Лириката на Яворов разкрива постоянните изпитания, на които поетът сам се обрича, поставяйки си непостижими цели: да надвие и преодолее себе си - в живота и в творчеството; да постигне пълна хармония между дух и плът. Стремежите на Яворовия дух са непостижими, не са по силите на никой смъртен - дори на гения, какъвто той безспорно е. Неговото мъченически земно битие е изпълнено с противоречия по пътя към усмиряване на бушуващите стихии в душата му, към намиране пристан в чисто духовните копнежи. Поезията му - съкровена изповед на душевните му тайни - цялата е пронизана от стремеж по самопревъзмогване:
Все туй копнение в духът,
все туй скиталчество из път,
на който не съзирам края...
Яворов е чужд на християнското смирение, цял живот го измъчват неразрешими, трагични противоречия. Разкъсван между вярата и неверието, между надеждата и съмнението, той се стреми към висшата нравственост и към божествените истини, но силата на злото и влиянията на Шопенхауер и Ницше го тласкат към отчаянието, превръщат страданието в същност на екзистенцията му.
Петнадесет години след смъртта на Яворов, Николай Лилиев го определя като първия български поет, който разкрива душата си - своята и душата на човека. Прониквайки в тайните й, осветявайки нейните дълбини, Яворов открива само страдание, непоносимо и непреодолимо страдание:
Аз страдам. И в самозабвението
на труда,
и в саморазяждането на покоя, -
на битието в зноя,
на извънсветовни блянове в студа, -
кога летя, когато падам,
аз страдам...
В своята метафизична нощ (стихотворението „Нощ”) Яворов страда от неосъществения си копнеж по божествена светлина, по неземна, чиста, окриляща вяра Във вечността и в Бога. В стихотворението „Аз страдам” поетът изповядва, че търси сили да преодолее трагизма на земното си битие:
И търся. И в страдание живот
се изхаби,
да търся - все страданието, може би.
Призовавайки смъртта да го спаси от душевни мъки, поетът дори не се запитва „Какво го чака там”:
И нека ме приспи навеки мраз!
Поезията на Яворов разкрива мъчителни психически терзания, провокирани от съмнение в силите на Доброто.
Съмнението на Яворов не е в съществуванието на Бога - той вярва в Него - но не вярва в човешките сили; не вярва, че могат да се слеят човеците с Него. Трагизмът, който извира от стиховете му, е породен от страстния му копнеж по истината за личността и за света и от чувството на безпомощност и обреченост пред образа на Спасителя.
Заслушан в тревожната музика на душата си, понесен от вихъра на своите желания, Яворов не може да преодолее душевното си раздвоение:
...Непримирими
В гърдите ми се борят две души;
душа на ангел и демон. В гърди ми
те пламъци дишат и плам ме суши.
Пътят на Яворов към Бога е път на спасението от неговата трагична раздвоеност между вяра и неверие, между добро и зло, между дух и плът, между религиозния порив и екзистенциалната самота, между разума и емоцията. Това е пътят на неговата, изпълнена със съмнения и болка, душа, пътят на неговата Голгота - житейска и творческа.
Яворовият душевен живот е неизбежно драматичен поради невъзможните за реализиране високи изисквания, които етичната му същност налага, и е трагичен поради непостигнатата хармония със света и със себе си. Той мечтае за духовно сливане с любимата жена, за съгласие между чувства и разум, за обществена справедливост, за свобода и единство на нацията. От най-високите върхове на своята етика той се спуска към бездните на човешката душа и там, вместо райска красота, намира „съсипни” и непрогледна нощ. Но духът му не спира да търси светлината, да се надява, че е възможно от отломки да се изгради „нов свят” - „и свят и храм”.
Трагичният оптимизъм господства в стиховете на Яворов:
Къде отивам аз, терзан от знойна жажда?
Мечта подир мечтата гине и
се ражда... В тъма и сам - към светлина ли,
Към любов?
Из хаосите явствен се обажда
Към мене нечий родствен зов.
