Около името му кръжи мълвата както около имената на много от големите личности. Благосклонна, адмирираща, злостна! Защото мълвата никога не е едно лице, тя е пъстър карнавал с безброй маски, рисувани от приятели и врагове. А старата латинска мъдрост гласи - във всяка мълва има капка истина. Коя от многото капки е истината? Мълвата заплита Яворов в плътна мрежа - естетическа, житейска, дори криминална. Когато в смъртта дими изстрел от револвер, следват множество въпроси. Както и да се доказват отговорите, въпросите на приятели и на врагове си остават. А смъртта винаги е трагична. Дори самата мисъл за нея. Отмина времето на соцреализма, за който героичният край е апотеоз на живота. Победата на живота може да бъде само живот. Животът на поезията например. Яворовата поезия е трагично драматична победа на живота, но и на смъртта. В редица от символистичните му творби - повече на смъртта. Почти мистичен полъх на обреченост витае в неговите стихове; предчувствие за гибел, всепоглъщаща и неизбежна.
През годините трагизмът приема различни образи. В по-ранните стихове той е социално мотивиран, по-външен, независимо от психологическата подплата. Това е трагизмът на деня, на обществено онеправдания човек, познат от плодовитото шествие на критическия реализъм, триумфиращ в литературата ни от края на XIX и началото на XX век. Пенчо Славейков казва за „Градушка”, че не познава по-силна творба на тази тема в световната литература. В утвърдената линия се разгръща трагизмът и в традиционния мотив за националноосбободителните борби („Заточеници”, „Хайдушки песни”). Дори в жизнерадостно игривата песен на любовта и младостта („Калиопа”), макар и далечно, е загатнат битийният трагизъм като дуализъм на самия живот с незаличимите контрасти: добро - зло, младост - старост. Постепенно в творчеството на Яворов те ще прераснат в друга нравствена степен, драматично болезнена и фатално съдбовна: надежда - крушение, подем - сгромолясване в отчаянието. Но гласът на съпротивлението, на непримирението никога не заглъхва.
Трагизмът в Яворовата поезия приема все по-концентриран, вътрешно психологически характер. От социално национална обективност той се превръща в основен поглед към екзистенция. Темата за страданието, заложена в цялата поезия на Яворов, се трансформира от външното наблюдение върху съдбата на онеправдания човек към дълбините на личното самосъзнание. „Аз страдам”, ще заяви лирическият субект и това интимно признание се разгръща, детайлизира, задълбочава в дебрите на собственото лирическо Аз, заобикаляйки реалната действителност.
Двата колоса на националната ни литература - Ботев и Яворов, създават най-трагичните стихове в културната ни история. Но докато Ботев превръща в лична драма социално националното, Яворов се отдалечава не само от обществения пулс на живота, но и от действителността изобщо. И в най-символистичния период на поета обаче отделни творби са ярък пробив на патриотичното съзнание (например биографията на Гоце Делчев). Повеят на „влюбени зефири” не престава да търси лъч просветление, пролука за надежда, вяра в духовния подем. В „Нощ” национално патриотичните мотиви се сблъскват с депресията на духа, с „чудовищата ужасни”, които все по-пълно и настъпателно ще обземат духовното битие на лирическия субект. Тази малка поема се разгръща като трагична битка между болезнената жажда за воля, за изпълнение синовния обет пред Родина, майка, любима и признанието за безволие, крушение, безсилие.
Усетът за трагизъм в Яворовата поезия е закодиран ген, който постепенно се освобождава от задръжките, за да достигне до пълния крах на илюзии и надежди. Външните влияния също играят своята роля (традиционната ремарка за разгрома на Илинденското въстание), но далеч не са на първо място. Не трябва да забравяме, че мотивът трагизъм е художествена мода на епохата. Символизмът нахлува у нас с основната си психоестетическа нормативност - духовна изолация, обреченост, смърт. В „Песен на песента ми” поетът ще издигне самотата в кумир: „И ей ме днес: погледай, връх е - самота”. Символизмът безспорно е онова мощно художествено психологическо влияние, което привлича младите тогава поети с неизследваните пътища на духа, още непознати на българската словесност и така примамливи със своята енигматичност. Яворов вижда тайните на духа преди всичко в сферата на трагизма, заложен, предопределен, осъзнат.
