни форми („облика си дивен”, „движенията дивни”, „дивно тяло”, „дивен стан”, „дивнийликна Фрина”...). Но освен приетото номинативно значение, явни са връзките и с латинския корен: ймпиз - божествен. Дали авторът е търсил и този аспект, категорично не може да се каже. За разлика от многото Славейкови словесни поетизации, някои от които с еднократна поява в стиховете му, формата дивен трайно присъства и в неговата поезия, и в народната песен: например в стихотворението „Зад горите” вариантно повтарящото се възклицание „Как е хубав, Боже, твоя дивен свят” може да се приеме в смисъл на чуден, но и на божествен.
Перцепцията на красотата се разглежда като екзистенциално състояние на избраници:
Тълпата пълни храмовете; - храма
на хубостта е само за избрани.
Но и тук Славейков не минава без противоречия. Засичат се две полюсно различни становища: едното направо формулирано; другото се налага в процеса на сюжетния развой - с „омая” от „неземний гений на величье земно „народът понася Фрина към храма на Афродита.
Славейков е развил два идейно сходни и ситуационно близки епизода: Фрина, която пред настръхналото мнозинство отмята своя „пурпурен хитон”, и Елена („В Аида”), която със загадъчна усмивка минава по брега на Стикс пред „песниците” на загиналите при Троя. Психологическата обстановка е пределно сгъстена - при Славейков винаги овладяно, премерено драматична, въздържано обмислена в сравнение с Яворовото изпепеляващо дихание.
Славейковата концепция за етично-естетическата битийност на красотата граничи с месианистична утопия:
Ще дойде ден и той не е далеч,
вселената когато ще да знай
една богиня само - Хубостта!
Но ако абсолютизираната хипербола остава романтично желание на един поет, то мотивът за култа към красотата, за спасително изкупителната и облагородяващата й сила е между тематично-идейните преливания от фолклор към лично творчество; този мотив пронизва Ботевата поезия, „Изворът на Белоногата” на Петко Славейков, обособява се в самостоятелен естетически проблем при Пенчо Славейков и продължава като утвърдена традиция в литературата ни. Например финалът на Йовковата „Албена” („Не давайте я! Какво е селото без Албена!”) е твърде идентичен с „Фрина” като идея, но съвсем различен в детайлите. Същата теза - рефлексията на красотата - е разгърната в извънредно близка ситуация, но в българско обкръжение. Елинската трактовка на красотата във „Фрина” е авторска естетическа платформа; при Йовков тя е в същината на народния живот, както впрочем и в Славейковите „Епиталамии” и „Коледари”.
Водещият проблем във „Фрина” приема двойна проекция: кой въплъщава в себе си красотата и кой е способен да я възприеме? Това налага разделението: избраници - народ. Обаче в творби, които се доближават до ясното световъзприемане на фолклора, противоречията изчезват - народът като единна колективна „вечност” обединява двете начала; той е носител на красотата с живи сетива за необхватните й изяви.
В поемата, а и в цялото си творчество, Славейков рязко разграничава две групи - мнозинство и избраници; Фрина и масата. Поредицата названия за мнозинството, използвани от Славейков, могат да се групират: сган, тълпа, народ. Думата народ безспорно крие най-голям респект. Сган и народ са с фиксиран стилистически акцент; тълпа - с не точно определен, променлив. Когато крещят „Смърт!”, това е „сганта”; когато стоят „омаяни” в безмълвие, това е „цял народ” или това е „същата тълпа”, крещяла „Смърт!”. Но разграничението не е строго категорично - когато очакват присъдата, това е пак „народната вълна”.
Поетът мислител е привлечен от избраниците, но не толкова от самата Фрина като индивидуалност, а от етично-философската теза, която тя въплъщава в себе си - красотата като култ и естетико-етична категория. Народът е само страна от взаимоотношенията изключителна личност - маса. Но ако това положение важи за определени произведения, то в „Коледари”, „Кървава песен”, във всички творби, където поетът се обръща към народния живот, неговото становище е съвършено различно. Това твърде различно отношение на Славейков към мнозинството е било повод за коренно противостоящи оценки, нападки и обвинения. Между диаметралните становища на поета обаче ще намерим подкрепа за всичко, което критиците са писали за и против него.
