За ученика / Теми литература 11 клас / Пейо Яворов


 

ПЕЙО ЯВОРОВ - „ЗАТОЧЕНИЦИ”

ЕЛЕГИЧНА ПЕСЕН ЗА НЕПРЕОДОЛИМОТО СТРАДАНИЕ И НОСТАЛГИЯ ПО РОДИНАТА

 

Яворов е един от рядко оригиналните поети в българската литература. Подвигът и героизмът на група млади македонски патриоти са повод за създаването на стихотворението „Заточеници”. То е лирично по своя тон, защото в него е изплащана обичта на Яворовите страдащи герои към свещените български предели.

Трагедията на заточениците се изразява в това, че поробителите завинаги и насилствено ги откъсват от любимия роден край, от близките и семействата им. Така те са лишени от възможността да продължат борбата.

Яворов изобразява човешкото страдание на борците патриоти на фона на вечната игра и могъществото на морето. Стихотворението започва с величествена природна картина. Чезнат родните брегове зад мъглата, спускаща се над „аленото” море. Създава се особена художествена атмосфера, която обгръща Яворовите „заточеници”. Тя изразява душевните им преживявания. Тъга, преливаща в мъка, изпълва душите на страдащите герои. Чрез красивия залез Яворов засилва тъжните мисли и чувства, вълнуващи заточениците. Глаголът „чезне”по-силно разтрива болката по нещо, което е не-възвратимо: „...някога за път обратен, едва ли ще удари час...”. Безпределна скръб и незаслужено страдание са обхванали заточениците. Силна е тяхната мъка при спомена за високите планини, пълноводните реки и всичко, което очите им никога повече няма да видят. В това се изразява трагедията на заточениците, подчертана от Яворовите стихове:

               А Вардар, Дунав и Марица...
               ...ще греят нам до гроб зарица
                сред спомена един...

Художествените образи на родното, носени от спомена за българските реки, задълбочават тъжното настроение в душите на заточениците.

Те са символи на мъката по родна земя и близки. Това е образът на България, превърнат в спомен, извисен и красив. Както почиват яростните вълни, така душата на заточениците е обезсилена от мъка. Яворов вниква в душевния мир на заточениците, проследява техните пориви и вълнения, породени от раздялата. Невъзможността да продължат и занапред борбата предизвиква ново страдание:

               Рушители на гнет вековен —
               продаде ни предател клет;
               служители на дълг синовен -   .
               осъди ни врага заклет...

Свободата е мечта единствено за осъдените на вечна раздяла с родината - „рушители на гнет вековен”. Трагична е тяхната мечта. Предателството и духовният гнет остават. Страдащите души на заточениците са дистанцирани, насилствено отделени от свободното бъдеще на родината, благодарение на „предател клет”. Долавя се огромен копнеж по свободата и горест в обръщението към многострадалната родина. Тя е „свид-на” за заточениците, а те са готови да се жертват в името на свободата:

               А можехме, родино свидна,
               ний можехме с до краен жар
               да водим бой - съдба завидна,
               край твоя свят олтар.

Състоянието на пленниците и тяхната жертвоготовност са предадени чрез драматичен вътрешен монолог-обръщение. Топ е наситен с безпределна покруса. Нарочното повторение на глагола „можехме” доказва още веднъж тяхната мъка, породена от факта, че повече няма да могат да водят борба за родината. Те се вълнуват както от миналото, така и от настоящето, от мисълта, че младостта им ще увехне в чужда земя. Това подсилва тяхната трагедия.

Така както е невъзможно да бъде спрян корабът, така безславно той отнася и надеждите им. Напрежението нараства, изразено чрез възходящата градация: корабът „все по-далеч и по-далеч лети, отнася ни”. Пейзажът е одухотворен от Яворов, а чрез глаголите „лети”, „отнася ни” той го прави съпричастен на вълнението на заточениците:

               Простира нощта трилото си и веч
               едва се мяркат очертани
               замислените великани
               на чутния Атон.

Чрез метафората „простира нощта трилото си” авторът задълбочава болката, която става по-силна с отминаването на деня, когато от погледа на патриотите постепенно изчезват любимите образи.

Там, в далечината са останали всичките им надежди за по-добър живот. Те обичат България и мъката им е голяма:

               И през сълзи насипели
               обръщаме за сетен път
               назад, към скъпи нам предели
               угаснал взор за сетен път.
               Простираме ръце в окови
               към наший изгубен рай...
               горчива скръб сърца ни трови -
               прощавай роден край!

Раздялата с родината е мъчителна. Изгнаниците могат за последен път да я зърнат. Оттук започва тяхната агония. Те са безпомощни и силата на трагичното изживяване е изразена чрез окованите им ръце. В израза „прощавай роден край” се преплитат две чисто човешки чувства, които ги бълнуват. Едното е безпределната любов към всичко мило и драго, а другото е тъгата по изгубената родина. Заточениците обичат от все сърце отечеството си и знаейки, че няма да го зърнат повече, те ще запазят светлия спомен за него в сърцата си.

Всичко, което е свързано с родината, намира място в сърцата на изгнаниците. Това, което за всеки българин е неразделна част от отечеството за тях се превръща в спомен. България за заточениците е трагичен мираж, неясно очертал все по-задълбочаващата се болка в душите им.

Метафората „сълзи насипели” подчертава трагичното чувство при сбогуването с родината. Сравнението на родната земя с „изгубен рай” още веднъж подчертава искреността на чувствата в този момент на изпитание. Въпреки това поведението на заточениците доказва, че те не познават раздвоението. Това се подчертава и от интимното им обръщение към родината: „Прощавай, роден край!”.

Елегията „Заточеници” на Яворов е интимна изповед на човешките души, обхванати от носталгия по родината. Творбата е поетичен израз на страдание и обич към поробеното отечество.