Мотивът гибел, смърт, крушение е между водещите в поезията му. Неслучайно думите „гроб” и „смърт” се повтарят толкова често („гроб сирашки”, „гробище зад мене, гробище пред мене се тъмней”, „живот и смърт се разминават всеки час”...). Собствената гибел е съпътстващо героя видение, естетическа реалност, превърнала се в неотменна част от духовния му мир. Звуково визуалната представа за гибелния край носи много от най-характерните специфики на Яворовата поетическа микровселена. Оформя се една поредица от понятия, които бележат психологическо ситуационният елемент на неизбежната драма: „кърви”, „горене”, „изгарям”, „огън”, „пламъци”, „въглен”, „пепел”, „дим”, „адски”... Картините крият в себе си апокалиптична миражност: „и като дим в небето ще намерим край”; „и ще бъде следата ми пепел из тъмен безкрай”... Във вътрешната непоколебимост няма нито нюанси, нито съмнения и колебания, няма вратичка за друг изход. Глаголните форми са в бъдеще време с неговата неумолима категоричност. В „Песен на песента ми” разгърнатата картина носи космични внушения. Едно дръзко, романтично по същност въображение надхвърля реалните граници на човешките възприятия. При Яворов дори психологическото преживяване на бъдещата гибел крие някаква специфична разрушителна сила. Това не е съпротива на неизбежността. Това е субективно символистическата, почти мазохистична наслада от надреалното:
Сред пламъци и адски дим
ний двама с тебе ще горим.
Красиви в мрачна грозота
и грозни в сияйна красота...
сред задух нетърпим,
в копнение за мир небесен,
ний двама тук ще изгорим,
ний двама с тебе, моя песен!
В пороя от развихрено романтични образи и контрасти, дори в този безкрайно драматичен миг на въображаемата гибел лирическият субект остава раздиран от титанична вътрешна енергия. Един вулканичен дух едновременно предусеща неизбежния финал и го очаква като трагична предопределеност. В цялата Яворова поезия, наред с мотива гибел или по-точно вплетен в него, бушува неовладяна непримиримост - с извечните битийни проблеми, „които никой век не разруши”, и най-вече със самия себе си. Всъщност какво търси поетът - гибел, „мир небесен” или примирение със самия себе си?
Съвременници и приятели в спомени и дневници съвсем открито говорят за твърде драстичното разминаване при феномена Яворов между естетическа и житейска реалност. Поезията си има свое самостоятелно художествено битие. Тя се разгръща по свои пътища, често необясними и неподатливи на формулировки и обяснения. Свикнали сме да търсим при всеки писател тясна връзка между творчество и биография. Колкото и да е силна, тя все пак е твърде условна. Талантът избликва в неконтролируеми импулси, в които външните влияния са само една от Въздействащите страни и невинаги може да се установи каква насока ще приемат. При Яворов определено най-силно в българската литература е изразено разграничението, в редица случаи разминаването, между реалния живот на човека и психологическото битие на лирическия субект. Превъплъщаването на човека-автор в лирическия субект при Яворов е далеч от пълното покритие, Което наблюдаваме при Ботев, или от кръга на поетите, свързани със символизма - Димитър Бояджиев, Траянов, Лилиев... И въпреки това различие, особено в любовната лирика, трагизмът на личната Яворова участ сякаш се явява отговор на поетическото съзнание за обреченост и скорошна развръзка. У Ботев предусещането на личната смърт е продиктувано от общонационалната драма на епохата. Въпреки разминаването между личностния образ на Яворов и лирическия субект, в поезията му откриваме фаталистично съвпадение между поетически видения, предчувствия, догадки и житейска драма. Дори мотивът „слепея, сляп”, който се проявява твърде настъпателно, злокобно се превръща в жестока реалност. Поетическите видения, кошмарните състояния на духа в най-ярко символистичните му творби бледнеят пред физически-духовния трагизъм от последните дни на поета. Художествена свръхчувствителност, изострено до болезненост творческо предчувствие или фатална случайност определят засичането на поетическите прозрения и реалната драма? Въпросът завинаги остава без отговор - една от неразгадаемите тайни на голямата Яворова поезия и на българската литература.
