Темата за бездънието на жадната за себепознание душа на човека присъства и в стихотворението „Нирвана” на Яворов. То е включено в цикъла „Прозрения” на представителната му поетична книга „Подир сенките на облаците”, излязла през 1910 г. в книгоиздателството на Александър Паскалев.
Подир „сянката” на пълно, единно знание за човека и неговия духовен свят тръгва поетичната мисъл на Яворов.
Хармонията между човек и действителност, между духовния порив на АЗ-а и интелектуалната, студена безмълвност на личността е абсолютното, крайно изравняване на силите, движещи процеса на човешкото знание.
Мисълта, диреща знание, има две разнопосочни проекции на движение. Първата е свързана със себетърсенето. Втората - със себепознанието. При първата условна проекция в движението на мисълта поетичното действие в Яворовата творба напуска реалностите на външния обективен свят и навлиза в необятните пространства на вътрешния духовен свят на човека. Така той търси стойностите на своята духовност. Именно В непознатите предели на духа Яворов търси крайното, истинско, цялостно знание за душата, за себе си. Осъзнава предопределения частичен обем на себезнанието и границите на малката тясна духовна територия, отвоювана от безкрая на Всевечната духовност, наречена АЗ-ово човешко себепознание. Но АЗ-ът и неговото знание за себе си е само част от всевечното, трансцендентно знание за цялостната и абсолютно познала себе си човешка личност.
Обратният път - от дверите на АЗ-овото себепознание до абсолютното знание на личността - е пътят към Нирвана, пътят към абсолютната хармония между себетърсене и себепознание. Но това е и втората - условна - проекция от движението на Яворовото поетично действие, свързано с процеса на себепознанието. Но тъй като абсолютът на хармонията, като пълно единение и блаженство на душата, постигнала себе си, е невъзможен, то и обратният път на АЗ-а от бездънието на душата, неуспяла да опознае себе си, към реалностите на външния обективен свят - също е невъзможен. АЗ-ът остава откъснат, изолиран от външния свят в пространството на мъчителния, всевечен безкрай на знанието за личността, която, ако постигне себе си, ще открие Нирвана - блаженството на душата. Но ако остане в полето на ограниченото АЗ-ово знание за себе си, завинаги ще се изпълни със страдание и ще потъне в „предвечните”, „бездънни и безбрежни” води на непостигната хармония между човек и действителност.
В стихотворението „Нирвана” Яворов символно е материализирал трагедията на душа и съзнание, потърсили пътя към Нирвана - като жажда на човешката интелектуалност по абсолютната хармония на духа. Неслучайно творбата е посветена на Боян Пенев - „Б. Пеневу” - известния литературен историк и критик от началото на века, точен интелектуален еквивалент на непомерната жажда за знания, носеща само осъзнато страдание за духа. Зараждането на духовен живот е идентично със зараждането на биологическия живот на човека сред „вечните води” на духовния безкрай и на материята. Преди да се появи материалната, биологическа форма на живот, се заражда духовната траектория на личността, която ще напусне хармоничния покой на „Вечните” и „безбрежните води” на Нирвана с раждането на човека. Тоест, материалната биологическа връзка с външния обективен свят отнема Нирвана от душата на човека. Той се разделя с хармонията на духа, но дълбоко в подсъзнанието си носи в отразен - вторичен - вид блаженството на душата. Нирвана е същността на човешкия духовен живот и АЗ-ът непрекъснато се стреми към нея, към тишината, покоя и уравновесената динамика между себетърсене и себепознание:
Спят вечните води, безбрежните
води - бездънни.
Но с раждането на човека духовният уют на Нирвана е отнет. Единството на хармонията е нарушено и стремленията на духа - „небесата звездни” - остават далеч от „вечните води” на Нирвана:
но в тях се не оглеждат
небесата звездни,
Тревогата на духа, неоткрил себе си, е всеобща трагична участ за човешката интелектуална съдба:
и бродим ний наоколо
безсънни,
и тръпнем пред
безмълвните им бездни.
