За ученика / Теми литература 11 клас / Пейо Яворов
ЯВОРОВ - „ЩЕ БЪДЕШ В БЯЛО”, „ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ”
ЛИРИЧНИТЕ ИЗПОВЕДИ НА ВЛЮБЕНАТА ДУША
Много могат да бъдат отправните точки към интимната лирика на Яворов, белязана да се приема като психологически портрет на една трагична по светоусещането си личност. Неговото присъствие в отделните творби се разкрива деликатно и интригуващо. Стихотворението „Ще бъдеш в бяло”, приемано като изповед и диалог в монологична форма, е типичен пример за разтварянето на микросвета на интимните чувства в „света прогнил от зло”, 3а да бъде преосмислян и изграждан наново всеки път, когато се окаже „в съсипии”: Аз мисля днес: света прогнил от зло не е, щом той е твоята родина. (...) И пак ще се обърна просветлен света да видя цял при ярък ден. И нека съсипни се той окаже! „Ще бъдеш в бяло” е изповед на наранен човек, признаващ откровено и интри-гуващо трудностите по пътя към истинската красота на любовта. И неслучайно отговорността пред любимата е една от най-видимите прояви на трагизма му и на вътрешната съпротива срещу насилието спрямо правото да се обича:
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна, искам мир.
И нека съсипни се той окаже!
Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,
залутан из среднощни тъмнини?
Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят, и храм.
Като водещи мотиви в стихотворението „Ще бъдеш в бяло” се налагат тези за любовта и красотата, за хуманизма на порива към щастие, за силата на духовния полет в пространството на профанираните ценности, неслучайно се визира мечтаният свят като „и свят, и храм”, като по този начин се търси двойният смисъл на образното понятие „свят” в смисъл на общество и на сакрален, божествен, висок. Чрез двупосочността на внушенията се постига общуването между лирическия изповедник и любимата, от една страна, и от друга - между поета и неговия възприемател.
Сполучлив е опитът да се създаде синкретична в жанрово отношение творба, съдържаща изповед и диалог, „разказ” за разминаването на влюбения със света и драматичен конфликт с времето и обстоятелствата. Интерпретаторът има право да търси фабулност в драматизма на изживяванията, защото прозренията са вярно отражение на живота: (Веднъж ли съм се спъвал в съсипни, залутан из среднощни тъмнини?) Риторизмът на познанието поставя акцент върху цената на всяка победа (над себе си или над обществото). Затова не изненадва общото впечатление от изповедта, даваща заявки да бъде мажорен химн на любовта, а оказваща се елегичен диалог с бремето като препятствие към щастието. Дори глаголни форми за бъдеще време не са в състояние да надмогнат болката от осъзнаването на истината („Ще бъдеш”, „ще разкрия”, „ще пия”, „ще се обърна”). Затова универсализацията на мотивите дава възможност за избор на всеобща неперсонализирана форма на общуване с любимата (и със света):
Ще бъдеш в бяло - с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло...
И пак ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.
Избраната симетрична композиция създава фикционалните антитезни рамки между човека и света и поражда усещането за пълнота на чувствата. Така изповедта, като основно речево действие, търси не просто слушател, а съмишленик, който ще се отнесе съпричастно Към изживяванията му - плод на трагично-драматичния сблъсък с действителността („Ще бъдеш”, „Аз мисля днес”, „И ето усъмних се”, „И нека”, „Аз бих”).
В търсенето на път за общуване се стига до разноречието на човека и света, на любовта и страданието заради злонамереност. Като носител на прекрасното, лирическият герой успява да спаси любовта - въпреки всички пречки по пътя - в името на живота. Затова и любимата е прекрасна:
Ще бъдеш в бяло - с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло.,.
...загледан в две залюбени очи,
И тих ще пия техните лъчи -
ще пия светлина, лечебни глътки.
Акцентът, поставен върху ангелическото начало в образа на обичаното момиче, се свързва и с представата за любовта като празник и ликуване в храма на душата. Избраната светла цветова гама е по-скоро изключение, отколкото правило при изображението й - въпреки очевидната болка от срещата със света и неговите лабиринти („залутан из среднощни тъмнини”).
Номинацията на духовното начало в случая се обвързва съдбовно с физическото излъчване на любимата, заради която лирическият изповедник е готов да промени целия си живот.
АЗ-ът разширява до безкрайност пространствено-времевите граници на общуването с любимата, за да покаже чрез тревогата и съмнението вътрешния си драматизъм:
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна, искам мир.
И с вяра ще разкрия аз прегръдки...
И пак ще се обърна просветлен...
Романтично-символното изображение на любимата и любовта в Яворовата творба „Ще бъдеш в бяло” се базира на реалистичното основание за намерената богата сетивност на внушенията. Затова и водещи са възторгът и възхищението от любимата в поетичните изповеди.
Пространствено-времевите граници в стихотворението „Ще бъдеш в бяло” са твърде разширени („света”, „твоята родина”, „света”, „ярък ден”, „среднощни тъмни-ни”, „обломки”, „храм”), но в тях не е невъзможно да се вмести и микрокосмосът на интимните тайни („прегръдки”, „две залюбени очи”). Контрастното възприемане на човека в контекста на обкръжението му издава влиянието на символизма върху поета - колкото и житейски правдиви да са изповяданите проблеми.
