През 1910 г., в представителната книга „Подир сенките на облаците”, като първа творба от третия дял „Прозрения” излиза стихотворението „Родина” на П. К. Яворов.
В пространството на голяма духовна покруса, която изживява душата на Яворов след 1903 г., е разгърната изповедната болка на поета към родината.
Безкрайно самотен е лирическият АЗ. Душата му е изпълнена със съмнения в изконните стойности на родното. Понятията народ и народностно съзнание са разколебани като национални ценности. Появява се духовното презрение към безименното множество, към безродата тълпа.
Личността, макар самотна и обезверена, започва да доминира над бездуховното множество. Тя носи съхранени високите стойности на българска мисъл и съзнание. Но нейното малко, отвоювано чрез преживяната криза на мисъл и съзнание, свободно пространство на духа е погълнато от общия бездуховен мрак на множеството. Усещане за несвобода изпълва духа. А извън светлото пространство на синовна обич към родината няма свобода за духа. От тази трагична гранична линия започва тъмният безкрай на нова национална скръб и нов духовен кризис за поетичния АЗ: „Обичам те, родино, и ме трови поради тебе често ядна скръб, под гнет стоименен превивам гръб и влача аз, неволник, твоите окови” Избрал по свободна лична воля родината, сега този свободен личен избор се превръща в нов вид пристрастие - своеобразна „окованост” към широката, но непозната на обезродената тълпа, духовна волност на майката-родина. Лирическият АЗ на Яворов става доброволен пленник на съдбовния си свободен избор в търсене на родината.
„Неволник” на своята, красиво обвързана с родното и родната земя, съдба, той търси в задъханата риторика на изповедно себепрозрение обема и духовната плът на родината: Но що си ти? Земя ли в някои предели? Пръстта на тоя дол, на оня хълм, еднакво мъртви в зной, под дъжд и гръм, която днес един - друг утре ще насели? И открива безразличието като безкрайност на обезродената национална душевност, умъртвена и под зноя на лятото, и под дъжда на есента, и сред пролетните, нереални като насън, устреми на духа към родината. Лирическият АЗ сякаш живее извън времето, което - спряло за миг - създава усещане за вечен покой. Мисълта за родината е мъртва, обезсмисля се човешкият живот, макар че биологическият кръговрат на поколенията остава: „ ...днес един - друг утре ще насели...” Липсва приемственост. Поколенията се разделят. Между тях „зейва” пропастта на родовата забрава, но мисълта за родината отново тревожи Яворовия дух. Той е разпнат в Апокалипсиса на своето „откровително” страдание за бездуховността на времето. Стене душата на поета, потъваща в мрака на своята трагична риторика:
Къде си ти, къде, родино моя?
Нима сред тая повилняла сбир
от вълци и кози -
надлъж и шир потирена,
чието име е безброя?
Голямото трагично откровение за съдбата и духовния лик на родината Яворов открива във всепоглъщащия космополитизъм на тъмната безрода претенция на безброя, на неидентифицираното множество, на бездуховната тълпа. Тя потриса творческите сетива на поета с насилственото поругание на духовния олтар на родината. Разпнат в огнената стихия на собственото си прозрение, Яворов изгаря в болката и срама за родината, за нейното омърсено духовно ложе от „тая повилняла сбир/ от вълци и кози...”
Страданието го издига високо над кървавия бездуховен пир на безброя, за да открие в ново потресение и ужас безкрайността на бездуховното пространство на поруганата не само духовна, но и земна родина от „потирената” - „надлъж и шир” „ повилняла сбир/от вълци и кози”, „чието име е безброя”.
Останал сред хаотичното пространство на болка, страдание и безвремие, издигнат В духовния си устрем към сакралния лик на родината високо над реалния географски обем на родното, Яворов обхожда надлък и шир родната земя, търсейки духовните извори за нов олтар и възкресение на родината в душата си. Открива ги в красивото риторично себепрозрение на творческия си и личностен АЗ:
Не си ли ти на майчиното слово,
що най-напред погали моя слух,
не си ли ти откровителния дух:
на словото - на битието вечно ново?
Словото е светлина, която просветлява тъмните двери на човешката душа и тя се изправя пред вечния нетленен извор на духовна светлина, облъчваща съзнание и мисъл с тихата ласка на майчиното слово. Но то е словото и на родината. Родината-майка тихо шепти в душата на поета с духовната ласка на родното, българското слово. Изборът на духовност и светлина е В поетическата мисъл и в творческото съзнание на АЗ-а. Словото е светлинната духовна плът на мисълта за родината. Поетическото слово на Яворов е красивата духовна плът на неговата мисъл за родината. Словото е път към родината. Словото е самата родина. То е нейният дух и нейното откровение.
Но словото, като далечен „тъмен ек”, се излива от дълбоко заровения в душата на поета избор на вечно жива духовна светлина. Словото за родината е в светлата красива мисъл на Яворов.
Но тя - родината - е в душата на поета. Тя е в него, тя е поетичното откровение на неговото слово:
не си ли ти, откровителния дух:
на словото - на битието вечно ново?
Но то-но то е в мене, тук, където
ридае миналото - тъмен ек,
и дето бъдещето - зов далек,
нашепва сънищата здрачни на сърцето.
Живият извор на духовността, като жива рана на мисълта, събира условното пространство на родината - надлъж и шир - в душата на поета. И неговият лирически АЗ сетивно открива тъмното битие на миналото и светлия зоб на бъдещето дълбоко сред мисловната глъб на съзнанието си и в контрастната полюсна рамка на светлина и мрак, понася лика на родината по светлата духовна пътека на приемствеността от минало към бъдеще. Това е красивата поетична изповед между поет и родина, поет и поколения. Но онези поколения - духовни родственици на Яворов, които след него ще понесат родината в тъмната радост на майчиното слово и в красивата духовна безбрежност на душите си, които като него изповедно ще мълвят:
И ти си в мене - ти, родино моя!
И аз те имам: радостта е скръб -
Индивидуалното лично знание за родината е духовната радост за човешката мисъл сред безкрайното скръбно незнание на множеството, на тълпата, на без-родия духовен безброй. Той е скръбта, болката на поета, познал потъналия в забрава лик на родината, чиято духовна плът живее в светлата самота на избралия съдбата си творчески АЗ:
И аз те имам - за да бъда сам в безброя!
