За ученика / Теми литература 11 клас / Пейо Яворов
ТРАГИЧНАТА РОМАНТИКА НА ЯВОРОВИТЕ РЕВОЛЮЦИОННИ СТИХОВЕ
Връстник на Санстефанска България, Яворов никога не я вижда осъществена на дело, както впрочем, и българският народ. На книга остава желанието на всички българи от земите, страдащи под турско робство, да видят нацията обединена в една-единствена родина. Седем години по-късно Източна Румелия и Княжество България се съединяват, но земите на Македония, Източна Тракия, Странджа и Беломорието остават под чужд гнет. Но националнореволюционният дух на народа не е замрял. Организирани чети преминават границите, комитети разтрисат оковите на останалата в чужбина българска земя. На страната на братята, все още страдащи под агарянско иго, са съчувствието и помощта на гражданите от нова, свободна България. Връх на този национален подем е Илинденското въстание. В него вземат участие и надигналите глава местни патриоти, и техните братя, прекосили границите, за да им помогнат. Невъзможно е Пейо Яворов - сво-бодолюбивият общественик, поетът и българинът -да остане настрана от идеята за освобождението на цялата българска земя. В този период той се запознава с Гоце Делчев и двамата остават приятели до смъртта на войводата. Всеки от тях е привлечен от оригиналната и извисена фигура на другия, омаяни са от съвпадението на духовните и нравствени идеали, подчинили са се на една мечта - да видят обединена България, да дадат и живота си, ако трябва, за да превърнат мечтата в действителност. Както и Ботев, оставил перото и грабнал пушката, „на глас народен” позован, Яворов посвещава цели две години на родолюбивото дело, като успява да организира революционен вестник, да събере бойна чета и премине няколко пъти в поробена Македония, да участва в сражения с аскера, без изобщо да поставя на везните на разума проблема -кое е по-важно: един боец повече или риска родината да изгуби още един поет в борбите за независимост?
Увлечен от революционната идея, Яворов пише: „ Търся кипеж на чувства и страсти, в които да из къпя душата си от наслоилия се Върху нея дребнаво житейски прах... Без вратоломните авантюри на „нехранимайковци” като Ботева, България днес не би фигурирала на всесветската карта.” Именно това съзнание за дълг към род и родина кара поета да изостави интелектуалните лирически занимания и да се гмурне в дълбините на делничните трагедии - лични и национални. В него има органическа ненавист към спокойствието, към тихото живуркане, към бягството и криенето в розовите кули на поезията. Така през тези две години Яворов обикаля България като агитатор на родолюбивата идея, като сказчик, като нов апостол. А в Македония, покрай многото сражения, в които взема участие с оръжие в ръка, се среща и запознава с различни хора, вижда единството между бита и нравите на родния край и тези все още поробени сънародници, увлича се от техните песни и легенди. От този период остават малко негови творби - елегията „Заточеници”, а също така романтичните стихотворения „Хайдушки песни” и прозаичния биографичен очерк за Гоце Делчев.
Вдъхновени от народното песенно творчество, „Хайдушки песни” са напълно оригинални лирически творби, отразяващи личното усещане на Яворов за живота и хайдутството, за романтиката и трагедията. Във фолклора няма подобни по съдържание, дух, дори замисъл творби. Единното между тези четири малки стихотворения и народната песен е в общото светоусещане, в маниера на изразяване, в емоционалността и образността. Четирите стихотворения са подредени по особен, но логичен начин - романтичното начало, отричането от личното, борбата и взаимовръзката между патриотизма и личната любов, смъртта и вечността. В първото стихотворение, създадено в типичния монологичен стил на Яворов, водеща е антитезисността. Великолепно почувстваната и пресъздадена картина на хайдутските скитания се преплита с противоречията в душата, с обречеността и самотата. Оценката на света героят дава в една тоналност - черно и бяло, родно и вражеско.
С враг врагувам -
мяра според мяра,
с благ благувам -
вяра зарад вяра...
