За ученика / Теми литература 11 клас / Пенчо Славейков
ФИЛОСОФСКИ ПРОБЛЕМИ И ИДЕИ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ
Борец за ново изкуство, Пенчо Славейков се насочва към философски и нравствено-психологически проблеми, свързани с общочовешки духовни ценности, т.е. с онова, което е вечно и непреходно в преходните форми на живота.
Неговите творби: „Cis Moll”, „Сърце на сърцата”, „Микеланжело”, „Фрина”, „Успокоения”, „Симфония на безнадеждността”, както и някои други, са в основата на българската философска лирика. Още в Ботевата поезия се наблюдават подобни мотиви с философско звучене. Проблемите на епохата: свобода - борба - народ - личност, както и т. нар. екзистенциални проблеми от кръга: живот - смърт - безсмъртие, получават философско осмисляне предимно в революционен аспект. Иван Вазов също осветлява във философски план някои основни общочовешки ценности в живота: свобода, прогрес, красота и др. Пръв обаче Пенчо Славейков (заедно със Стоян Михайловски) превръща философията в поезия, създава творчество с нова проблемна насоченост. През 90-те години на XIX век под влияние на модерните тенденции в западноевропейската литература поетът се насочва към „мировите проблеми”, свързани с „вечното” в битието и човешкия живот. Огорчен от обществената действителност у нас, той се затваря като творец в кръга на непреходните ценности, които според него единствено извисяват човешкия дух. Славейков въвежда в нашата поезия сложния психологически анализ, който свързва с философските и нравствените проблеми и идеи в произведенията си. Той дава нова насока на българската поезия - интелектуално-философска, нравствено-психологическа. Именно по този начин поетът осъществява своите идеи за европеизация на българската художествена литература.
Философските и нравствените проблеми поетът интерпретира чрез художествените образи на забележителни личности в културната история на човечеството - Бетовен, Микеланджело, Шели, Ленау и др., както и на герои от историята на древния свят и от античната литература - Фрина, Елена, Прометей и др. Концентрирайки в тези образи духовните прояви на човека, той ги извежда извън границите на обикновеното и делничното, като въплъщава в тях идеята си за вечното и непроменливото.
Славейков поставя философски и нравствено-психологически проблеми и в творби, които се определят обикновено като битови, създадени под влияние на българския фолклор. В едни от тях („Луд гидия”) той използва образи и мотиви от народните песни, като ги преработва и влага свое виждане; други съдържат народностния дух като психология, светоусещане и поведение на героите („Ралица”, „Бойко”). Всички те обаче притежават общочовешки идеи и се включват във философската проблематика на Славейковото творчество. Чрез тях поетът осъществява идеята си за изграждане на националната ни култура чрез приобщаването й към духовния културен живот на човечеството. Славейков споделя, че за него не е важно дали пише за „домашни или чужди неща”. „Моят поглед на художник - казва той - е съсредоточен на важни събития и душевни движения, в които се откроява човекът. Когато ми се отдаде и в българина да открия човека, моята радост не е по-малка от вашата” (статията „Българската поезия”).
Философските и нравствено-психологическите проблеми в творчеството на Славейков са свързани с главните общочовешки идеи за смисъла на човешкия живот и предназначението на човека; със значимите духовни качества на човека като жизнелюбие, нравствен стоицизъм, силен дух и пр.; с висши ценности в живота като идеал, красота, изкуство и др.
Един от основните философски проблеми в Славейковото творчество е проблемът живот-смърт, разгърнат в сложната взаимовръзка живот-смърт-безсмъртие. Тълкувайки в художествен план този главен екзистенциален проблем, поетът разкрива своя оптимистичен светоглед, своето светло жизнелюбие.
Славейков има диалектически поглед към живота, който, според него, за всеки човек е „огърлица от весели и скръбни дни”. Въпреки скърбите и нещастията, животът е прекрасен. „Как е хубав, Боже, твоя дивен свят!” - тези думи - рефрен от Славейковото стихотворение „Зад горите тъмни ясен ден се кани”, могат да бъдат мото на неговото творчество, мото на емоционалния свят и световъзприемане на неговия лирически герой.
