За ученика / Теми литература 11 клас / Пейо Яворов
П. К. ЯВОРОВ - „РОДИНА”
ОТКРОВЕНИЕТО НА ДУХА - САМОТНОСТ И ЕЛИТАРНОСТ НА ИЗБОРА
Темата за духовното битие на Родината търси своя адекватен поетичен отговор през 1910 г., когато в представителната книга „Подир сенките на облаците” като първа творба от третия дял „Прозрения” излиза стихотворението „Родина” на Яворов.
Макар и с последни сили избрал родината, извиквайки името й в своята тъмна „Нощ”, усещането за мъртвило и бездуховен мрак продължава да травмира съзнанието на поета. Светът на мъртвите и тяхното гъмжило като кошмарни видения отново оживяват („...налитат майко”), но този път не като депресивни знаци на агонизиращото съзнание, а като реални, страшни прозрения за разрушената духовна връзка между Човек и Родина, между Яворови съвременници и родна земя.
Мъртви са материалните земни обеми на родното, мъртъв и изпепелен е и „откривателният дух” на родината. Единствено изповедното Яворово „Обичам те, родино...” внася катарзисна светлина на пречистването от преживяната криза и съзнание и мисъл в поемата „Нощ”. Това пространство на свободната обич и дух определя границите сред общия тъмен национален безкрай на Яворовия свободен избор, който остава далечно, изолирано явление - „тъмен ек” сред грозните психореалии на българската действителност. Трагичната светлина, като свободен личен избор на родното и родината, контрастно „изрязва” сред мрака на безродствената българска „нощ” трагичната рамка на съзнание, белязано със самота и анатемосано с уникалния знак на личностното различие, на неидентичността с масата и колектива, с тъмния безродствен безброй.
Това различие, тази неидентичност на личностния духовен безкрай с тъмния безродствен безброй определя и символното битие на съотношението между философските категории между част и цяло, перифразирани от Яворов в личност -единица, и колектив - безименно множество.
Личността като национална единица, съхранила високите духовни стойности на българска мисъл и съзнание, доминира с вътрешната си свобода над цялото колективно безименно множество. Но нейното малко, отвоювано чрез преживяната криза на мисъл и съзнание, свободно пространство на духа е погълнато от общия бездуховен мрак на множеството, обсебено от своята безродственост, което създава усещане за несвобода и окови. Извън светлото пространство на синовната обич към Родината няма свобода на духа, а се простира тъмният безкрай на нова национална скръб и нова апокалиптична българска „нощ”:
Обичам те, Родино, и ме трови
поради тебе често ядна скръб,
под гнет стоименен превивам гръб
и влача аз, неволник, твоите окови...
Избрал по свободна лична воля родината, сега този свободен личен избор се превръща в нов вид пристрастие, скованост към широката, но непозната на безброя духовна волност на майката-родина. Лирическият „Аз” на Яворов става доброволен пленник на съдбовния си свободен избор в търсене на духовното битие на родината. Неволник на своята, красиво обвързана с родното и родната земя, съдба, той търси в задъханата риторика на изповедно себепрозрение обема и духовната плът на родината:
Но що си ти? Земя ли в някои предели?
Пръстта на тоя дол, на оня хълм,
еднакво мъртви в зной, под дъжд и гръм,
която днес един - друг утре ще насели?
И открива безкрайността - като аморфност и безразличие на човешките духовни сезони, умъртвени и под зноя на „лятото”, и под дъжда на „есента”, и под гърма на „пролетния” човешки устрем към родината, чието време е спряло в обезсмисления, реален пулс на човешкия живот с отнето право на избор и бъдеще. Във времето и прост-ранството понятието Родина изтлява, изчезва. Душата е мъртва. Мисълта - няма. Сменят се биологичните цикли в човешкия и природен живот („...Днес един - друг утре ще насели...”), но духовната и земната родина не живеят като наследствена родова мисъл и национална памет на поколенията. Приемствената връзка трагично е умъртвена и разкъсана. Поколенията се разделят. Между тях „зейва” пропастта на родовата забрава и умъртвеното духовно битие на Родината отново тревожи Яворовия дух, разпнат в апокалипсиса на своето „откривателно” страдание за без-духовността на времето, епохата и човека. Стене душата на поета, потъваща в мрака на своята трагична риторика:
Къде си ти, къде, родино моя?
