За ученика / Теми литература 11 клас / Пейо Яворов
П. К. ЯВОРОВ - „ПЕСЕН НА ПЕСЕНТА МИ”
ПЕСЕННИЯТ РАЗМИСЪЛ НА ДУХОВНИТЕ ТЕРЗАНИЯ
Поетичните прозрения на мисълта, от която се раждат песенните слова на Яворовите лирични изповеди, намират своето художествено битие в „Песен на песента ми”. Това е творба, в която Яворов изпява песента на духовните терзания, на „безсъницата” и на мисловната тревога, разпнала душата на всеки творец. „Песен” за „песента” на душата написва Яворов. Творецът използва библейски мотиви, взети от „Книга на Еклезиаста” - „Книга на Проповедника”, В която звучи философската теза на древния мъдрец Соломон за суетното безсмислие на човешкото страдание: „Думах сърце си тъй: - ето, аз се въздигнах и придобих мъдрост повече от всички ... И насочих сърцето си да познае мъдрост, да познае безумие и глупост; но узнах, че и това е гонене на вятър. Защото голяма мъдрост... голямо страдание и който трупа познание, трупа тъга.” („Книга на Еклезиаста”, гл. 1, стих 16-18)
Песента на трагична и безнадеждна музика зазвучава в душа, съзнание и мисъл. Завърнал се е гласът на поетичния размисъл като „блудна” песен за самотността на прозренията в дълбоката тишина на безсънното безмълвие:
Най-сетне ти се връщаш,
блуднице несретна
с наведена глава -
при мене, тук,
всамотност неприветна.
Мисълта живее в самотното мълчание на душата. Възвестява прозренията си след дълго „пътуване” към духовните дълбини на човешкото съзнание. Оттам донася познание, родено и изстрадано в самота, което допълва мълчаливия размисъл на душата. И мисълта търси уюта на самотата в „тъмните слова”, в чието смирено мълчание живее трагичното знание за човека. То е изстрадано мълчаливо от неговата скръбна, поетична душа:
Надире не поглеждай с тъмните слова
на у плах и тревога -
аз всичко знам...
Безмълвен е шепотът на трагичното прозрение. Самотни и духовно мъртви са всички светове, открити в скиталчеството на търсещата поетична мисъл, „пътуваща” към своята същност в смълчаните дълбини на човешката душа. „Пътува” мисълта към бездънието на тъгата и страданието в поле от безкрайно мълчание и самота. Безмълвието е новото,трагично осъзнато битие за гласа - песен на поетичната душа:
аз всичко знам...
Но знай и ти: умряха там
и дявола, и бога.
Но лирическият АЗ не се отказва от песента на душата си, макар и изпълнена с безмълвие. Той разгръща мисловната си глъб за условна прегръдка и ласка:
Ела при мен. Ела у мен.
Заявява своето пристрастие към взаимната им трагична съдба и огласява с гласа на осъзнатото страдание песента на обезнадежденото им духовно битие:
... Кажи ми:
кьде не беше ти, къде не бях
подире ти и аз?
Зигзаги вред неуловими...
Къде от ревност не горях
и в летен зной, и в зимен мраз?
В изповедта-самопрозрение за единната обща участ звучат песенните гласове от познати Яворови творби, останали като „тъмни слова” в миналото на изстрадани поетически „истини-лъжи”:
На труженик ли дрипав, гладно бледен,
в прихлупената изба ти не бе -
и него ли, кажи, не лъга, беден,
за празник, въздух и небе?
В полето при селянина груби
не беше ти, край него дни ли не изгуби,
сама осмяла своите мечти?
Сякаш гласът на осъзнатата безнадеждност от Яворовия социален протест в стихотворението „На нивата” търси песенния обем на „тъмните слова” за изповед на стъмената, смълчана поетична душа. Но и хайдушкото скиталчество на духа разлива „смълчаните” тонове на натрупаната тъга в мигове на мълчание пред безсмислената жертва на героя. И песента неизплакана ляга дълбоко в самотната дълбина на потъващата в мълчание безгласа душа:
Из дебрите на тъмните балкани -
посестрима хайдушка - и над гроб
ти сълзи ли не рони, великани
оплакваща наравно с жалък роб?
Още веднъж направила усилие да полети към изпепелените светове на Рая и Ада, на дявола и бога, душата се докосва до живо пулсиращата болка, родена от страдание и срам. Тя е контрастно „разпната” между греха и изкуплението, разврата и невинността:
И пред развратница лис просешка боязън
за поглед и усмивка не рида,
и пред невинността ли думи на съблазън
безсрамно ти не шепна,
без срам остала навсегда!