Философско осмисляне на жизнелюбието, прославата на живота в най-високи лирически регистри се съдържат в стихотворението „Псалом на поета”. Това е една от най-задушевните лирически изповеди-завещание в нашата поезия -творба, искряща от жизненост, мъдрост, поетично опиянение. Тук проблемът живот-смърт-безсмъртие се слива с проблема човек-природа, разкривайки великото единство на тези вечни начала и същности на битието. Любовта към живота поетът описва чрез оригинален образ - „гроб с прозори”, заимствайки творчески от народната песен. Този образ е израз на желанието на човека да усеща и след смъртта си пулса на живота, да бъде свидетел на неговите земни дела. Художественото пространство тук става символ на безконечността на живота, на съединението му със смъртта в лоното на природата. Живот и смърт се сливат в едно като единен израз на човешкото битие. Животът след смъртта е съединение на човека с природата - с нейната хармония, величие, мъдри закони. Поетът изгражда великолепна природна картина - в съзвучие с величествения строй на своите мисли и чувства - картина с „вълшебно слънце” - източник на живота, със святата тишина на „звездочела нощ”. Чувството за безсмъртие е свързано и със съзнанието за достойно изживян живот, посветен на възвишени цели и идеали. Символ на поетобия дух е чучулигата - предвестник на новия ден. В това стихотворение Славейков напуска статиката на своя застинал в мъдро безмълвие поетически свят - чучулигата се въззема нагоре към небето като символ на жизнерадостния дух, устремен към високи духовни простори, като символ на човешкия полет от земното към небесното, от тленното към безсмъртното. Стихотворението е лъчезарен химн на живота, „тържествений псалом на цялата вселена”.
Жизнелюбието на Пенчо Славейков не е обикновен жизнен инстинкт. То е плод на мъдрото прозрение на поета в „тайните на живота” след изпитани мъки и болки. Човекът е роден в страданието, кален е в него, извисява се до необозрими предели отново чрез страданието. Ето защо проблемът за страданието и за неговото преодоляване става един от основните в Славейковото творчество, чийто оптимистичен дух се изразява в утвърждаването на идеята за превъзмогване на страданието като път за нравствено и духовно извисяване на личността. Силата на човешкия дух намира ярка реализация в две различни по художествена типология творби - „Ралица” и „Cis Moll”.
Поемата „Ралица” е изградена върху битов сюжет (герои и картини от живота на нашето патриархално село), но битовата атмосфера не е етнографски декор. Художествената задача на поета е да покаже духовната и нравствена сила на българката, проявени при голямо човешко страдание. Същевременно творбата има по-широк идеен диапазон - тя разкрива духовното величие и нравствения героизъм въобще на човека, който при екстремни ситуации показва най-ярко своята същност. Духовната сила и нравственият героизъм, възпети в поемата, се проявяват в себенадмогването на страдащия човешки дух, в преодоляването на страданието в името на живота - идея общочовешка, свързана с модерните проблеми на западноевропейската литература в началото на XX век. Художествен израз тази идея получава чрез образа на Ралица, облъхнат от поетичната атмосфера на народната песен, изграден изцяло чрез похватите на фолклора в един идеализиращ дух. Отнетото щастие на Ралица от внезапната загуба на любимия й съпруг я изправя пред опасността да потъне в своето страдание, да изгуби нишките, които я свързват с живота. Героинята намира обаче духовни и нравствени сили да преодолее трагиката на жизнената си съдба, да превъзмогне страданието си в името на любовта към сина си - тя проявява нравствен стоицизъм и своеобразна героика.
Усмивката - ключов образ в поемата, символ на душевната лъчезарност на Ралица, на нейната нравствена чистота, се издига до символ на непобедимия в страданието човешки дух. В началото на поемата усмивката е израз на онова очарование на героинята, с което тя завладява всички хора около нея: „и цяло село лудо бе по нея”. Във финала на творбата, когато Ралица превъзмогва тежката си скръб, усмивката отново „цъфва” на лицето й (скрито сравнение с цвете): и пак оная хубава усмивка на устните п цъфва, от живота ненадломена - с несломено сърце. Включен в художествената система на поемата, този ключов мотив внушава идеята, че човек може да бъде обхванат от най-голямо страдание, но въпреки всичко да остане несломен от него.
Философският и нравствено-психологическият проблем за преодоляване на страданието като израз на духовно извисяване се въплътява чрез друг образен свят в поемата „Cis Moll”. Това е драматично-героична философска поема, за основа на която е послужила трагедията на Бетовен (неговото оглушаване): „Твореца на хармонията глух!” Страданието на героя, предадено в подчертан психологически план, се разгръща с космическа сила. Като художник-психолог, Славейков изобразява как безмерната болка боди глухия музикант до отчаяние, отчаянието - до чувство за безизходица, безизходицата - до мисълта за смърт. Именно в тази крайна точка на отчаянието блясва искрата на просветлението. Събрал цялата си човешка мощ, Бетовен задава въпроса:
Де гордото съзнание - че грей
величие в човешката неволя?!