Рязко, противоречащо на евангелските слова е твърдението на поета-революционер. Отсъства дори духът на познатото, „ако те ударят по едната буза - подложи другата”. Всичко е точно, отсечено според народния морал - „кой каквото прави - на себе си го прави.” в борбата, която е започнала не пожеланието на героя, няма място за хуманизъм, разбиране на другомислещия и чувстващия, за защита на човешките ценности, защото това е борба между две идеологии, борба за свобода, за национално оцеляване. При тази житейска постановка губят смисъл и въздействие всякакви писани етични ценности, всякакви религиозни или човешки изисквания. Защото лирическият герой е достатъчно пострадал от робството, от тегобите на чуждия морал, защото не му е останало нищо лично, нищо човешко - нито майка и баща, нито брат или сестра. Дори и любовта - това неотменно право и природно щастие -отсъства от живота му. От нормалния ежедневен бит е останала само пепел, а в пепелта - жарта на отмъщението, на възмездието. Светът за героя се е стеснил до „кътища потайни” и „пътища незнайни”, мирогледът - до мъст и ненавист, философията - до нихилизъм, до отричане на всичко, което е свято или ценностно за хората. Нищо не може да го води, никой да го ръководи. Заплашителни, предизвикващи вечния редна битието и мирозданието, са думите му: „Бог богува - нека си богува, цар царува - века ли царува” И ако в първия стих пренебрежителният оттенък звучи дори леко подигравателно, презрително към върхов-ната правда и съдба „... нека си богува...” - тоест, той не ми помага, не ми пречи - негова си работа, АЗ върша своята, така, както АЗ я разбирам, то във втория виждаме отчаянието на човека, изгубил всичко, отхвърлил всякакви формулировки и йерархии. Въпросът, отправен към бъдещето: „... века ли царува?”, е въпрос на личност, надмогнала дори надеждите, останала само с настоящето. За тази личност, отхвърлила, целия световен ред, бъдещето е в мъглата на неведомото. Царят (има предвид турския султан и неговата власт над поробения български народ, разбира се!) е сложен от хора и от хора може да бъде премахнат, неговата власт - крепяща се на насилие и унищожение, може да бъде ликвидирана, когато човек стане личност, преодоляла вековните граници на мисълта. И тук изниква друг въпрос. Яворовата поезия не е еднодневка, проблемите в нея са проблеми на цялото човечество, проблеми на времето. Бунтът на човека, изгубил миналото и борещ се срещу настоящето, без да вижда бъдещето си, е бунт не само срещу поробителския владетел („цар”), а и срещу всички владетели, срещу всички, присвоили си власт над себеподобните и превърнали ги в официални или скрити роби на личните си желания и разбирания. Така ценностите на неговия свят се подреждат логично и в оп-ределена градация: родната планина - закрилница, руйното вино - утешител, сабята - помощничка, ракията - отдушник, пушката - другарка, девойката - блян и очакване на бъдещето. Това са чисто земни радости и утехи, романтично заместили един погубен мирен живот И своеобразен гарант, че пред читателя не е отхвърлящ света нихилист и ругател на вековното общество, не е загубил човешкия си облик заслепен отмъстител, а личност, пазеща вековните народностни морални и естетически виждания - присъстват родните образи, познати от фолклора - от планината до любимата, този хипотетичен красив блян. Да, хайдутинът е изгубил семейството, миналото, но личността му не е убита. В него живее искрица надежда, че ще се завърне към мирния живот, към нормалните човешки радости и изживявания. Героят е и лирично настроен (планината е възпята не само като закрилница, а и като прекрасен кът от родината) и романтичен бунтар (предизвикателствата му са отправени към небесния и земния господари - бога и царя). Лирическият герой е и силна духовна личност - определил критериите за отношенията си със света и хората, той издига едно изискване - насреща му да е човек,., отговарящ на народния морал. Този критерий ръководи героя и в отношенията му с чуждите - друговерци, от друг народ, с друг мироглед. „...Вяра зарад вяра...” е основното му мерило, основният оценъчен фактор. Така е и във второто стихотворение („Да бяха, либе, да бяха...”). Естетически пълноценно и с високо художествено майсторство той възпява красотата на своята любима. Великолепни са сравненията между чудесната й руса коса и „злато ковано”, черните „очици” и „огън елмази”, „бели зъбици” и „маргар мъниста” (бисер). Опивайки се от нейната физическа красота, героят я оценява по най-скъпата скала на материалните ценности. Това е нещо, което би могло да смути читателя, ако веднага не следваше желание, отхвърлящо всички делнични и житейски страсти. Любувайки се на красотата на девойката, героят мисли и я оценява като средство за постигане на идеала. Но не земен и реалистичен идеал, по-близък до желанията в бита, а духовен, патриотичен, нравствен идеал, за който е готов да жертва любовта и красотата, бъдещето си, живота си - това е идеалът на борбата, свободата, народното добруване. И тук отсъства хуманната преценка на „другия” - в случая етнически и политически поробител. За героя този „друг” е в събирателното „турци”. И не бихме могли от днешни позиции да го упрекваме, защото времето, в което твори Яворов, а и неговите герои, са далеч от цивилизованите човешки определения на хуманното и красивото в живота. При това -не по тяхна вина, дори против тяхното желание. Не от скуката на тихия живот героят е готов на замяна - красотата и любовта срещу мъстта и ненавистта. Защото този „друг” е предизвикал градацията в отрицателното отношение към себе си: „...турци да гоня!”, „...турци да бия!”, „...турци да коля!”, защото народът е казал ясно и простичко: „На зла круша - зъл прът!” Такава е епохата на робството, такива са отговорите на потиснатите, страдали цял живот хора, изгубили по вина на врага близки, дом, бъдеще. Впрочем, това посочване на врага е типично за народното творчество - там той също е обобщен образ, като понякога е наименуван за по-голяма яснота (Муса Кесаджия например), но не и за диференциране на „добрите” (имало е и такива!) от „лошите” турци. Като националност, като религиозна принадлежност, като мора лен антитип, този враг е определян с ярките определителни „агаряни” и „татове”. Всъщност, една общочовешка нравственост в тези стихове би била фалшива и не на място, извън контекста на времето и нравите. А лирическият герой е носител на всички качества от своето време - и положителните, и отрицателните. Той е и ценител на красотата, и жертвоготовен патриот, и духовно извисена личност, и реалистично мислещ борец, степенуващ интересите в живота според градацията на ценностите на епохата - първо общественото, а след него личното желание.
