Поезията на Яворов е драматична изповед на трагично неспокойната му човешка същност, откровение на съвестта, болезнен стремеж към самоопознаване и самопреодоляване. Поетът иска да успокои страстите си, да преодолее кошмарните си изживявания, да заживее в хармония със себе си, да се смири и примири с „урагана” на Битието. Но за него всичко това е невъзможно. Той е безмилостен, дори жесток най-вече към самия себе си; безкомпромисен е към собствената си съвест; убеден е, че злото има надмощие над доброто в света. За него животът е нравствен проблем и затова Яворов не може да го приеме без силно страдание.
Петнадесет години след смъртта му, Николай Лилиев го определя като първия български поет, който разкрива до дъно душата си и човешката душевност изобщо. Прониквайки в дълбините й, в тайнствените й пространства, Яворов открива само страдание - непоносимо и непреодолимо:
Аз страдам. И в самозабвението
на труда,
и в саморазяждането на покоя, -
на битието в зноя,
на извънсветовни блянове в студа, -
кога летя, когато падам,
аз страдам...
През цялото си мъченическо земно битие Яворов не намира пристан и спокойствие, не се примирява нито със себе си, нито с човешката екзистенция:
Все туй копнение в духът,
все туй скиталчество из път,
на който не съзирам края.
И поглед вечно устремен
напред към утрешния ден,
без там пристанище да зная...
Трагизмът, който пронизва цялата Яворова поезия (и социалната, и любовната, и философско-психологическата), е предопределен от страстния му копнеж по истината за човека и за света, контрастно раздвоен пред стихиите на злото:
...Непримирими
в гърдите ми се борят две души:
душа на ангел и на демон.
В гърдите ми
те пламъци дишат
и плам ме суши.
Страданието на поета се поражда и засилва от вечното противоречие между добро и зло, между илюзия и реалност, между ангелското и демоничното начало в човешката душа. В своята метафизична „Нощ” той изповядва копнежите си за небесна светлина, за неземно чиста любов, за божествена хармония, но в реалното земно съществуване открива зловещ мрак, студ, разочарования и безнадеждност. В поезията на Яворов се проектират драматичните му човешки терзания, психическите му драми и противоречия, предизвикани от едно вечно преследващо го съмнение.
Той живее в два противоположни, симетрични свята: в реалния, който трагично го измъчва с несъвършенствата си, и в илюзорния (света на поезията), който е огледалният свят на душевните му терзания и който е по-истинският от реалния. Защото за Яворов истинският живот е поезията му. От високите върхове на своята етичност той се спуща в бездните на душата си и там, на дъното, открива „съсипии” и непрогледна нощ, вместо мечтаните райски градини. Пътят на неговата изтерзана и изпълнена със съмнения душа е път, превърнал се в лична житейска и творческа Голгота. Душевният му живот е трагично драматичен поради невъзможността да се реализират високите изисквания на личността му за етичност. Той се стреми към духовно сливане с любимата жена, към единство между чувства и разум, към духовно израстване на нацията.
Въпреки разочарованията и съмненията, въпреки отчаянието, Яворовият силен дух не спира да търси светлината и да вярва, че е възможно от отломки да се създаде „нов свят” - „и свят, и храм”. В стиховете му надделява трагичният оптимизъм на личността, изправена между вярата и неверието, между надеждата и съмнението, между отчаянието и стоицизма:
Къде отивам аз, терзан от
знойна жажда?
Мечта подир мечтата гине и се ражда...
В тъма и сам - към светлина ли,
Към любов?
Из хаосите явствен се обажда
към мене нечий родствен зов.
През тайната на димните
потоци звездни,
връз ужаса на гробно млъкналите бездни,
заслушан аз минавам, - бди тревожен ум,
с надежда за минутите възмездни
на стигнат край в безкраен друм.
В това стихотворение, наречено „Песента на човека”, Яворов изповядва надеждата на човека, живеещ „на битието с урагана”, че съществува вечност и безсмъртие на душата. Но изразява и съмнението, че там, в безкрая на отвъдното пространство, човешката душа ще намери най-сетне жадувания покой. Във вечната Вселена Душата ще страда може би още по-силно.
Поетът си представя как човешкият Дух ще лети „един и същ на битието с урагана”, разкъсван от страдания; как ще бъде по-тревожен и по-печален в безкрайните и вечни космически пространства; как ще страда от космическата самота...
Поетът възприема страданието като вечно, като присъстващо и в безсмъртната човешка душа сред Всемира.
Стремлението към душевно спокойствие и равновесие в изключително чувствителната емоционална същност на Яворов е обречено, както е обречена всяка негова надежда за обществена справедливост и за лично съвършенство. С трагично крушение завършва вярата му в освобождението на българите от Македония, надеждата, която излъчват любовта на Мина и пламъкът на Илинденско-Преображенското въстание.
И Яворов, като останалите творци (Кръстьо Кръстев, Пенчо Славейков, Петко Тодоров) от кръга „Мисъл”, не преодолява своята болезнена привързаност към народната общност, не се дистанцира от страстите български. Навсякъде в стиховете му намира потвърждение Гео-Милевата констатация, че Яворовото страдание е толкова огромно, че не може да бъде само негово лично страдание, че сърцето на поета е по-гълнало бездънното страдание на целия наш изстрадал народ и на човечеството:
Притиснат от бедите,
цял свят си е надул гърдите
и стене в тази адска нощ.
