За ученика / Теми литература 11 клас / Пейо Яворов
ПЕЙО ЯВОРОВ - „В ПОЛИТЕ НА ВИТОША”
ФИЛОСОФСКИ ИЗМЕРЕНИЯ НА ТРАГИЧНОТО
Диалогът, като същностен белег на универсален езиков контакт между поколения, епохи и култури, е реален израз на посланията, отправени от Яворовата драматургия към първоизворите на античния театър и драма, към модерната душевност на съвременника. в неговото драматично раздвоение е трагедията на мисълта, изповядана в Яворовата лирика:
Живот и смърт се разминават всеки час.
Но кой ще назове честта и кой позора?
Тревогата на българската национална душевност, на търсещото самосъзнание на АЗ-а близа в диалог с времето в екзистенциалните граници на настоящия миг. Пулсира с оголената сетивност на „разяждащата” покоя човешка мисъл. Поетът Яворов търси художествените граници на трагичното АЗ-ово самосъзнание в социалните, обществени и духовни реалности на своя живот, а открива универсалния драматургичен модел за израз на вечното, търсещото в българската национална духовност, която в диалог с минало и бъдеще утвърждава драматурга П.К. Яворов.
Поетът с разпната, вътрешно раздвоена душа открива в художествения свят на написаната „на един дъх” драма „В полите на Витоша” - героя, който успява да „назове честта” и да въплъти „позора” в конфликтно горене между вяра и безверие. Създава противоречивия драматургичен образ на Христо Христофоров. Изгражда принципите на модерната българска психодрама.
Христофоров е част от себеизявата на освободения, осъзнал себе си човек, но не получил достатъчно свобода като обществено и духовно пространство за реализиране на своята представа за света. Откривайки конфликтния пулс на драматургичното действие, Яворов поставя проблема за обществените, социални и времеви граници в художествените измерения на човешката екзистенция.
Актът на сътворението, на реализацията и себеизявата на духа е същностният, конфликтен двигател на действието в Яворовия драматургичен свят. Чрез страданието и трагическата вина драматургичните герои преодоляват съпротивлението на банално пошлото като реална обществена среда и поле за действие на извисено духовното.
Яворов намира своя път към „втория план” на невидимото, но реално протичащо психологическо действие от голямата и вечно актуализираща се драма на човешкия интелект. Открива вътрешното драматургично движение на съмнението и мисълта.
„В полите на Витоша” е драма, носеща белезите на „двойната оптика” в драматургичното възприятие и тълкуване на човека и света от Яворов. Художествено пространство за действие на героите: сюжетно битов и философско поетичен, има двойно измерение, два конфликтни драматургични „ракурса”. Тъкмо тези две условни художествени нива определят „В полите на Витоша”, от една страна, като драма, а от друга - като трагедия. Драмата на чувството, на прекъснатия любовен порив и трагедията на мисълта довеждат до разпад, до крушение на човешката личност. Трагичното битие на личностното съзнание, т.е. Вътрешната деструкция на АЗ-а водят до реално физическо унищожение на човека. Появява се реалната, екзистенциална функция на смъртта като трагично следствие и обективна необходимост в живота на позналата себе си човешка личност.
Класическият принцип на античната трагедия получава нова, модерна трактовка. Трагедията на мисълта, скрита зад първия, външен - сюжетно събитиен - план, изгражда невидимия „втори” план на пиесата.
Очертават се два трагедийни конфликта във „втория” план на творбата: между Мила и Христофоров в трето действие и големият трагедиен конфликт на АЗ-а - трагедията на неговото съзнание, носена от дълбоката конфликтно раздвоена мисъл на Христофоров.
Героят на Яворов търси своето място, своята позиция. Проблемът за избора на личността трагически предопределя неговите действия. Същността на трагическата вина, която ще понесе Христофоров, е в трагическата предопределеност на съзнанието му. Христофоров е изправен пред своя избор, пред трагичната проекция на своята екзистенция.
Христофоров съзнателно понася трагическата си вина и избира смъртта, но не като зло, а като ново откритие за себе си, за човешкото в своята душа.
Смъртта, като екзистенциален акт за Яворов и неговия герой Христофоров, се превръща във философското раждане на идеята за човека в самия човек.