Също така горещо влюбен революционер, борещ се с личните страсти, романтик, мъчещ се да отклони черната прокоба от любимата си, е героят на третото стихотворение. За него - като син на епохата, като плод на черното робство, като враг на най-мразените хора - предателите, присъдата над „черния изедник” е ясна и неотменима, вината му - доказана, а правото на хората да получат възмездие стои над всичко друго. Но, погледнато чисто човешки, него го мъчи страданието, което ще донесе на Лазовата щерка, хайдушката изгора. Това противоречие е и реалистично, и романтично. Сблъсъкът между желанията на сърцето и повелите на дълга е задължителен за европейския романтизъм, Нему се подчинява и поетът Яворов. Този сблъсък обаче тук не е на ниво хипотетични категории, а е чисто национален - сблъсък между селяшката правда и общочовешките страсти, в случая -любовта. Интересна е формата на стихотворението, която е близка до народната песен, диалогична е, но носи и характерните черти на съвременната модерна лирика. Душевните вълнения са изгарящи, истината е различна и гледана от две страни, сблъсъкът е между личността на героя-любовник и героя-хайдутин. Този вътрешен сблъсък няма решение, лирическият герой е губещ и в двата възможни варианта. Изборът остава извън рамките на творбата, проблемът - нерешен, а може би и нерешим.
Най-силно, въздействащо върху читателя, е четвъртото стихотворение. То звучи баладично, прокобно, мрачно.
Сън сънувах, ой нерадост
опустяла младост,
сън сънувах, сън прокоба -
сънувах си гроба...
Затова е и последно в малкия цикъл, обобщавайки житейското и творческото кредо на поета. Лекото песенно звучене (мелодичност), трагичната безизходица, фаталното прозрение в бъдещето са типични за романтиката на борбата. Заложил живота си в името на победата, на свободата, нечакащ награда, неразчитащ на късмет, виждащ бъдещето само като успешно за народа си, лирическият герой е отрекъл напълно всякакви лични чувства. Но пророческият сън го води доразмисли за себе си, за делото, в името на което е зарязал всякакво нормално битие, за потомците. Вярата ч справедливостта на борбата, която води, в идеалите, които защитава, е силна и побеждаваща тленността на живота. Лирическият герой разбира, че смъртта е неизбежна - нещо, което е приел като част от ежедневието си, така че този фатализьм не е нищо ново за него. Но той прозира в бъдещето, вижда народната прослава на днешните си деяния, народната благодарност, изразена чрез птичето, разказващо за подвизите на хайдутина. Близостта на мотива за прославата на героя от природата с „Хаджи Димитър” е лесно забележима, И тук мотивът е изложен оригинално, творчески, в тон с романтичното и фаталистично усещане на героя. Проклятието към „опустялата младост” се слива с вярата в бъдещето, с вярата в народа. Затова и трагичното звучене на творбата не е водещо, а тъгата звучи дори оптимистично - ненапразно е „пропиляна” младостта, ненапразна е саможертвата на героя
Четирите стихотворения са обединени от единството на лирическия герой, от единството на мислите и чувствата, от единството на звученето си - преливането от трагедийното към романтичното и патетичното. Лирическият герой носи чертите на класическия герой от романтизма - силни страсти, борбеност, неподвластност никому, но те са интерпретирани типично в национален стил, на фона на националната история и националния манталитет. Ако западноевропейският романтичен герой би могъл да се бори и срещу народа си, ако се усеща засегнат лично, то българският винаги и във всичко подчинява страстите и желанията си на обществената цел, на общественото добруване. В това е историческата му сила, която, допълнена с великолепното художествено пресъздаване на епохата и душевността на хората, превръща документалната истина в поетична красота и философска сила. В това е и личната заслуга на поета - реалиста и романтика, хайдутина и войводата, хуманиста и лирика Пейо Крачолов Яворов.
