Страданието е основна психологическа и идейно-духовна характеристика на цялото творчество на Пейо К. Яворов. Народ, родина, личност, настояще, бъдеще, любов, красота, мечти, спомени, копнежи - всички образи и мотиви в Яворовата поезия са обгърнати от емоционалната атмосфера на страданието.
В ранното лирическо творчество на поета, когато неговият поглед е насочен към обществената действителност с нейните социални и национални проблеми, център на поетовото внимание са болките, мъките, страданието на човешката общност, на народа. Народното страдание, което Яворов рисува не обективистично, а с дълбоко субективно вживяване, е главен емоционален мотив в изключителните по своята художествена стойност стихотворения „На нивата”, „Градушка”, „Арменци”, „Заточеници”, „Хайдушки песни” и др. - шедьоври В нашата литературна класика.
След голямата си вътрешна криза - резултат от неуспеха на Илинденското въстание (1903), Яворов преосмисля своето световъзприемане и светоотношение. Под влияние на кръга „Мисъл” той променя художествения си мироглед и се насочва към нови художествени хоризонти, свързани с философията и естетиката наиндивидуализма. Приел символизма като естетически израз на личните си творчески търсения, поетът разкрива новите си настроения и душевно състояние чрез сугестивната сила на символа - звено между духовното и материалното, между преходното и вечното, между света и човека.
Мост към това състояние е драматичната поема „Нощ” - лирически документ за вътрешната криза на човека в една преходна епоха, в която съжителстват съхранени възрожденски идеали с модерно самотническо самовглъбяване на личността. Кошмарни видения се преплитат с изстрадани мисли за родината, обществото, личността. По ботевски силно е страданието на лирическия АЗ („не мозък, а олово сякаш в разяден череп се разлива”), терзан от чувство за вина и за неизпълнен дълг пред родината. Той е на границата на отчаянието и порива за живот, между призива за живот и усещането за смърт. Поемата „Нощ” бележи насочването към нов художествен модел на света, в чието лирическо пространство е изтерзаната, страдаща душа на самотната и противоречива личност.
Преминаването към този художествен свят с други духовни и естетически изме-рения е представено образно в „Песен на песента ми” - творба-манифест на българската символистична и изобщо модерна поезия.
Поетът подлага на преоценка досегашния си творчески път, следваните от него идейно-естетически позиции, поставили в центъра на художническото внимание живота и проблемите на човешката общност, като оценява поезията си от този период като поезия-илюзия. Той известява своето ново естетическо верую, което издига вътрешния свят на АЗ-а, субекта, личността като единствено достоен предмет на художествено изображение:
Че няма зло, страдание, живот
Вън от сърцето ми - кивот,
където пепелта лежи
на всички истини-лъжи.
Индивидуализмът се съчетава с релативизъм - със схващането за относителността на знанията и истината (подсказано в поемата чрез тирето при думите „истини-лъжи”. Чрез съчетанието на думи с полюсно съдържание, както и чрез оксимороните, провокиращи мисълта - „красиви в мрачна грозота”, „грозни в сияйна красота”, „ти в пламък ще се вледениш”, Яворов разкрива своя диалектически поглед към света, който прониква в противоречивата същност на явленията в живота, на душевните процеси, на човешкото познание. Важна е реалността - стената, разделяща лирическия АЗ от хората, отчуждението, превърнало самотния човек в трагична жертва:
Ледена стена - под нея съм роден.
Стъклена стена - отвред съм обграден.
Хладната стена - замръзва моя дих.
Вечната стена - с глава я не разбих...
Образът на ледената стена създава усещане за смразяващ студ, мраз, липса на жизненост, на живот. Това усещане се подсилва от поредните определения „стъклена”, „студената” - все от същия смислов ред. Особена смислово-емоционална роля има метаморфозата на стената в стъклена. По стъклената повърхност лирическият субект може да оглежда с мъчителни чувства своя образ на страдащ самотник, а също и да вижда с болка през прозрачната преграда света „отвъд” и същевременно да бъде предмет на хладно наблюдение от него. Подобно на „бездната, която започва де те гледа”, и теб те побиват ледени тръпки.