През тайната на димните
потоци звездни,
кръг ужаса на гробно
млъкналите бездни,
заслушан аз минавам, -
бди тревожен ум,
с надежда за минутите възмездни
на стигнат край в безкраен друм...
В стихотворението „Песента на човека” Яворов изповядва вярата си във вечността, в безсмъртието на душата и съмнението, че тя ще бъде спокойна и щастлива във вечния безкрай на Космоса, разделена от човешката си плът. „Един и същ на битието с урагана”, неговият дух ще лети още по-тревожен и печален из безкрайните и вечни космически пространства и ще страда от космическа самота, далеч от своето мъртво тяло.
Природата не носи на Яворов радост и утеха (за разлика от природата у Лилиев и Дебелянов), а засилва мрачните му предчувствия за безначалното и безкрайното човешко страдание. Неукротена и неукротима, душата на поета се бунтува и срещу смъртта, и срещу вечността; и срещу плътта, и срещу космическата самотност на духа в неговото безсмъртие.
Всичко в Яворовата поезия е извън обикновеното и ежедневното, извън материалното, благополучното, извън приспаната съвест. Поетът живее с мистичното странстване на душата си и сам търси страданието, чиято бездна го привлича.
Стремежът към равновесие и спокойствие у Яворов е неосъществим, обречен на провал - не само поради драматичната, вечно тревожна същност на човека и твореца Яворов, но и поради трагизма в българския живот и в личния му живот. Трагично крушение претърпява надеждата му за освобождението на Македония. Потушаването на Илинденското въстание го отчайва. А със смъртта на Мина Тодорова, на която посвещава най-кристално чистите си и нежни любовни песни, съдбата му отнема сиянието на копнежно-извисяващата го любов.
И Яворов, като останалите трима от кръга „Мисъл”, запазва дълбоката си привързаност към проблемите на нацията, не се отстранява от „страстите български” и драматично преживява робската трагедия на своите братя от Македония. Навсякъде в творчеството му намираме потвърждение на Гео-Милевата констатация, че страданието на Яворов е толкова огромно, че не може да бъде само лично страдание; че Яворовото сърце носи вековната мъка на народа ни и на цялото човечество:
...притиснат от бедите,
цял свят си е издул гърдите
и стене в тая адска нощ...
И това човешко стенание терзае безсънните му нощи в стихотворенията от книгата „Безсъници” и в ранните му социални стихотворения.
„Всред пламъци и адски дим” изгаря животът на този Божи пратеник в българската лирика, който обича страстно и повече от всичко на света своята РОДИНА и я търси навсякъде. Той доброволно носи тежките вериги на поробените си братя-македонци, съхранява завинаги образа на родината, заедно с образа на майката и любимата, тръгва на смърт за освобождението на Македония. Свързвайки личните си духовни стремления и терзания с исторически значимите събития на България, Яворов превръща поезията си в мартирология на страдалческото българско битие (в стихове като „На нивата”, „Градушка”, „Сизиф”, „На един песимист” и др.). Поезията му е качествено нова манифестация на колективната българска душа и отразява огромното й страдание, „всичките й горести в миналото”:
Аз виждам своя образ там.
Изпод водите
държат подводни храсти в
кървави бодли
челото изранено. Съскащи и зли,
през моите уста на хаоса змиите
подават сноп езици. Камък там лежи
и камък остър на гърдите ми тежи...
(„Видения”)
Пътят към Бога, който за Яворов е висш символ на път към духовност, е изпълнен със стръмнини и пропасти, през които високо етичната му личност минава със сизифовски мъки. В края на земния си живот поетът признава, че дълбоко вярва в Бога, че пред лицето на смъртта е усетил бленуваното вечно спокойствие на безсмъртната си душа. Търсейки Бога, сиреч нравствеността, Яворов не осъзнава, че винаги го е носил в себе си - в мъките на съвестта си, в усещането си за вечността на Всемира, в копнежа си по божествената хармония на Светия Дух. Той превръща душата си в арена на взаимоизключващи се противоречиви чувства, които се изливат в разтърсващия драматизъм на стиховете му.
