Разказан накратко по дати и събития, животът на Яворов е една позакъсняла във времето романтична история, а поезията му, прочетена с внимание - психологическо естетическа трансформация на едно страдание. Ако романтичната история не бе жестока, би изглеждала съчинена, а конвулсиите на страданието без гласа на изключителната одареност - литературна мода. Но при Яворов жестоката истина отзвучава в стихове с виртуозна поетическа мощ - едни от върховите художествени феномени в националната ни литература.
Като четем антологично събрани стиховете му (изключвайки отделни творби - „Пролет”, „Овчарска песен”, „Май”, „Луди млади”...), у нас остава усещане за страдание, което постепенно нараства, наслагва се, ту по-приглушено, кротко меланхолно, ту в трагични изблици някъде по границата на битие и небитие. В многоцветието на живота Яворов спира поглед най-вече на страданието. Открива го като ситуация и мисловно емоционална реакция. А в живата действителност винаги и навсякъде прелива от трагизъм („На нивата”, „Градушка”, „Арменци”, „Хайдушки песни”...). Усещането за страдание психологически е заложено у поета, то е отношение към света с резки амплитуди между временни просветления и все по-чести концентрации на отчаяние и депресия. Уловеният миг при Яворов приема трагична окраска, предчувствието отеква като съдбовен удар и обреченост. Това, което за други би било обикновена несполука, за Яворов е драма; това, което за друг би било стечение на обстоятелствата, за Яворов е крушение. Една романтична душа отреагирва с главоломно отчаяние срива на мечтите илюзии, които припламват, за да угаснат отново, и пак припламват, и пак угасват все по-бледо и по-бледо до безвъзвратния финал.
Яворов изживява с романтично себераздаване съдбовните приумици, били те лични или национални. Романтичната абсолютизация на чувствата прераства в абсолютизация на страданието - основно състояние на духа. Непрекъснато повтаряме, че разгромът на Илинденското въстание е окончателният удар, тласнал поета по пътя към декаданса. Но самотата и трагизмът са заложени в душата и поезията му много преди тази дата, а и много след нея, макар че мигновено припламват вяра и надежда. Винаги домини-ра страданието, разраства се като огромно многоръко същество, за да задуши с пипалата си вярата. И стихотворението „Аз страдам” не е само игра на думи, а самохарактеристика: „кога летя, когато падам,/аз страдам”.
И търся. И в страданието живот се изхаби,
да търся - все страданието може би.
В българската литература няма по-трагично драматични поети от Ботев и Яворов, с така дълбоко остро усещане за страданието, с толкова неудържимо поривно отреагирване. Първоначалните обективни тласъци при оформяне на това световъзприятие се допират - социалната и национална драма, борбата, за да се разделят след това пътищата на двамата по различните криволици на съдбата, мисълта и чувството. Ботев остава като могъщ колос сред теглото на „братята сюрмаси”. Яворов тръгва към неизс-ледваните лабиринти на съзнанието и подсъзнанието, но преминал „моста на декаданса”, както сам се изразява, пак се извръща назад и изгаря в своите „Хайдушки копнения” със същата страст, с която е написал „На нивата” и „Градушка”. Под тласъка на различни сили, природно заложени дадености на личността, епоха, художествени влияния, житейски съвпадения, страданието се превръща в естетико-нравствен нерв на поезията му.
Психологическият разрез на обективно съществуващото страдание („На нивата”, „Градушка”) постепенно се измества от вътрешно психологическия анализ на поетовата душа, по точно на лирическия двойник на поета, душа, все по-усамотена в себе си, във водовъртежа на болезнени въпроси, безрезултатно търсачество, което задълбочава личната криза, за да я превърне в драма.
АЗ СЪМ САМ
Още в ранните му стихове преминава един смущаващ силует, така различен от всички останали -чудакът на морския бряг. И този странник, „вечно сам в тълпата шумна”, не предвещава ли бъдеща трагедия? Ако тук самотата поне привидно е някаква обективна реалия, която творецът съзерцава отстрани, то вече в „Есенни мотиви” тя се трансформира определено във вътрешно психологическо състояние, разкъсано от вик за помощ:
О, боже, дай една Звездица -
и глас, макар на нощна птица!
За Яворов самотата е спътница на страданието. Тя се разраства, сгъстява се все по-тягостна и в халюцинациите на „Нощ” на драматични пристъпи се блъска от върхове към бездни, от житейски конкретното към душевните спазми, за да се въздигне в „Песен на песента ми” до култ („И ей ме днес: погледай, връх е - самота”). Започва дългият път, блуждаещ между естетическите видения на символизма и трагичния вопъл „Не бой се и ела!”, който вариантно се повтаря заедно с възгласа „аз съм сам”. Цялата поезия на Яворов е сблъсък на тези две полюсни състояния. Самотното страдание и жаждата за близост се срещат и разминават в драматично единство. И ако в чисто стилистичен план своеобразните, чисто „яворовски”сравнения (от типа щастие-горест) съчетават полюсни представи, то двете състояния - „аз съм сам” и „ела!”, едновременно се привличат и отблъскват в емоционалните взривове на душевното терзание, за да достигат до едно почти мистично раздвоение на личността като изход от самотата, като спасение и илюзорна опора.
