За ученика / Теми литература 11 клас / Пенчо Славейков
ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ - „CIS MOLL”
ДУХОВНАТА „БУРЯ” НА ТВОРЧЕСКИТЕ ТЕРЗАНИЯ
Копнежната лиричност на Пенчо-Славейковата поезия е не само индивидуален порив на духа към красивата стилизирана безбрежност на поетичния блян, но и естетически филтрирана болка след преживяна криза на духа. Тя е красивата материализация на пречистената от страданието човешка душевност, намерила сили да се издигне над депресивните въртопи на творческия психологичен кризис.
Копнежът на духа е част от свръхусилието на волята. Раздвоени и противопоставени, тези психомеханизми на творческия процес започват да рушат личностното равновесие на твореца. Появяват се диспропорциите на човешко творческо съзнание, което възприема и оценява болезнено страданието на духа по непостигнатите простори на творческия идеал - като криза на твореца и психологичен срив на личността.
Свръхусилието на волята и копнежната лиричност на духа изплитат психограмата от настроения и чувства, като вътрешна философска плът, на страдащата, но търсеща изход от страданието, човешка творческа мисъл в Пенчо-Славейковата творба „Cis Moll”, публикувана през 1892 година в списание „Мисъл”.
Своеобразната Пенчо-Славейкова съзерцателна поетична визия за твореца и света изгражда постоянната поетична константа на пристрастно, но статично изразено чрез третоличната местоименна форма „той” - авторово отношение:
Отмахна той завесите и тихо застана пред отворений прозорец.
В тези уводни стихове ясно проличават две основни тенденции от поетиката на Пенчо Славейков. Първата посока за внушение е свързана с общата условна проекция на поетичното съзерцание, което има своя метафорична рамка: „отворений прозорец”. Като вътрешно съдържание на лиричните внушения ясно се долавя копнежността, която струи от художественото пространство на метафоричния образ „отворений прозорец”, рамкиран вече чрез съзерцанието.
„Прозорецът” е началната, отправна точка на авторовото поетично съзерцание към външния свят, но и тайният „ключ” към невидимите пространства на творческата вселена на АЗ-а, където властват съзерцанието и копнежът: Отмахна той завесите... Тайникът на душата е „отворен” към „света. Но точно в мига, в който творческият личностен АЗ обръща духовен взор към действителността и чака неговото дихание да го обгърне през „отворения прозорец”, съзерцателен унес изпълва художественото пространство на поетичния образ „отворений прозорец”. Именно там, в неговия вътрешен обем, се срещат лирическият АЗ, дирещ света, и съзерцателният покой на вглъ-бената поетична мисъл. Съзерцателният Пенчо-Славейков психологизъм е художествена същност на активно мисловно движение: отвън-навътре. Мисловните прозрения натежават и поетичното съзерцание достига до неподозирани вътрешни пространства на духа. Той, от своя страна, копнее да „види” света отвъд „отворений прозорец”.
Така в пространството на „отворений прозорец” се срещат копнежът на духа и съзерцанието на мисълта. Слети, те изразяват духовната драма на мисълта. Лирическият АЗ съзерцава духовния пейзаж на мисловните си терзания чрез реалния образ на „видяна” в копнежен унес природна картина: „Тайнствена и чудна лятна нощ полъхваше с дихание си морно, и леяха над сънний мир приветно сияние рой трепетни звездици;” Поетическото действие навлиза в одухотворените, пейзажно изразени пространства на съзнанието. То е изпълнено със съзерцание. За миг е откъснато от действителността. Тревогата на духа от „морно дихание” се превръща в „сияние”. Ясно припламва трево-гата на мисълта като „рой трепетни звездици”. Зараждащият се творчески кризис търси изход - възможност да излее тревожните дихания на мисъл, която копнее за необхватен духовен хоризонт. Натам е зареян творческият поглед на АЗ-а, който търси духовната светлина на своя естетически блян, но съзира в копнежния унес на мисълта неговата драма - зараждащата се трагедия на духа. Пенчо-Славейковият лиричен АЗ съзерцава трагичния блян на изпадналия в криза творец: „...леяха над сънний мир приветно сияние рой трепетни звездици: невнятен говор бодяха со тях в градината събудените ветки.” Душата предусеща „морното дихание” на настъпващата творческа депресия и търси опора в действителността. Метафоричен израз на депресивните психопроцеси, които задълбочават драмата на дух и мисъл, са стиховете: „Нощта бе ясна; но злокобен мрак се сбираше Бетховену в душата и той край него нищо не съзря.” Преди творческият дух да намери сили и воля да излезе от депресивното усамотение на творческата криза, идва неспирният тревожен бяг на мисълта. Тя търси изход от безизходната конфликтна битка с тъмните обеми на болката. Не намира сили да изтръгне душата от мрака на страданието и се изправя пред разрушителните стихии на творческото отрицание. Задълбочава се деструкцията на АЗ-а. Мисълта потъва в тъмната бездна на страданието. Копнежът, превърнат в светлина, помръква заедно с трагичното „разкъсване” на бляна от хищната разрушите;, на сила на отрицанието, което е равносилно на „злокобен мрак”. Но кризисът, достигнал своя кулминационен миг на „нихилистичен” разпад, ражда протеста, бурята на душата като вик в нощта: „разсипаха се звуци бурен вихър”.