Последното определение - „вечната” (стена), внася чувство за огромна без-помощност и безсилие - въпреки усилията на героя за нейното разбиване, тя остава завинаги непробиваема. Отнета е надеждата за преодоляване на самотната изолация. Внушава се идеята за отчуждението като вечна обреченост на човека да живее в самота и страдание.
В друг аспект проблемът за отчуждението е представен образно в стихотворението „Сенки”. Визуалната картина напомня театър на сенките, съчетан с театъра на абсурда - на фона на бялата завеса две сенки - на мъж и на жена, протягат напрегнато ръцете си една към друга, но не могат да се докоснат. Безтелесното очертание на фигурите, превърнати в символи, съдейства за философското осмисляне на текста. Според древно тълкувание, сянката е душата на човека, безпомощно лутаща се и търсеща покой.
Отчаяните и безуспешни опити на двете сенки - на мъжа и на жената, да се доближат една до друга, символизират невъзможността на най-близките - на обичащите се, за пълно сближаване, за истинско духовно единение. Повтарящият се като категорична присъда израз „Искат и не могат” е лайтмотив, синтезиращ конфликта на желанието с невъзможността. Акумулацията на чувството-желание, достигнало до своето крайно напрежение („шепнат”, „викат”, „врещят”), рязко се прекъсва от другата категорична присъда на лирическия говорител: „ Те няма да се чуят.” Някаква непреодолима сила не им позволява да чуят гласовете си, т. е. отнета им е Възможността за вътрешно общуване.
Ситуирането на фигурите в пространството съдържа също така абсурдна ситуация - не един до друг, те са „един пред друг, един зад друг”. Между тях не може да се създаде онази вътрешна връзка, която би могла да премахне преградата, непозволяваща духовно сливане. Отново преградата - стената - алиенацията, но не на човека от човешката маса, а на човека от близкия човек. Проблемът излиза извън рамките на взаимовръзката между мъжа и жената - той разширява своето вътрешно съдържание, отнасящо се до човешките взаимоотношения изобщо. Близките люде, колкото и да имат усещането, че са слели своя сърдечен свят един в друг, колкото и да се стремят към духовно единение, не могат да преодолеят онази изначална преграда, която пречи на АЗ-а да се доближи истински до другия АЗ. Винаги съществува пространство между тях, в което те остават с протегнати ръце един към друг, което не позволява да чуят гласовете си - израз на тяхната духовна същност. Болезнено е осъзнаването на тази безнадеждност, внушена в текста чрез сливането на настоящето и бъдещето в единна ос на бремето: „Те няма да се чуят, ни ще се досегнат.” Алиенацията на човека е предопределена. Такова е Яворовото разбиране за трагичното съществуване на човека, на когото е отредено съществуване в самота и страдание.
Болката и страданието в поезията на Яворов има и друг корен - в съзнанието за безсилието на човека да проникне в тайните на битието, да види „отвъдното”. Тази идея се съдържа във философското стихотворение „Към върха”. Човекът е пътник, устремен към върха (познанието), който ще го доближи до небето - символ на битийните тайни. Лирическото време в стихотворението - сутрин, пладне, вечер, представя промените в състоянието на човека, насочил се към познанието в различните етапи на възрастта си. В утрото на живота му неговите чувства са свежи и бодри, окрилени в полета към върха. В пладнето на живота си човекът с удвоени сили следва пътя с „безумната” радост в очакване на своето възмогване. Скрита тревога и „съмнение гнетно” изпълват обаче душата му в ранната привечер на неговото съществуване, когато със сетни сили продължава нагоре. Съмнението - плод на жизнен опит и мъдър поглед, се оказва не без основание - достигнат най-после връх - крайната точка на безкрайни усилия.Човекът проумява, че пак е далеч от небето - „загадка бездънна пред слабия взор”. Мъчителна е мисълта, че човек е безсилен да преодолее ограничеността на своите възможности. Въпреки всичките си усилия да разбере тайните на битието, те остават: „Пустиня без ехо и зима всевечна,/и нощ без начало - и нощ безконечна.”
Същата идея поетът разгръща и в стихотворението „Сфинкс”. Митологичното чудовище - сфинксът, със своето мълчание символизира световната загадка, непостижимата тайна на битието.