Ето и художественото доказателство, че трагичното е философското зърно, което ражда драматургичната същност на Яворовата пиеса: да сътвориш себе си, разрушавайки връзката със света и себеподобните.
Проблемът за избора е вътрешното философско съдържание на големия трагедиен конфликт между човек и време, между личност и общество, движещ психологичното действие В пиесата.
Мила Драгоданова и Христофоров тръгват към своя интелектуален и духовен хоризонт, към дълбините на своя АЗ от различни екзистенциални позиции, от различни художествени нива. Мила се насочва към себепознанието си, тръгвайки от света на емоцията, на бляна и неопорочената красота на любовния порив. Христофоров тръгва към своя АЗ чрез трагичните съмнения на мисълта. Той прозира трагичната проекция на своя разум. АЗ-ът потъва в трагедията на мисълта. Христофоров е лишен от нравствени действия, от реалната възможност да защити себе си.
Неговата реална личностна реализация сред обществото на Драгоданоглу и се-беподобните му е недействителна. Човешките действия и помисли стават „призрачни”. „Някакво смътно чувство...” - както признава Христофоров - определя миража на неговото съществуване. Някой друг избира вместо него. Невидима обществена принуда ръководи механизма на действията му: „Като че някоя чужда ръка подигна ръбата ми, някаква чужда желязна ръка.”
Христофоров е лишен от реален човешки избор. „Последното решение”, към което се стреми Мила, ще бъде взето не от Христофоров, а от обществото, където „чужда желязна ръка” на юмручното избирателно право превръща хората в призраци, а живота им - в жалък фарс. Нравствените търсения остават единственото поле за действие на героя. Христофоров търси и открива „граничната линия” между мисловния хоризонт на търсещото съзнание и „железния” автоматизъм на повтарящия се ,,като ехо” безсмислен кръг на живота.
Екстремалната, гранична линия между реално и нереално - трудно постижима от разума, но подвластна на търсещото съзнание, героят открива в особената, символична като смислово значение, атмосфера на пълна психологична концентрация на чувствата и разума, наблюдаваща се при погребална церемония: „...Тая обстановка внесе мир в душата ми. Шумът на живота, треската на града... - като че всичко се спира там, на вратата, или си удря в някаква еластична паяжина и отскача назад...”
Безсмисленият „Железен” кръг на човешкия живот губи реални права над личностното съзнание на Христофоров. Ние потъваме в психопространството на неговия АЗ, художествено материализирано от Яворов в трето действие.
Автор и герой изповядват: „...Какво знаем ние/ Може би онова слияние на душата, към което хората се юрват мъчително, може би то е възможно само там.”
Мъчителният Конфликт с общество и време Яворовият герой разрешава не с жертва за „другите”, а с трагично себепознание, чертаещо пътя към собствената Нирвана. Това е себеизкуплението на човека, който „ще назове честта”, но ще познае и „позора”. Това „там”, т.е. отвъд разума и човешката екзистенция, се оказва подвластно единствено за мъдрите, философски устроени сетива на Христофоров. Това е неговото трансцедентално битие на реално действащо познание, което е единствено възможният „реален” свят за действие на героя. Той е лишен от обществена и екзистенциална перспектива. Този фикционално „реален” свят е предопределен.
Христофоров ясно прозира „другата” участ на духа си: „... Човешката душа копнее по друг един свят - долавяме у себе си някакъв невнятен говор, който е сякаш една молитва за смърт...”
Съвсем закономерен е въпросът на Мила: „Ти обичаш ли смъртта?”
Той провокира съзнанието на самата героиня, а за Христофоров това е опит за „придърпване” на духовно близката му като нравствена и човешка същност Мила в дълбините на философски настроената му мисъл. Но и желание за среща, за единствено възможната и „реална” среща между двамата в света на „реалната” миражност, където „призрачността” на живота отстъпва пред яркото осезание на режещата, блеснала като светкавица, мисъл - дълбаеща безмилостно съзнанието на АЗ-а.
Мила трябва да прекрачи тънката, „миражна” граница между чувство и мисъл, между битово реално и философско рационално, да разкъса онази „еластична паяжина” между съзнание и подсъзнание, откривайки пътя от драмата на чувството към трагедията на мисълта.