В културното пространство на литературата стихотворението „Ще бъдеш в бяло” се приема като специфичен израз на искрените интимни преживявания на поета (респективно - на лирическия му АЗ). Те са отразени и в стихотворението „Две хубави очи”.
Творбата е рондо с редуващи се мотиви. Затворената кръгова композиция внушава представата за сменящите се чувства на вяра и неверие, за да се наложи накрая убедеността в правотата и победата на невинността над грозотата в света:
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи.
Не искат и не обещават те...
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
В стихотворението се срещат няколко речеви действия: обръщение изповед и молитва, диалог с любимата и със света („Душата ми се моли,/дете,”), страдание заради оскверняването на любовното чувство. Посредством диалога в монологична форма се осъществява и срещата с трите лирически теми в творбата: елегична - победа на злото в света, драматична - между идеал и действителност, между очакване и реалност, и нравствена - силата на любовта и нейния чувствен свят.
Във всяка своя интимна изповед Яворов намира различни характеристики за любимата. Тя винаги е нова и като че ли поетът я открива за първи път. Обектът на неговите чувства се показва като образец на човешкото съвършенство и затова носи послание за постижимостта на евентуалното щастие във все още нехармоничния свят. В „Две хубави очи” тя е „дете”.
Художественият детайл „очите” внушава представата за цялостен образ. Той е символ на богатия духовен живот на човека. И понеже сам се оглежда в тях, влюбеният е способен да хиперболизира въздействието им, като посочва, че те отразяват светлината на света:
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи.
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете.
Създадено е усещането за хармоничност на изживяването и за пълнота на чув-ството, носено от платоническото съзерцание на любимата.
Чувствата, които кореспондират в пространството на тази молитва, са полюсни. Личат възхищението и ангелическото съзерцание на обекта на възхищението. Но веднага след това се внушава усещането за страдание и състрадание:
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Реален е светът извън чувствата. Но той поражда съмнение в постижимостта на чисти изживявания:
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
И накрая все пак се налага вярата в победата на добродетелта над порока:
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Това е, което ражда надеждата за взаимност и романтичните мечти за бъдещето („душата ми се моли...”). За лирическия изповедник любовта е единство на тленното и на духовното начало в живота. Тя е физическо и духовно съвършенство. Приема я като изпитание на нравствеността, като сила и смисъл на живота, като опора в съществуването му на самотник. Затова е назована „страсти и неволи”, „срам и грях”.
Срещата между любовта и красотата в „Две хубави очи” се осъществява посредством ангажираната изповедност на лирическия герой. Чрез подтекстовия диалог и чрез мотива за желаното щастие всъщност се стига до онази хармония на душата, която е видима само с вътрешните сетива на влюбения човек. Тази е причината да се изберат и широките пространствено-времеви граници на любовното изживяване, вместващо се между „страсти и неволи” и търсеното „утре”.
Субективното усещане в поетическата изповед „Две хубави очи” на Яворов е обективирано чрез намирането на подходящи епитети („хубави”), синоними на очите („музика”, „лъчи”), на сравнения, на метафори („булото на срам и грях”), на фразеологизми и хиперболи, на символи и метонимии, за да се разкрие духовното богатство на любимата. Ключовите думи „очи” и „душа” се основават преди всичко на художествените детайли. Музикалността на стиха събужда позитивни емоционални изживявания у възприемателя. Копнението на духа показва стремежа на лирическия говорител към докосването до любимата и нейния невинен свят. Затова се долавя и уважението към личността на жената. А монологично-изповедната форма създава впечатлението за диалог не само с любимата, но и с читателя.
Трагично и прекрасно от естетическа гледна точка е любовното чувство, свързано с идеала на поета за прекрасна човешка личност, която притежава достатъчен духовен потенциал, за да устои на провокациите на живота. Прекрасно и възвишено е зачитането на достойнството и правото на жената да избира пътя си. Красива е силата на чувствата, които търсят път да се докоснат до любимата първо чрез думи, събуждащи взаимност в любовта:
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
В стихотворението „Две хубави очи” Яворов внушава музикално усещане за един нов свят, изчистен от намесата на външни сили:
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Чувствата на лирическия изповедник с облечени в подходяща художествена фор-ма, маркираща графичната симетрия на строфите. Повторенията и елиптичните изречения разкриват непресъхващия духовен извор на любовта „в две хубави очи”:
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи.
Яворовата интимна лирика създава обобщен образ на света. Противоречието между идеал и действителност поражда драматизма на чувствата и придава възвишени измерения на страданието. Самовзискателността на поета го води отвъд видимите тревоги в едно общество, в което за любовта няма разбиране и прошка - дори когато се усеща нейното ангелическо присъствие в живота на влюбения човек.
В „Две хубави очи” Яворов отразява, новото мислене на човека с модерно съзна-ние чрез изповедната интонация и посредством подтекста, които допадат и на съвременния читател. В много отношения произведението звучи модерно все още - понеже любовта няма нито възраст, нито епоха за проявление.