Яворов е непостижим в любовната, пейзажната, революционно-социалната лирика, но той е преди всичко поет-мислител, философски задълбочен поет - първият в българската поезия, който реализира поставените от Пенчо Славейков проблеми на битието, на вечността, смъртта, красотата...
Един и същ на битието с урагана,
аз шеметно се нося, дух на океана,
на тъмнина, несресвана от сън за ден,
без нявга мигом негде да застана,
напред самотно устремен.
(„Песента на човека”)
Яворовата драма на познанието понякога достига до границата на ирационалното, до стремеж към разгадаване тайните на свръхземното. Усещайки мистичната тайна на света, Яворов търси трансцедентното сливане на душата с космическия безкрай. Поезията му, проникната от патоса на страданието, а не от религиозен патос, дава отговор на трагично заплетените въпроси на житейската му съдба и на съдбата на Родината. Той жи-вее и твори в ирационално раздвоение - с „душа на ангел и на демон”. За него твор-чеството не е игра, не е съзнателно търсено „безумие” (в смисъла на ницшеанската философия), а е съкровена изповед, изгаряне - единение с живота: „Аз не живея, аз горя...”. Устремът на творчеството го поглъща, динамичният му дух се саморазкрива в ритъма на вдъхновеното му слово, но процесът на творене не го успокоява, не го примирява със света, не му носи утеха.
Яворовото творчество е самият му трагичен живот. Той не познава тържеството и ликуването на свръхчовека на Ницше, нито гордото самочувствие на Заратустра. Яворовият дух е чужд на ницшеанската философия. Всеотдайността, с която той служи на Родината и на борещия се за свободата народ (стихотворението „Арменци”), го от-далечава от гордото самочувствие на Ницше, на ницшеанското възприемане на Битието само като воля за творчество.
Яворов и неговите съидейници от кръга „Мисъл” са ученици на Ницше, но не и негови епигони. Яворов не приема митичната тайна на живота като химн на творческо безумие, нито като нов вид спасителна религия за твореца-свръхчовек. Яворовите химни на Битието, неговото „евангелие на живота”, не е възхвала на хаоса и мрака, нито провъзгласяване на нови митически божества. За Яворов земята е царство на доброто и на греха, а не е „трапеза, на боговете” (по думите на Заратустра). Трагичният свръхчовек на Ницше не признава християнския дуализъм между земна съдба и божествена вечност и няма нищо общо с християнското поведение на Яворов и с дълбоко националния и философски смисъл на поезията му.
Националната и социална чувствителност на Яворов най-силно го сближава с Христо Ботев. И двамата носят наследената духовна енергия на българския народ и на българския национален гений. Яворов е като Ботев - страстен, драматичен, полярен и непримирим, но е рожба на по-късна епоха, когато българската интелигенция е получила нови неизлечими рани, болезнени и съдбовни удари, жестоки политически и морални разочарования. Яворов е трагично самотен в царството на духовната деградация и ботевското му бунтарство избухва в сферите на интелекта и философската равносметка и размисъл. Яворов съзнателно търси да изпита всички възходи и падения на човека, да изгори в динамиката на социалните, психичните, гносеологическите противоречия. Неговата трагедия е в невъзможността да успокои приживе духа си и да постигне бленуваната нирвана за душата си.
Драматичната поезия на Яворов е след Ботевата по богатство на идеи, теми, мотиви, звукова оркестрация и разнообразна ритмика. Тя също като Ботевата представлява огромна вселена, в която видимият свят се проектира в духовни измерения, в която проблясват мълнии на мисълта и чувството и в непостижими художествени видения се изливат във вълшебни съзвучия на българското поетическо слово трагични философски изповеди и пророчества за съдбата на нацията. В Яворовата поетическа вселена, както в Ботевата, всичко е извънредно, изключително по дълбочина и мощност - и вярата, и отчаянието, и бунтовната стихия, и страданието, и любовта, и стремежът чрез смъртта към Вечността.