Страданието води човека в поезията на Яворов до мисълта за смъртта. Самотен сред карнавалната тълпа, лирическият герой в стихотворението „Маска” се лута безцелно в печал, потънал в бездната на „свръхземните въпроси, които никой век не разреши”. Неусетил „зноя” на младостта, жив той „мрътвее” със замръзнало сърце, мислейки за смъртта в плач без сълзи:
Смъртта - не виждам друго в белия кивот
на твоите скрижали тайни, о живот!
Яворовият лирически АЗ има двойствено отношение към смъртта, отразено най-ясно в едноименното стихотворение. От една страна, той изпитва „безимен” страх от нея - страха на хилядите хора, а от друга - странно влечение, подобно на копнеж. Лирическият АЗ е сякаш омагьосан от нея. Смъртта - архетип на битието, едновременно отблъскващ кошмар и привличаща светлина, гибел и спасение от страданията.
Него Яворов вижда и в щастливото състояние на духа - нирваната (стихотворението „Нирвана”). Това е успокоеното състояние на сън, на покой, на усещане за призивна прохладност. Нирвана е потъване в нищото, мисъл, внушена чрез прилагателните под знака на отричането с представката „без”: „безбрежни”, „бездънни”, „безсънни”, „безмълвни”, „безнадеждни” и пр. Тя е блаженото угасване на съзнанието, което води до освобождаване от страданието („То наистина е край на страданието” - така завършва характеристиката на нирваната Михаил Арнаудов в студията си за нея в сп. „Мисъл”, 1903 г.).
Страданието присъства и в стихотворения с по-конкретен характер - чрез образите на родината, майката, любимата. В множеството противоречиви лица на родината лирическият АЗ В стихотворението „Родина” мъчително се взира да открие нейната същност: „Обичам те, родино.../ Но що си ти?”. Дали не е земята, по която ходим? Къде се намира тя сред „тая повилняла сбор от вълци и кози”, „чието име е безброя”? Лирическият герой открива родината в себе си - в болката си за нея, в страданието, свързано с нея: „И ти си в мене - ти, родино моя!/И аз те имам: радостта е скръб...” Патриотичното чувство тук е свързано с индивидуално драматично преживяване, а не се изразява (както при Вазов) в усещането за единство с националната общност. Възприемайки в зрелия си период родината в драматично личностен план - чрез страданието си във връзка с нея, Яворов дава началото на нова традиция в българската поезия, продължена от символистите и поетите след тях. Николай Лилиев свързва родината със „светла и безсънна скръб”, а Атанас Далчев изповядва: „Страданието мен по-силно с теб ме свързва.”
Разглеждано като израз на драмата в душата на Яворов, породена от несъответствието между високите граждански и нравствени идеали на честните люде с обществената действителност, страданието е основна психологическа атмосфера в едно от късните стихотворения на поета - „В часа на синята мъгла”. То съдържа мрачните размисли на лирическия АЗ,.минал през жаравата на изпитания и страдания: „Аз зная що е ле/с, аз зная що е буря”, и достигнал до горчиви житейски прозрения. „Пребродил своя ден”, без да намери решение на сложните въпроси за живота и смъртта: „Що иде тук - и кой отива там, - отвъд/сребровъздушните стени на кръгозора?”, той се оказва в крайната точка на безнадеждността и безверието в живота - този живот, в който са заличени границите на доброто и злото, на честта и безчестното: „Но кой ще назове честта и /сой позора?”. Оттук се явява страхът за съдбата на младото поколение, което не може да получи светлина в живота, лишен от критерии за чест и достойнство. Страданието на лирическия герой е плод на неговия нравствен максимализъм, който влиза в дисхармония с моралните устои на обществото. Стихотворението е проникнато от болка за несъвършенствата в света, от копнеж по духовна и нравствена чистота.
Страданието във философската лирика на Яворов сочи висотата в духовния облик на неговия лирически АЗ. То разкрива един неспокоен и търсещ дух, който се мъчи да проникне в дълбините на познанието за човека и света, да разгадае тайните на битието. Показва същевременно чистотата на нравствените принципи и изисквания на поета - рожба на един взискателен поглед към житейските ценности. Страданието е критерий за висок морал и чиста духовност, които се издигат над обикновените норми на жизнено поведение. Това определя изключителната стойност на Яворовата поезия, посветена на човешкото страдание.