Прекрачвайки, Мила би открила себе си. Но нейният отговор я отпраща обратно назад в света, направил човека излишен, а живота му - фарсово ненужен. И героинята изповядва своите терзания: „Аз обичам само теб. Аз мразя смъртта и се боя от нея.” Мила остава в света на обществената и социална принуда. Все още търси хоризонт за своето чувство: „...Аз те чакам просто като съдържание на моя живот...” Но нейната екзистенция, смисълът на нейния живот са обезсмислени по същия начин, както и при Христофоров. И тук те си приличат. Но за разлика от Мила, Христофоров е поел пътя към себе си, към своята душа. Той открито заявява позицията си: „Ти не познаваш себе си...”
У Мила също се забелязват признаците на вътрешно, психологично раздвоение, но то все още не е станало съзнателен процес на себетърсене. Личностното й съзнание се лута, търси ориентир, критерий за себепознание: „...Аз не зная кое да нарека добро и кое лошо, кое светло и кое тъмно...”
Героинята търси себе си. Намира се в конфликтната ситуация на избора. Но тя още веднъж доказва, че нейното истинско човешко присъствие е в света на чувството, а не на мисълта. И за пореден път предопределя раздялата си с Христофоров, задавайки реторичния въпрос: „Но имам ли аз душа?” Мила признава невъзможността си да последва любимия в подсъзнателните дълбини на АЗ-а: „Струва ми се, че съм едно бездушно тяло, само тяло, което чака твоята душа, предопределена да се въплъти в него.” Мила остава на другия бряг. Не прекрачва тънката „миражна” граница между емоция и разум. Остава потопена в рамата на своето чувство. Любовта й става олтар, пред който душата й се моли всяка нощ, а по-късно ще принесе и себе си като изкупление, като път към душата, не успяла да открие себе си. Но за Христофоров не е така. Той отдвна е поел пътя към вътрешния мир на душата си: „... Пътя на душата ми, дълъг е... и ми се струва, че съм изживял няколко живота...”. Героят е тръгнал към дълбините на своята духовна Голгота, но все търси опорна точка сред „реалностите” на своите изгубени илюзии като нравствена връзка със света на обществено реалното в присъствието на Мила: ,,...какво бих бил аз без тебе, моя единствена връзка с живота днес?” Героят, раздвоен между деня и нощта, мъчително търси светлината на чувството, но абсолютът на разума го държи далеч от реалната физическа среда в любовта, за чието сетивно присъствие така неистово мечтае Мила: „Стискай ми ръката, стискай я силно, докато извивам.” Но Христофоров е отишъл твърде напред в своето духовно, личностно самоусъвършенстване. Неговото отношение към любовта отдавна е преминало етапа на сетивно познавателното и любовната му среща с Мила може да има само духовно медиативен характер. Именно и такова медиативно изконсумиране на чувството „в притома”, в блян, като насън преживява Мила: „...Когато ти говореше... виждах бистри струи - аз чувствах като жаден човек насън - като жаден човек, който се навежда над един поток, пие и все пак зори от жажда...”
Христофоров също се опитва трагически да превъзмогне постигнатото си личностно себепознание, да възкреси първичното си човешко състояние на душата като битие на чувството: „Има нещо истина - нещо, което е страшно за нашата любов. Нея аз искам да спася...” Но открива, че отново се застъпва за абсолютните, страшни като знание екзистенциални стойности на истината. Срещу това трагично прозрение като лична нещастна участ е вопълът на Мила: „Спаси мене, мене спаси...”
Страдащи, трагично противопоставени, разделени завинаги остават двамата герои: „...за пръв път те видях, залюбих и изгубих”. Драмата на екзистенциалния избор води до трагедия на личността. Съзнанието се изпълва с кошмара на страданието. Мила открива себе си. Мисълта й броди из разпокъсаната от страдание душа и търси миражите на щастието. Открива ги в болезнената самоирония: „И ние ще бъдем щастливи...” Тя се оказва съзнателна трагична самоизмама. Твърде висока цена заплаща Мила за своето себепознание.
Яворовите драматургични послания не изчерпват, а създават нов художествен ракурс към винаги съвременната дискусия за смисъла на „свръхземните въпроси”: за изкуплението, греха, съвестта, вината и разкаянието, които от основни символни полета в поезията му се превръщат в проблемни морални категории на човешкото съществуване.