Мислите на героя, пречупени, тръгват по нов път. В контраст с предишното отчаяние се изправя гордият възроден човешки дух:
Не! Не! Живее всемогъщий дух -
а с него аз в изкуството живея...
Бетовен намира смисъл и в трагедията на своето съществуване - музиката. Като Омир слепецът е имал сили да живее и да твори, по-зрящ „от хилядите зрещи”, така и Бетовен намира спасение в изкуството. Чрез своя дух той ще чувства буйния пулс на „общия живот на естеството” и ще го въплъщава в музикалните си творби. Така страданието изиграва ролята на катарзис. Пречистен от него, духът на гения се въззема по-високо над тленното и преходното. Чрез изкуството творецът ще снема от небесата „пламът Прометеев” и ще го пали в човешките сърца, а с това ще живее „безсмъртен в смъртний мир”. Оптимистичният патос на поемата се свързва с хуманистичната идея за високото предназначение на човека да служи на хората чрез своето творческо дело, чрез изкуството.
Проблемът за изкуството е водещ в поезията на Славейков. Ролята му в живота (изкуство - живот), мястото на твореца в обществения живот на съвременността (изкуство - общество - съвременност), художникът и свободата - това са главните аспекти, в които се разгръща този проблем в художествения свят на Славейков. Микеланджело, героят от едноименната поема, изживява драматична вътрешна борба, измъчван от въпроса - художникът не е ли отстъпник от живота, когато стои встрани от бурните обществени борби. Край него шумят тълпи, отекват обществените стълкновения, но той е далеч от тях, погълнат от своя творчески огън. Виждайки обаче с вътрешния си взор съвършената си творба „Мойсей”, осъзнавайки нейната красота, която съдържа вечността, Микеланджело достига до прозрението, че творецът също е борец в живота - той служи на вечността. Философската идея на творбата е, че всеки човек може да служи на хората еднакво достойно, стига това, което създава, да бъде обществено значимо или: „Да служи на идеята за вечността. „Следователно художникът не е беглец от хората, а борец за духовни стойности в живота, които определят високата му мисия на творец - не само да пали прометеевски пламък в душите на хората, но и да им създава радост, удоволствие и щастие. „Ти имаш свой особен дял” - заявява Славейков в поемата си „Cis Moll”, където също поставя проблема за изкуството.
В стихотворението „Луд гидия”, написано по мотив на народна песен, с весел хумористичен тон Славейков също възпява „чудото” на Божата дарба - артистичния талант, който покорява всички. И младо, и старо забравят грижите си и се радват на завладяващото изкуство на музиката. Прослава на народния талант и изобщо на артистичната дарба на човека, която служи на хората, се осъществява пряко в края на стихотворението чрез думите на кадията:
Свири, струвай старо - младо,
младо - лудо: що е Божа дарба -
то за свят е чудо!
Важен философски проблем в творчеството на Славейков е проблемът за идеала. Той е заложен още в старобългарската литература, като се свързва с християнската религия. Във възрожденската литература, революционен или просветителски, идеалът неизменно присъства или открито изявен, или дискретно провокиращ размисъл. Вазов с горчивина говори за идеала на новото време - парите. Липсата на възвишени идеали в същото това време ражда известните Алекови думи: „А идеали трябват, Алексей...”
Проблемът за идеала като самостоятелен художествен проблем и като етично-философска категория за пръв път се поставя обаче от Пенчо Славейков. В поемата „Сърце на сърцата” поетът издига идеала като най-висш духовен стимул, дошъл от света на вечните ценности, който дава истински живот на човека: „Пустиня е сърце без идеал.” Романтичният полет на човека към идеала авторът разкрива чрез образа на английския поет Шели, като изобразява последния ден на неговия живот и смъртта му. Думата „светлина” става ключова в поемата - тя се асоциира с идеала. „властният жад” за идеал, залегнал в духовната същност на героя, е определен като „възвишен копнеж за светлина”. Образът на Шели е обрисуван също с думи, свързани със светлината - „небе”, „лъчи”, „слънце”: „Небето се оглежда в лицето му, челото му милват лъчите на слънцето” и т.н.