Безсъницата е духовен знак на непостигнатата хармония на Нирвана. Единичността, ограничеността на АЗ-овото познание създава тревогата, тръпката на душата пред неовладяната, непозната дълбина на личностното хармонично единство със света. Хоризонтът - границата - на АЗ-овите духовни търсения символно са материализирани В „небесата звездни”, които нямат връзка със сънната омая на Нирвана:
Спят вечните води, безбрежните
води - бездънни,
но в тях се не оглеждат
небесата звездни...
АЗ-ът, недокоснал се до бездънния покой на Нирвана, се изпълва с мрака на непостигнатото знание на личностната хармонична връзка със света. Хармонията на душата става загадка за него. Нирвана все още е неусвоено пространство на духа. Затова и безсъницата - тревогата на душата, чийто символен материален обем е въплътен в прекъснатата духовна проекция на „небесата звездни”, които „се не оглеждат” във „вечните води” на Нирвана - получава не само условната мяра на непостигнатото бездъние на личностното знание за Нирвана, но и реално осъзнава границата - „хори-зонта мрачен” - на малкото ограничено знание на АЗ-а за духовните стремления на Личността:
Спят вечните води, бездънните
води - безбрежни,
над тях се не навеждат
хоризонти мрачни -
В първата проекция на изградените символни пътища на Нирвана „се не оглеждат небесата звездни”, във втората - „се не навеждат хоризонти мрачни...”
Духът и мисълта са еднакво наказани. Духът в трагичен порив към Нирвана „се не оглежда”, а мисълта в интелектуална „знойна жажда” за познание на Нирвана „се не навежда”. АЗ-ът, изграден от трагичния порив на духа и от интелектуалната „знойна жажда” на мисълта, остава ограничен в собственото си незнание. Незнанието на АЗ-а за цялостната хармония на личността символно се измерва с непостигнатото бездъние и безбрежност на „вечните води” на Нирвана.
Нирвана е бездънно и безбрежно знание за човека и хармоничната му единна връзка със света. Нирвана е пълно духовно сливане между АЗ-а и личността. Това е сюблимен миг в живота на човешкия дух и мисъл.
Засега Яворовият символен АЗ остава далеч от хармоничната духовна същност на цялостната човешка личност. Това разделение между субстанциите на АЗ-а и личността е изразено чрез молива за „бродещата безсъница”: „и бродим чии наоколо безсънни”, задълбочен в осъзнатата безизходност на дух и мисъл, чиито стремления към нирвана са белязани с безнадеждност: Впиваме ний поглед безнадеждни, и тръпнем пред догадките си здрачни. Яворов ясно прозира с трагичната безнадеждност на АЗ-а, че пътят към Нирвана е невъзможен. Поетът не отрича човешкото право на себетърсене. Но открил ограничения мрачен хоризонт на себепознанието, не скрива разочарованието си от ограничените възможности на АЗ-ово човешко познание:
Предвечните води, всевечните
води - кристални,
бездънни и безбрежни, призивно
прохладни -
Но страх ни е да пием,
нас - страдални,
безсънни, безнадеждни, знойно жадни.
Яснотата, чистотата на дух и мисъл се постига само там, в кристалните „предвечни” и „всевечни води” на Нирвана, която вечно терзае и изкушава с „бездънието” и „безбрежието” на постигната хармония между дух, мисъл и личностно съзнание - страдалната Яворова и човешка душа. Поетична и духовна вселена, наказана с вечно страдание, безсъние и безнадеждност, но и познала „бездънието” и „безграничността” на вечната знойна жажда за човешко знание.
Това е болката и радостта, престъплението и наказанието на Яворовата, раздвоена между АЗ-а и личността, поетична душа.
Неговите духовни страдания „насъне” и „наяве”, изповядани в стиховете на „Нирвана”, са ново знание за човека и скритата безнадеждност от страдалния, непознал Нирвана, духовен живот на АЗ-а.
Стремил се към Нирвана, но не получил покой на духа, поради вечно „дълбаещата” си мисъл над „свръхземните въпроси, що никой век не разреши”, Яворов остава „нирвана” слят с живота на човешкия дух и с национално търсещата истина за себе си поетична мисъл.