Нима сред тая повилняла сбир
от вълци и кози - надлъж и шир
потирена, чието име е безброя?
Голямото трагично откровение за съдбата и духовния лик на родината Яворов открива в хищната космополитична агресивност на тъмната без-рода претенция на безброя, на неидентифицираното множество, на бездуховната тълпа от поемата „Нощ”, която в оголената сетивност на хищния си инстинкт за алчно, насилствено поругание на духовния олтар на родината, който поетът носи в душата си, потриса творческите му сетива, изранени от ужас, погнуса и ново нечовешко страдание. Разпнат в огнената стихия на собственото си прозрение, Яворов изгаря в болката и срама за родината, за нейното омърсено духовно ложе от „ Тая повилняла сбир/ от вълци и кози”
Страданието го издига високо над кървавия бездуховен пир на безброя, за да открие в ново потресение и ужас безкрайността на бездуховното пространство на поруганата не само духовна, но и земна родина от „потирената” - „надлъж и шир”„повилняла сбир/от вълци и кози”, „чието име е безброя”.
Останал сред хаотичното пространство на болка, страдание и безвремие, издигнат в духовния си устрем към сакралния лик на родината високо над реалния географски земен обем на родното, Яворов обхожда „надлъж и шир” родната земя, търсейки духовните извори за нов олтар и възкресение на родината в душата си. Открива ги в красивото риторично себепрозрение на творческия си и личностен „Аз”:
Не си ли ти на майчиното слово,
що най-напред погали моя слух,
не си ли ти откровителния дух:
на словото, - на битието вечно ново?
Словото е светлина, която просветлява тъмните двери на човешката душа и тя се изправя пред вечния нетленен извор на духовна светлина, облъхваща със знание и мисъл с тихата ласка на майчиното слово. Но то е словото и на родината. Родината-майка тихо шепти в душата на поета с духовната ласка на родното, българско слово. Изворът на духовност и светлина е в поетическата мисъл и в творческото съзнание на „Аз”-а. Словото е светлинната духовна плът на мисълта за родината. Поетическото слово на Яворов е красивата духовна плът на неговата мисъл за родината. Словото е път към родината. Словото е самата родина. То е нейният дух и нейното откровение.
Но словото, като далечен „тъмен ек”, се излива от дълбоко заровения в душата на поета извор на вечно жива духовна светлина. Словото за родината е в светлата красива мисъл на Яворов.
Но тя - родината - е в душата на поета, тя е в него, тя е поетичното откровение на неговото слово:
не си ли ти откривателния дух:
на словото, - на битието вечно ново?
Но то... но то е в мене, тук,
където ридае миналото - тъмен ек,
и дето бъдещето - зов далек,
нашепва сънищата здрачни на сърцето.
Живият извор на духовността, като жива рана на мисълта, събира условното пространство на родината - „надлъж и шир” - в душата на поета. И неговият лирически „Аз” сетивно открива тъмното битие на миналото и светлия зов на бъдещето дълбоко сред мисловната глъб на съзнанието си, което, в контрастната полюсна рамка на светлина и мрак, понася лика на родината по светлата духовна пътека на приемствеността от минало към бъдеще - като красива поетична изповед между поет, родина и поколение, но онези поколения духовни родственици на Яворов, които ще понесат родината след него в тъмната радост на майчиното слово и в красивата духовна безбрежност на душите си, които като него изповедно ще мълвят:
И ти си в мене - ти, Родино моя!
И аз те имам: радостта е скръб...
Индивидуалното лично знание за родината е духовната радост за човешката мисъл сред безбройното скръбно незнание на множеството, на тълпата, на безредия духовен безброй. Той е скръбта, болката на поета, познал потъналия в забрава лик на родината, чиято духовна плът живее в светлата самота на избралия съдбата си творчески „Аз”:
и аз те имам - за да бъда сам в безброя.
