За ученика / Теми литература 11 клас / Пейо Яворов
ПЕЙО ЯВОРОВ - „ЗАТОЧЕНИЦИ”
СКРЪБТА НА ДУШИТЕ - ПОЕТИЧНА КАРТИНА НА РАЗДЯЛАТА
Конкретният исторически повод Пейо Яворов да напише стихотворението си „Заточеници” е атентатът в Солун срещу Отоманската банка. Много българи от Македония, останала след Сан-Стефанския мирен договор в границите на Турската империя, са осъдени на заточение в Подрумкале - Мала Азия. За това и първата публикация на стихотворението „Заточеници” през 1902 г. в сп. „Мисъл” е със заглавие „Към Подрумкале”. - Носталгичните настроения, обхванали душите на изгнаниците, са обект на художествена интерпретация в Яворовата творба. Още в първите стихове поетът изгражда символния образ на раздялата с родната земя. Заедно със залязващото слънце „гасне” надеждата за обратен път назад към родните предели, чезне светликът, идващ от мили родни брегове, и родината остава далеч, „потънала” в кървавата „прегръдка” на залеза:
От заник-слънце озарени,
алеят морски ширини:
в игра стихийна уморени,
почиват яростни вълни...
И кораба се носи леко
с попътни тихи ветрове,
и чезнете в мъгли далеко вий, родни брегове.
Тъгата от раздялата расте. Попътният вятър и мислите на осъдените „летят” в контрастно противоположни посоки. Родните брегове се отдалечават, а желанието за завръщане е изгарящо със своята носталгична болка.
Яворов рисува море от мъка, „окъпано” от романтично красив залез. Поетичната картина внушава деликатната притаеност на чувството, което „залива” с „ален” отблясък душите. Те наподобяват „морски ширини”, притихнали след разразилата се буря на националния протест. Две природни стихии - на морето и на вятъра - допълват емоционалното съдържание на психологичните преживявания. Те създават носталгичното настроение на изплувалата сякаш от дълбините на душата поетична картина на раздялата.
Романтичният силует на кораба „се носи леко” и с издути от попътен вятър платна отнася скръбните души на заточениците към далечни чужди брегове. Неговият романтичен образ се превръща в красив символ на неизречената обич, на неизплаканата докрай любовна мъка по родната земя. Погледът обгръща жадно хоризонта, но родните брегове чезнат в „мъгли далеко”. Изплувалата влага на потиснатите сълзи замъглява взора и образът на родното губи зримите си реални очертания. Скръбта по родината се превръща във вътрешно психологично преживяване:
И някога за път обратен
едва ли ще удари час:
вода и суша - необятен
света ще бъде сън за нас!
А Вардар, Дунав и Марица,
Балкана, Странджа и Пирин
ще греят нам - до гроб зарица
сред споменът един.
Заточението е повод за трагичен размисъл. Осъдените са обречени на незавръщане: „И някога за път обратен/едва ли ще удари час...” Без родната земя светът губи стойност. Нравствените ценности се променят. Човешкият свят е ограбен. Мъка притиска душите. Образът на света, отразен във вътрешния свят на чувствата и преживяванията, се превръща в сън - безкраен и необятен, в който стоновете на безутешните души глъхнат. Мъката е безмълвна, а болката - дълбока и безгласна. В това скръбно интонирано пространство на човешкото страдание изплуват национално значи-мите образи на родното: „Вардар, Дунав и Марица”, „Балкана, Странджа и Пирин”. „Вода и суша”, реки и планини очертават „релефа” на родната земя. Тези далечни географски „контури” извайват емоционалната „рамка” на спомена. Негово художествено съдържание са носталгичните чувства на заточениците. Именно те създават скръбния образ на родината, интимно „притаен” в дълбините на страдащата душа. Той е единствен и неповторим. Обгърнат е в странно духовно сияние, което разкъсва мрака на болката. „До гроб” споменът за родината ще озарява душите на осъдените. Нейният духовен образ остава завинаги свързан с трагизма на преживяванията, символно изразени със скръбния залез на слънцето. „Алеят морски ширини” и последни зари от помръкваща светлина прорязват завинаги с трагичен отблясък съзнанието. Това е мигът на раздялата, когато се ражда вечният спомен за родината. В неговото вътрешно духовно „зарево” е събрана мъката на неизречена синовна изповед пред образа на родното, превърнат в „олтар”за изповед на душата:
Рушители на гнет вековен,
продаде ни предател клет;
служители на дълг синовен,
осъди ни врага заклет...
