За ученика / Теми литература 11 клас / Пенчо Славейков


 

ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ - „CIS MOLL”

ДРАМАТА НА ДУХА - ПОБЕДА ЗА ТВОРЕЦА

 

Поемата е средоточие на възлови за поезията на Пенчо Славейков етично-философски и естетически проблеми. Мотивите за същността на таланта и взаимовръзките му с обществото, за изключителната личност и страданието, за идеала и волята се преплитат и разгръщат в една пределно драматична ситуация, напрегната, преломна, фатална - момента, когато Бетовен изгубва слуха си.

Психологическият драматизъм е сгъстен до краен предел. Авторският разказ се редува с мъчителния вътрешен монолог на героя, като духовното напрежение расте във възходяща градация. Контрастът между спокойните тонове на въведението (ясната „тайнствена и горда лятна нощ”) и онзи, надигащ се „злобен мрак” в душата на Бетовен, крие предусещане за трагична развръзка, която не закъснява да се разрази. Надделяването на кризата е централният, най-натоварен проблемно момент, в който е концентрирана цялата философска платформа на Славейков за смъртта, таланта и изкуството, за трагизма и силната личност.

В това трагично произведение мощно се налага жизнеутвърждаващата тема. Поетът, който със спокойно примирение възприема смъртта - естествен неизбежен заник на живота, тук решително въстава срещу нея като съзнателно търсен изход. Във вътрешния монолог на героя, драматично насечен от рязката бърза смяна на интонациите, се врязва въпросително възклицателен акцент - „в смъртта покой!?”. Цялото неприемане, отрицание на подобно решение преминава в категорично въздигане на страданието до идеал: Де гордото съзнание - че грей величие в човешката неволя?! Сляп бил си ти! И Омир бил е сляп; нов слепота, от хилядите зрящи едничък само той е виждал ясно. В темата за страданието прелива мотивът за волята и силния човек, за раждането на величието: В страданьето е негова живот! И само в него ази ще намеря за нови чувства нови звукове -изкуството чрез тях да обновя... Още в ранните творчески години се налага своеобразния характер на Славейковата поезия с много силното рационално зърно, с определено умозрителния поглед, с единството на епичното и психологическия драматизъм.

Поетът достига до абсолютизиране на страданието - единствено състояние, годно да роди велики идеи, а изявата на таланта е неотделима от него.

Страданието и целият сложен комплекс проблеми, които то събужда, са едни от фокусите е Славейковото творчество. Поетът създава своя теория за надмогване на страданието. В редица творби то е лична драма, в „Сis Moll” - общовалиден етичен проблем, трансформиран в многократно защитавана естетическа теза за възвисяващата и облагородяваща роля на страданието.

Трагичното привлича поета в ситуация и конфликт, случайност и човешка съдба, но преди всичко като психологическо изживяване. В творчеството на Славейков най-често трагичното се поражда от външни условия и причини, а не от вътрешната конфликтност в характера на литературния персонаж. Бетовен е трагически образ не по психологическа нагласа, а по стечение на обстоятелствата. Драмата, която изживява, е последица от едно фатално събитие, пред което титанът е напълно безпомощен. Но много съществено за цялостната философска позиция на Славейков е постигнатото единство между трагична събитийност, крайна душевна драма и оптимистични акценти.

В „Сis Moll”, както във всичките си стихове, Славейков подчертава божествената същност на таланта („...горди мисли, зародени в мрака -/що божий пръст на нов път насочва...”). Поетическите образи и като философско, и като естетическо присъствие са пределно абстрактни, мащабно всеобемащи („всемогьщий дух”, „Висший Слух”). Именно те извеждат мотива за предопределението на таланта до тезата за битийната всеобщност, дирижирана от една обединителна сила:

...Живее всемогъщий дух -
а с него аз в изкуството живея -
И загубата на единий слух,
не лесно тъй убива идеалът,
когато него висший Слух поддържа.

Пенчо Славейков дели света на смъртен и безсмъртен, но в твърде по-различен смисъл от религиозния. За него смъртно е всичко, което съществува на земята. Безсмъртни са идеите, творчеството и творецът. Славейков не се задълбочава върху същността за пътя към-безсмъртието, приема го в най-общата му форма - истински голямото художествено произведение само осигурява вечност на твореца. В „Сis Moll” представите са конкретизирани:

Ти имаш свой особен дял... Ти сне
от небесата пламък Прометеев,
да го запалиш в хорските сърца
и, възгорени, да ги възвисиш. -
И в тях сърца, един през векове,
ти ще живейш безсмъртен в
смъртний мир.

Славейков утвърждава мисълта, че изкуството е за всички хора. В „Сis Moll” тази идея, изразена съвсем категорично, не произтича пряко от съдържанието на поемата, не е в тясна връзка с титанизма на духа, с поразяващото безграничие на духовната енергия, с трагичните изживявания. Тя се налага във финала като просветление и утеха, непримирение и изход от драмата на глухотата. Вътрешният глас, който идва от глъбините на съзнанието, разкрива съществени страни от естетическите принципи на автора. Не само конкретизира адреса на изкуството, но и коментира неговия смисъл. Славейков определя целта му в духа на древната традиция. Питагор е използвал музиката като средство за лечение, Аристотел е виждал в изкуството очистване. Без да задълбочава и детайлизира разсъжденията си, те остават обобщени, в известен смисъл малко абстрактни, но доминират между различните изказвани от него мнения по въпроса.

Славейков търси активно въздействието на изкуството върху човешката природа. То оцветява живота, активизира към действие, облагородява духовно, носи познание и спасение, нравствено възвисява. В поемата миговете на творчество са кулминационна изява на гения, крайна концентрация на духовна сила и воля, спасение, възвръщане към живота, изход от трагедията. Това са най-сгъстено психологичните стихове;точно те определят поемата като една едноактна драма.

Художественото съзнание в края на XIX и особено в началото на XX век определено се насочва към исторически неконкретизираната общочовешка проблематика, в която битийните тайни, психическите бездни на човешката природа излизат на преден план. Точно в зараждането на тази естетическа насока за българската литература Пенчо Славейков играе решаваща роля. След него в поезията на автори, свързани със символизма, продължава и се разгръща интересът към философската страна на битието, разглеждана преди всичко като изведена до абстрактност психологическа чувствителност.

Налагането и утвърждаването на философската проблематика в Славейковото творчество е тясно свързано с култа към „вечното”, към „непромененото в световните промени”. Интересът към непреходното, което само по себе си вече тласка към абстрактна мисловност, е своеобразно бягство от съвременността, като не би трябвало да отъждест-вяваме понятието съвременност с действителност изобщо. Дълбоко огорчен и отблъснат от общественото обкръжение, поетът търси истинността на вечните ценности - идеал, красота, изкуство, страдание... С тази насока неговата естетическа платформа, колкото и да е непоследователна и противоречива, проправя пътя на поетите символисти. Тяхното художествено кредо вече е преживяно от Славейков в по-своеобразна форма и неговите противоречия остават в периметрите на размисъла и поетическите търсения, без да прерастват в лична нравствена драма. Публицистично гражданският патос на Вазов е изместен от съзерцание и вглъбеност единствено в духовните ценности. Колкото повече Славейков се отдалечава от конкретно родното, толкова повече навлиза в рационалната разсъдъчност. В „Сis Moll” психологическата драма на титаничния феномен Бетовен за него е повод- импулс да потъне в спецификата на сложните естетическо-философски дилеми за страданието, таланта, волята. И за пореден път в творчеството си да потвърди в стих и образи максимата на Шопенхауер: „Създанията на изкуството-това са врати, открехнати към вечността.”