„Всред пламъци и адски дим” изгаря живота на Яворов. Той винаги и навсякъде търси не само лично страдание, но страданието на своята родина и доброволно участва в борбата срещу тежките вериги на поробените си братя-македонци. Съхранява дълбоко в душата си образите на родината заедно с тези на майКата и любимата. СвързбайКи личните си любовни терзания с историческите събития на България, Яворов превръща поезията си в изповед на страдалческото национално битие (в поемата „Градушка” и в стихотворенията „На нивата”, „Сизиф”, „На един песимист”, „Бабина приказка”...) Яворов е поет, дълбоко човечен и състрадателен. Неговото благородно сърце живее с неволите на родината. Със своите стихотворения, в които оплаква участта на онеправданите си братя, в които протестира срещу социалните неуредици и изповядва привързаността си към България, Яворов се изявява като един от най-отзивчивите и най-социалните български творци. Неговата национална и социална чувствителност силно го сближава с Христо Ботев. И двамата носят наследената духовна енергия на българския народ и на българския национален гений.
За Яворов трагичното е заложено в самия Универсум и това негово убеждение поддържа отчаянието му. Той боготвори природата, но красотата и хармонията й не му носят радост и утеха.Нейната близост засилва в душата му мрачните предчувствия за безначалното и безкрайното човешко страдание. Неукротена и неукротима, душата на поета се бунтува срещу смъртта и космическата самота на човешкия Дух сред всемира.
В поезията на Яворов отсъстват конкретните образи на митичното като витална природна сила; отсъства образът на самодивата като символ на природната мощ и красота. Образът на самодивата е много често срещан в творчеството на световните и нашите модернисти. Яворов претворява мрачни образи от природата и от фолклора като демони, чудовища, урагани, хали, фурии... - знаци на деструкцията, на злото и на смъртта.
Поезията на Яворов е проникната от патоса на страданието, а не от религиозен патос. Той не чувства диханието на Бога в живота и света. Затова лириката му е разтърсващо трагична, защото в нея и в реалната екзистенция отсъства вечната симфония на Божието творение. Човешкото съществуване е подчинено на безсмисленото колело на Вселената. Пътят към Бога, който за Яворов като духовно развита личност е висш символ на благородство и душевна чистота, е път с много стръмнини и пропасти. Едва в края на живота си той признава, че е повярвал в Бога, че пред лицето на смъртта е усетил вечното спокойствие, което се възцарява в безсмъртната човешка душа.
Всъщност той винаги е живял по християнски - с будната си съвест, с високите си изисквания за лична нравственост, но не е осъзнавал победата на своя силен дух над демоничните стихии в душата си. Затова страданието не го е напускало през целия му земен път. То е подхранвано от постоянното му съмнение, че ще успее да постигне мир със себе си в безкрайното и безначално движение на вечния живот, чийто ритъм превръща в поезия. В редица свои стихове Яворов усеща мистичната тайна на света и търси трансцедентното сливане на душата с космическия безкрай. Усеща Божието присъствие в гласа на съвестта си, но не спира да се съмнява в близостта си до Бога. Търсейки Бога, той не осъзнава, че винаги го е носил в себе си - в страданията на съвестта си, в усещането си за вечността на Всемира, в копнежа си по божествена хармония и красота.
Лириката на Пейо Яворов дава отговор на трагично заплетените житейски въпроси. Той живее и твори в рационално раздвоение. При него творчеството не е игра, не е съзнателно търсено „без-умение”- в смисъла на ницшеанската философия, а е съкровена изповед, житейско изгаряне („Аз не живея, аз горя”). Той не познава тържественото ликуване на Заратустра; духът му е чужд на ницшеанската философия за свръхчовека. Всеотдайността, с която служи на родината и на всеки борец за свободата на народа си (стихотворенията „Арменци” и „Заточеници”), го отдалечава от гордото самочувствие на Ницше, на ницшеанското възприемане на битието: само като воля за творчество.
Яворов и неговите съмишленици от кръга „Мисъл” са последователи на Ницше, но не и негови епигони1. Той не приема мистичната тайна на живота като химн на творческо безумие, като нов вид спасителна религия на „Свръхчовека”. Неговите химни на Битието, неговото „евангелие на живота” (както определят лириката му на страниците на списание „Златорог”), не са химни на хаоса и мрака, нито възхвали на нови митически божества. За Яворов (както за Николай Лилиев и Димчо Дебелянов) земята е царство на доброто и греха, а не „трапеза на боговете” (по думите на Заратустра). Трагичният човек на Ницше не признава християнския дуализъм между земната съдба и вечността. Култа към себе си и към могъщата сила над себе си и над другите, човекът на Ницше е чужд на Яворовите представи за християнско поведение и за дълбоко национално и философско осмисляне на творчеството.
Яворов не е ницшеанец нито в мислите, нито в поведението си. Неговата представа за силна човешка личност е свързана със свободата и борбата за съхраняване на благородството и етичността, на националното съзнание и на стремежа за самопреодоляване и усъвършенстване.
============================================
1епигони - посредствени подражатели