ВЛЮБЕНИ ЗЕФИРИ
Този странен, повтарящ се щрих между многото други, допринесли за своеобразието на Яворовата поезия. По-встрани от основните й проблеми, „влюбените зефири” изразяват определени черти от цялостния духовен строй на лирическия двойник на твореца. Те преминават като полъх през стиховете - мигове на краткотрайно смирение, когато след взривове на страдание душата търси покой; мигове на затишие, когато бурята на чувствата поема дъх, за да избухне с двойна сила. В извънредно богатия словар на Яворов (в случая синонимите не само не се покриват, но доста разграничени, направо излизат извън синонимната сфера - вятър, горняк, сутренник, вихър леден) зефирът има фиксирана емоционална експресивна натовареност и строго индивидуалната поетическа визия е пронизана от силно романтично дихание. Тази дума от гръцки произход, която в говоримия език изобщо липсва, а у българските поети я срещаме извънредно рядко, изящно се вмества в характерните за Яворов „пейзажи на душата”. След годините на „Май” и „Градушка”, е поезията му се отприщва романтичната струя, ярко изразена в крайната интензивност на изживяванията и то в точно определена гама - отчаяние, болка, самота, копнеж; в почти фантастични контури на „виденията на духа”. И в това романтично обкръжение естествено се вписват „влюбените зефири”. В повечето примери романтичният повей не е в конкретния словесен образ, а в неговото емоционално внушение: „когато влюбени зефири/ милуват полските цветя” („Нощ”); „и понесат зефири ароматни/ въздишките потайни на цветята” („Самота”); „зефир посред цветя заспал” („Ела”) и др.
В подобен план бихме могли да разглеждаме и толкова честото присъствие на друг поетически образ - звезден, звезда, най-вече като символ и сравнение: „очите ти са звездни небеса”, който заедно с „влюбени зефири” съпътства мотива за ефимерно илю-зорното щастие.
СЛЕПЕЯ
Тази тема се прокрадва в стиховете на Яворов като злокобно предчувствие; може би злощастната игра на случайността, може би проблясък на свръхчувствителност. Остава зашифрованата тайна на сътвореното и трагическото съвпадение на поетическата визия и житейската участ. В абстрактната абсолютизация на пориви, желания, илюзорни реални, в категоричната увереност на поетическото възприятие (словесно изразено чрез бъдеще време на глаголите), наред с традиционната до известна степен шаблонизирана образност, която у Яворов се среща извънредно рядко (например - „ти кървав цвят на любовта”), четем:
От блясък аз ще ослепея
и.навсегда ще да закрея,
о, щастие, тогаз,
...И сляп ще тебе похаби,
безсилен - мене щеш уби.
(„Пред щастието”)
Характерните за Яворов полюсно контрастни съчетания („О, щастие и горест - и беда!”) се разгръщат в цялостната драматично криволичеща линия на страданието. То следва поетическото „аз” на твореца като участ, предопределение,световъзприятие, болезнено отношение към света и към самия себе си. В по-различен план темата „слепея” се^изявява във „Възход” („И не смея/ пред твоя гордия възход/ миг поглед да открия... и слепея”), в още по-различен план в кратката мистична поема „Тома” („ослепяха и очите”)
НЕИЗПЪЛНЕНОТО ЗАВЕЩАНИЕ
Литературната ни история и още по-важно - цялата нация отдавна, е отсъдила на Яворов едно от двете първи места в българската поезия. Още когато издава сборника си „Стихотворения” през 1901 година, той е изключително популярен и в оценките на Страшимиров, Вазов, Величков, д-р Кръстев, Пенчо Славейков, в определения като „изгряващо светило”, „най-голямата надежда, която възбужда нашата поезия” звучи нещо много повече от одобрение. Но в предсмъртните месеци възмутителна жестокост съпътства признанието (признанието идва от едни личности, жестокостта - от други, но всички те са нацията). А след трагичния финал никой не зачита свещената воля на поета. Самооправданията са много - главоломният ход на събитията, за да се стигне до двойната осигуровка - отрова и куршум. Наистина Яворовият завет е писан много години преди това, но не чак толкова отдавна, за да не се сети никой за него. А може и да се е сетил, но да го е приел за поетическа алегория. Още повече, че в последните си дни сам поетът иска да бъде положен до Лора.
Един завет, о братя, ще оставя: умра ли в мир - нещастник, или свърша честит в борба - недейте ме заравя при другите в пръстта, - за червей мърша. Свещен завет, свещено да се пази: чрез огън в прах трупа ми превърнете... Посред море, на бури и талази - и само тям праха ми поверете. Мечтата „да изгоря”- тук в съвсем буквален план, постепенно, както и всички други „Яворови проблеми”, се измества към чисто психологически. „Горя”, „огън”, „пламъци” мерен „вихъра” „прах” - това не е само обособен словесен кръг от неговия така специфично богат поетически речник, а душевна самохарактеристика.
Прави впечатление, че болшинството от „Яворовите мотиви” възникват в ранните му стихове, след това се променят, изгубват връзка с конкретно житейското, разгръщат се в различни варианти и накрая създават органичното единство в творчеството му, независимо от полюсно противоположните естетически трактовки. На пръв поглед трудно бихме открили някаква нишка между апокалиптичната еуфория от финала на „Песен на песента ми” и бурята от „Градушка”, но най-общият авторски интерес към картини и ситуации, дори чисто словесният подбор издават предпочитания към определен тип явление. Вече коренно промененият художествен поглед поражда онези различия, които почти заличават сходството.
Една романтично болезнена душа, разкъсана от мъчителни терзания, изгаря между полъха на „ влюбени зефири” и изпепеляващото дихание на „кървав пламък”, за да остави разшифровани и неразшифровани естетически тайни, белязани от голямата поезия.