А можехме, родино свидна,
ний можехме с докраен жар
да водим бой - съдба завидна!
- Край твоя свят олтар.
Остава мъката за неизпълнен „дълг синовен”. Трагичен е укорът на осъдените на „съдба завидна”, които остават с неизпълнен дълг към родината. Нейният „свят олтар” е все още в робство. Свободата не е извоювана. Душите страдат пред „олтара” на родното, „вграден” като скъпа реликва в съзнанието на прокудените. Пред образа на родината като пред неръкотворна икона на жадуваната свобода изповядват неугасващата си мъка заточениците.
Чувство за вина изгаря съзнанието. Осъдените на раздяла с „мили родни брегове” не търсят извинение, не чакат опрощение за неизпълнения „синовен дълг”, а изливат тревогата на духа си, угнетен от нескрита болка. Носталгичното настроение на чувствата определя емоционалната тоналност на изповедта. Тя се изпълва с мрака на недоизказани скръбни слова, в които „умира” надеждата като гаснещото слънце на хоризонта. Емоционално-психологичният регистър на поетичните настроения е в лирично съзвучие с тъмната тоналност на припадащата вечер, когато нощта „простира” „крилото си”. То е скръбно и печално. Изваян е символният знак на отчаянието и безнадеждността, идентични със смъртта като вътрешно духовно преживяване на осъдените:
Но корабът, уви, не спира,
все по-далеч и по-далеч
лети, отнася ни... Простира
нощта крилото си - и веч
едва се мяркат очертани
на тъмномодър небосклон
замислените великани на чутния Атон.
„Тъмен”, натежал от скръб, е небосклонът. Величествен е силуетът на „чутния Атон” - елемент от стапящата се, чезнеща в тъмнината картина на родното. Болката става нетърпима. Емоционалното прискърбие достига своята кулминация. Раздялата с родината е трагичен факт в живота на заточениците. Тя е тяхна съдба и тежка човешка участ. Сълзи на мъка и изповядана вина искрят в очите. Мракът прикрива слабостта на човешките сърца. Бурята в душите е утихнала, взорът - угаснал. Носталгичната болка по родното се настанява трайно в съзнанието. Обречени на вечна скръб и мъченичество са душите на за-точениците. Родината е изгубен рай, а заточението - вечен ад за духа. контрастни са преживяванията. Прощаването с образа на родното е светла тъга по чезнещи родни брегове и тъмна болка от идващо нерадостно бъдеще. Настоящето е раздяла, мъчително „пътуване” към вечния „бряг” на страданието:
И ний през сълзи накипели
обръщаме за сетен път
назад, към скъпи нам предели,
угаснал взор - за сетен път
простираме ръце в окови
към нашият изгубен рай...
Горчива скръб сърца ни трови...
Прощавай, роден край!
Взорът на осъдените е обърнат „за сетен път” „назад” към света на родното, чийто скъп образ е символно проектиран сред море от „сълзи накипели”. Той потъва бавно в здрача, губи се в далечината като гаснещата светлина на залязващото слънце. Неговият символен образ вещае тъмен зрак за осъдените на вечна мъка души. „Заточена” е надеждата, забранена е духовната светлина на радостта. За „сетен път” образът на „изгубения рай” - родната земя - оживява. Поетичните послания носят трагични внушения. Емоционалното „слънце” на душите е „залязло” завинаги. Вечерният мрак, стелещ се над „морски ширини”, е символен израз на духовния безкрай на болката. Тъмнината въвежда в художествените дълбини на психологичния размисъл. Душите осъзнават трагичната си участ. Осъдени са на незавръщане към мили „родни брегове”.
Трагичната раздяла с родината е вечно „пътуване” към духа, опазен като скъп спомен и „свят олтар” в човешките души. За тяхната скръб, извайваща поетичната картина на раздялата, говорят художествените послания на Пейо Яворов в стихотворението „Заточеници”.