Душата безмълвно „гори”в „изгарящата” от депресия човешка мисъл. Пътищата на душевен хаос и мисловна депресия експресивно се сливат в потока на музикалната лава, който чрез ритъм, звук и слово материализира драмата на твореца, драмата на интелекта като музикален обем на мисълта. Това е творческата, интелектуална проекция на драматично устремената човешка мисъл към трансценденталните дълбини на АЗ-а. Но това е също и музикалната, материална „плът” на нейната философска същност.
Външна физическа статика и вътрешна центростремителна динамика на мисловна буря, изразена чрез „бурен” музикален „вихър”, очертават контрастната Пенчо-Славейкова представа за живота на човешкия дух като усложнено, драматично движение на мисловни и интелектуални сили от съзерцанието на реалния свят Към бясната демонична страст на търсещата „изцеление” ранена творческа мисъл:
Разсипаха се звуци бурен вихър
и трепнаха прекъснати
И в мрачния му ум злокобни мисли
се зароиха, сепнати за миг...
Мисълта търси спасителен бряг, изход от депресивния „мрак” на разум и чувство. Но тя открива границите на „затвореното” в духовен и творчески кризис човешко съзнание, очертани между прекъснатия трепетен вихър на зазвучалата протестна буря в душата и „сепнатия” зароден светлик на мисълта. В музиката, в нейното звуково пространство духът изживява своето неудовлетворение, открива мрачната му разрушителна сила, която е израз на слабост. Между поетичните фрагменти: „...трепнаха прекъснати” и „ ...се зароиха, сепнати за миг...”, е очертано мисловното и духовно битие на „затвореното” в творчески депресивен кризис човешко съзнание, което има външен, статичен материален израз: „... Ръце отпусна той и смъртнобледен лик безпомощно обори на гърди.” Центростремителните мисловни сили: „И в мрачния му ум злокобни мисли се зароиха...”, движени активно навътре към интелектуалните дълбини на АЗ-а, са обхванати от депресивен кризис. В неговото хаотично психопространство АЗ-ът изповядва в странен диалог с отчуждената си духовна същност своята творческа драма: „- За мене всичко свършено е вече! Слепеца няма слънцето да види. Во безпросветна нощ залутан, само живее той - да чувства адский ужас на туй, що е загубил безвъзвратно. Слепец! За мен залязоха наведи на слънцето лучите - с звуковете на музиката...
Умира звукът. Гасне светликът. Духовна светлина и мрак сливат поетичните си проекции на условен, художествен живот в „умиращата” звукова „плът” на затихващата музикална буря. Лирическият АЗ присъства трагично раздвоен на тихото, бавно изтляване на своя талант. Дарбата изчезва и духът „умира”: „...А едни, едни те даваха живот на моя дух и светлина на гордите ми чувства.” Условните поетични пространства на „външно” и „вътрешно”, като художествени среди за изява на психологичния размисъл, взаимно се допълват, „преливат” едно в друго. Появява се ритъмът на Пенчо-Славейковата психологична лирика с дълбокото философско съмнение и трагичните прозрения на мисълта: „Аз доживях самичък да се видя мъртвец приживе.”