Като символ на неумиращото величие на идеала, а заедно с него - на чувствата на човека и на любовта към хората, във финала на поемата се явява образът на неизгорялото сърце на Шели, останало незасегнато от пламъците. Така една естетическа и философска категория - идеалът, се опоетизира по художествен път - нещо съвсем ново в нашата литература.
Славейков поставя в своето поетическо творчество и проблема за красотата също като самостоятелен философски и нравствено-естетически проблем. В схващането на поета за красотата се преплитат влиянието на възрожденската и фолклорната традиция с култа към красотата на древните гърци. Поетична апология на красотата Славейков прави в двете си поеми „В Аида” и „Фрина”. Главната героиня в първата поема -”дивната Елена”, за която са се били два народа в Троянската война, пристигнала в подземното царство, предизвиква гняв и закани сред стотиците люде, за чийто смърт е виновница тя. Една нейна усмивка обаче, един неин поглед - „унесен и неподвижен” - „един всевиждащ поглед на душата” упойват разгневените хора и те тръгват безгласно по дирите й, замаяни от „всевластната божественост” на хубостта й. Чрез думите на стареца Приам Славейков излага своята оценка за красотата:
И пак бих рекъл: онзи е честит,
живот за хубост който ще прежали.
Още по-ярък поетически израз възхвалата на красотата - на физическата красота като израз на божественото у човека - получава в поемата „Фрина”. Творбата е посветена на прочутата с красотата си древногръцка хетера, обезсмъртена от великия скулптор Праксител. Идеята се разгръща в сюжетното развитие на поемата, в чийто финал съдиите и тълпата, омаяни от красотата на голото тяло на хетерата, променят вика си „Смърт” във възгласа „Да живее!” Да живее богинята Фрина! Древногръцкият култ към физическата хубост прелива в духовно-религиозно чувство.
Фрина е Красива не само с божествената си външност, но и със смелото си и гордо поведение. „Гордата хетера” свободно изразява своите чувства, вникнала с проницателен ум в низкия морал на ласкаещите я до вчера архонти.
В творбата поетът пряко изразява схващането си за животворната сила на красотата:
За оногова, чийто дух е чужд
за хубостта - пустиня е живота.
Същевременно той изразява оптимистичната си вяра в победата на красотата в бъдните дни:
Ще дойде ден, и той не е далеч,
вселената когато ще да знай
една богиня само - хубостта!
Пенчо Славейков изтъква красотата на жената и в битовите си поетически творби. Ралица от едноименната поема е хубава „като вечерница” (Фрина също е сравнена с вечерницата), „модрият й поглед” е запленил всички, които я познават, но тя е прекрасна и със своята нравствена и духовна същност. В нейно лице поетът прославя преди всичко българката - като носител на физическа и нравствена хубост. В това отношение той продължава традицията в нашата възрожденска литература, представена най-ярко от баща му Петко Славейков в „Изворът на Белоногата” - чрез образа на Гергана. В Пенчо-Славейковото творчество не само Ралица, но почти всички героини от битовите му произведения - Райка („Бойко”), Калина („Неразделни”), Петкана („Чумави”), са красиви физически и нравствено.
Красотата в творчеството на Славейков е свързана обаче не само с женските образи. Тя има според поета универсален характер - обхваща цялото човешко битие, всички страни на живота - самата тя е живот. „Хубостта живот я ражда” - казва поетът в творбата „В Аида”. Той я разкрива и във възвишения нравствен стоицизъм на Ралица, в душевното благородство на Райка; във връщането на Бойко към изгубената човечност, в надмогването на страданието от Бетовен, в творческия пламък на Микеланджело и в артистичната стихия на „лудия гидия”. Красотата е хармония, постигната в лоното на родния живот в „Коледари”, както и в жертвената героика на борците от националноосвободителното движение, възпята от Славейков.
„Хубавата душа сила дава” - пише поетът в писмо до Мара Белчева. Цял живот Славейков се стреми към красотата. Ето защо неговото признание в стихотворението „Ослепях”, че винаги е живял в „слънцето на хубостта” и че за всичко друго е бил сляп, не е поетическа фраза, а израз на дълбока вътрешна настройка.
Произведенията на Пенчо Славейков с философска и нравствено-психологическа проблематика обогатяват българската литература, разширявайки нейния духовен диапазон. Те дават насока на творческите и идейни търсения на следващите поколения поети, които продължават поетия от Славейков път на приобщаване на родната литература към съвременната западноевропейска художествена мисъл.