В Славейковата поезия се преплитат елинският идеал за „естествената хармония” и позицията на народния певец; красотата е както естетическа, така и етическа категория. Авторът търси дълбокия й нравствен смисъл и във физически, и в нравствен аспект. Тя е константна величина, съществува изолирано от съвременната действителност, конкретизира се в образи почти изключително от миналото - от елинската епоха и безвременния патриархален бит. Емоционално естетическото възприемане на относително устойчивите норми на красотата винаги е носило следи на историческо осветление (много популярен е примерът, който дава Чернишевски: аристократът и селянинът възприемат женската красота съвършено различно). В образите на Фрина и Елена доминират представите на Древна Гърция, в „Калиопа” и в „Стройна се Калина вие” - представите на човека от патриархалния свят. Обаче придържането кьм съответната мяра на епохата, към узаконения от конкретното време критерий в Славейковата поезия е твърде условно, затъмнено от представите за вечност. Славейковите героини от различни епохи имат твърде сходни физически черти, а и в поетическия рисунък се налагат някои еднотипни прийоми - преди всичко силното фолклорно влияние, проявило се не само в творбите с народно песенни мотиви. Например:
„Ралица”... като оназ вечерница в небото една бе в село Ралица девойка
„Фрина”... и грей сред тях, като посред звезди Вечерницата, златокоса Фрина.
Това е един от многобройните случаи, когато фолклорната заемка претърпява такива трансформации, че изгубва пряка връзка с народната песен и се разтваря в индивидуалния стил на Славейков. Сравнението мома-звезда, като запазва ненакърнено своето поетическо пространство, пренесено от нашия патриархален бит в друга действителност, придобива по-различен, самостоятелен художествен живот. Но въпреки това и тук, извън националната атмосфера, в произведение със заложени чисто естетически проблеми, то е далечно свидетелство не само за връзката на Славейков с фолклора, но и за стиловото единство на творчеството му.
За Славейков античността е модел на красота, аристократизъм и философска изтънченост, частица от „вечното”, залегнало в сърцевината на естетическия му идеал. Но елинизмът е образец и на художествена стилистика. Привлича го магнетично с имена, теми, литература, философия, етичен норматив. След проблемно идейното влияние, най-лесно видимото, най-външно конкретно антично наследство в Славейковата поезия, това са сложните съставни определения („златолунний”, „нисколобен”...) и така наречените омировски разгърнати сравнения в цяла картина („огнен поглед/устреля гнявно Фрина, като че/ зад тъмен облак мълния да блясна/ и буря бе след мълнията близко”...).
Сюжетно психологическите ситуации в поемата са подбрани по антитетичен принцип - редуват се тържество и срив, възторг и омраза, раболепие и мъст, полюсни реакции на отделни личности и цели групи (Ефтий, хелиастите, народа...); антитетичност, в която се оглежда преходността на живота — слава, подеми, падения... и над тях вечността, в случая -красотата. Точно тези категории, неподвластни на времето, интересуват Славейков като творец. За него „вечното” единствено е достойно за вдъхновение и размисъл. Но едни от най-значимите му творби са свързани с националосвободителните борби. Обаче дори „книгата на неговия живот”, голямата епична поема „Кървава песен” само външно сюжетно се разгръща върху конкретното историческо събитие - Априлското въстание. Концептуално е свързана с вечните проблеми - свобода, народ и водач, подвиг, смърт... минало и бъдеще...
Красотата като философско естетически проблем вълнува трайно Славейков, но той не изгражда своя завършена платформа - преплитат се влияния на възрожденската и фолклорната традиция, култът на древните към хармонично развития човек, Хегеловата трактовка на красивото като идея, естетското разбиране на фолкелт... В различните произведения надделява едно или друго влияние, но навсякъде се откроява култът към красотата в нейната универсална обобщаваща форма на абсолют и в конкретните й прояви, най-често с подчертан национално български елемент.