Мисълта поетически страда във философската абстрактна тишина на болката по музикалния стон на душата, когато се ражда творческото откровение. Духът е спрял своя полет. Творческият блян е неосъществим, а копнежът по него - трагичен: „... Другите живеят с живота на творенията мои и само аз и зарад тях съм глух.” Драмата на лирическото усилие да изповяда творческата трагика на духа ражда стих, близък по ударна сила и звукова оркестрация до познатата трагична експресия в първите музикални тонове на Петата симфония на Бетховен - „Съдбата чука на вратата”. Звукът умира. „Творецът на хармонията” е глух. Но силата на трагичния творчески копнеж за музикална „светлина” остава. „Ослепялата” - потънала в мрак - душа на твореца е озвучена от непознати звуци. Те сливат красивата копнежност на духа с трагичното свръхусилие на воля и съзнание. Очертават властно и гордо мажорния вик на човешкия дух, изтръгнал се от мрака на творческия, депресивен миг: „Душа жаднее за покой - покой до гроба - на чиито двери няма съдбата ни да хлопа, ни зове! Витаеше веч сянката на смърт над него, и облъхва го со мраз. Но гения, хранител на душата, отблъсна властно ударът..”. Свръхусилието на АЗ-а, като воля за власт над себе си и своята творческа криза, активно обвързва поетичните търсения на Пенчо Славейков с философските тези за свръхчовека на Фридрих Ницше: „... Бетховен чело подье и през прозореца стрелна навъсен поглед в звездни небеса.” Духовната светлина на творческото свръхусилие поставя човека високо над тленната, битово екзистенциална рамка на човешки живот. Творческият дух съгражда вечното, нетленно битие на интелектуално пространство, родено от светлината на духа. То е издигнато високо в „звездната вис” на творческото горене, съграждане и прозрение. АЗ-ът прозира отвъд „звездните небеса”. Взема от техните духовни простори светлина за онова могъщо свръхусилие, изливащо бурята на творчески неудовлетворената душа: „Де гордото съзнание - че грей величие в човешката неволя?! Сляп бил си ти! И Омир бил е сляп; но, в слепота, от хиледите зрящи едничък само топ е виждал ясно. Не из очите погледа излиза, а на душата из Света светих.” В повелителната, гневно мажорна риторика на Пенчо-Славейковия поетичен диспут между битие и инобитие ясно се откроява екзистенциалната същност на модерната психологична лирика. Тя търси философските стойности на мисловните прозрения, мотивиращи вечния порив на духа към естетическия блян. Това е творческото битие на Пенчо-Славейковата мисъл - вечно неудовлетворена и будеща тревога. Покоят за нея е „смърт” за душата на твореца: - „Покоят е тъй близо! -... Избавленье! В смъртта покой?! Дали не малодушье за него с своя милкав глас ми шепне?... Не из очите погледа излиза, а на душата из Света Светих. И аз оттамо счувам дивен ек!” Съдбовният трепет на страдащата в мрака на духовната слепота творческа мисъл търси „буйний пулс на общия живот на естеството”, за да преодолее кризата на духа, който живее и крепне в страдание: „Не! Не! Живее всемогъщий дух, а с него аз в изкуството живея. В страданьето е негова живот! И само в него аз и ще намеря за нови чувства нови звукове - изкуството чрез тях да обновя”
Разум и чувство преодоляват мрака на духовната слепота. Депресивният кризис достига до своя кулминационен катарзис:
Таз висота достигна, възродена
в велика скръб, великата душа.
Идва пречистването. И в „зноя” на нов духовен порив се ражда синтезът на дух, воля, съзнание и чувство:
В хармония и дивна, и надвластна
се обориха и сляха звукове
метежен рой подир метежен рой,
като пожарни пламъци...
Животът на творческия дух като „знойно” горене, „като пожарни пламъци” се завръща в пречистеното интелектуално битие на преминалия през кризиса и страданието човешки АЗ. „Пламъкът” не изгаря духовните пространства на мисълта, а като вътрешен интелектуален вихър „повява” и съгражда вечните стойности на нов творчески идеал:
...От тях
на беззаветност знойний дъх повея...
Отзвучават, заглъхват последните звукови „припламвания” на гордите, болезнени акорди на мрачна, страшна буря, разразила се в душата и мисълта на творческия АЗ:
А смъртните окови, що душата тъй гордо бе зафърлила, звънтяха болезнено, като оттек на буря, и нейде си замираха далеч...
Остава да звучи като „химън горд” вечното битие на духа, въплътил победно извисеното творческо свръхусилие на АЗ-а: „В нестройний строй на тоя химън горд диханието на покой възвишен трепереше - покой на дух възмогнат. Свръхусилието на воля и съзнание поставя АЗ-а, творческата индивидуалност високо над тленната, обикновена човешка съдба: „..., съзнанието тайно мълвеше на Бетховена в душата: - „ Ти на съдбата няма що да роб щеш. Ти имаш свой особен дял... Ти сне от небесата пламък Прометеев да го запалиш в хорските сърца и, възгорени, да ги възвисиш.” „Човекът и съдбата” са поетичните доминанти в болезнено изстраданата тема за твореца и драматичните копнежи на духа не само в стихотворението „Cis Moll”, но и в цялата лирика на Пенчо Славейков. Това е новият модерен „блян” на поета по вечна духовност на творческите полети на душата: „И в тях сърца, един през векове, ти ще живейш безсмъртен в смъртний мир.”