Омърсена от „тъмното” страдание на преживените разочарования, песента на душата се чувства излъгана, поругана и безпътна в „тъмното”, „безсрамно” ложе на безнадеждността. Блудно завърнала се в „прегръдките” на мисълта, изповядва греховното безсмислие на скиталчеството си пред взора на лирическия АЗ:
И ето че се връщаш уморена,
наплашена, отвърната - сломена. ...
Уста пиянски не едни
в устата ти рубинови се впиха.
Ръце нечисти през ония дни
разплитаха, заплитаха, мърсиха
коприната на твоята коса.
Песен и мисъл търсят път една към друга в персонализацията на своите духовни светове, контрастно битуващи в душата на поета. Това е безсъницата на неговата мисъл и безмълвието на песенния му глас. В безсъницата на мисловното раздвоение и съмнение се ражда безмълвното прозрение за подменените, обругани стойности в живота на човешкия дух:
В кървавите на кръвник обятия
нима веднъж се ти превива?
Разврата ли не чух
невинността ти да осмива,
и невинността да те обсипва
с хули и проклятия?
Олтарът на духовната „светая светих” на човешката мисъл е обруган и ограбен. Мъртва за песента и нейния глас е душата на поета. Сякаш „ходещ мъртвец”, както изповядва сам Яворов, е духът му сред тълпата духовно мъртви, човешки същества. Те са „тъмни сенки” от миналото на „спомена мъглив”:
И ето че се връщаш уморена,
наплашена, отвърната, сломена.
Надире не поглеждай - няма жив
на мъртъвците сред тълпата:
едни остаха там
безплътни призраци, едвам
съзирани през тишината
на спомена мъглив.
Но сред тъмния пламък на страданието, като пленница на „мъртъвците сред тълпата”, се озовава и душата на поета. Излъгана и объркана от мъртвото духовно битие на мисълта, безмълвно стои „там негде по средата/ на истината и лъжата...” и песента на Яворовия поетичен дух. Трагично раздвоен търси отговор на „свръхземните въпроси, що никой век не разреши”.
По-силно от греха и безпътицата, от страданието и духовната смърт е желанието на лирическия АЗ да се потопи в мъдрата печал на трагичното познание за себе си и за умиращия свят на своя песенен глас:
Разбойник същ, подире ти вървях
и мислех аз:
Какво тя мрази и обича?
и питах аз:
Какво я лъсти и увлича?
Мисловното прозрение сякаш отива отвъд „смъртта” на духа. в страданието на мисълта, търсеща отговор за безсмислието на духовния си творчески живот, лирическият АЗ открива трагичната красота на обречената човешка душа да посрещне с песен тленния си край. Дълъг е пътят между греховното незнание и изкупителното трагично прозрение. Той е очертан от страдалческите полети на душата към тъмната бездна на разочарованието и от неистовите пориви за живот на духа, родени в най-грозния мрак на изначална мисловна безнадеждност. Това е пътят на изстраданото мисловно прозрение:
Претърсвах аз,
претърсвах -
на миг пленените души.
Напразно търсих истина у тях,
създадени в лъжа и грях.
Напразно дирих и лъжата -
бог на вселената, душа в душата.
Мисловно прозрение, родено в страдание, но и идващо като изкупление сред преживяно и изстрадано страдание, изповядва душата на поета:
Страдание! Едно страдание безлично
жалко, безразлично,
там негде по средата
на истината и лъжата...
Мисловното прозрение, обгърнало в страдание духа на поета, създава усещане за елитарност в избора на лирическия герой, готов да заплати не само със страдание, но и с духовна самота екзистенциалната трагична истина за Сизифовия кръговрат в живота на човешкия дух. Полетите на мисълта се раждат в самотата на размисъла, заплащат със страдание търсенията си и отново се връщат сред самотата на взиращия се в битието на мисълта човешки дух. Той е донесъл след дълго скиталчество философската тъга на прозренията. Кръгът се затваря. Сизиф, изтласкал камъка до върха, се озовава в бездната. Всичко е страдание и самота - без начало и без край:
И ей ме днес: погледай, връх е - самота.
Че няма зло, страдание,
живот вън от сърцето ми -
кивот, където пепелта лежи
на всички истини - лъжи.
Между самотата на сърцето и страданията на духа застава трагиката на мисловното прозрение:
Че няма дух и няма вещ
вън от гърдите ми - пещ
на живия вселенен плам,
на цялата вселена храм.
Мисловната трагика е събрана в песенния храм на душата с цялата страст на духовно горене, даващо живот и сила на страдащия и обезнадежден Сизиф да понесе трагичната си участ към нова самота и ново мисловно страдание. Но това е животът на мисълта в безкрая на човешката духовност, която винаги открива мига, в който завърналият се глас на философска тъга и прозрение запява песента на човешките мисловни и интелектуални страсти:
И ти се върна! - празник ден -
ще дъхна аз и с кървав пламък
ще пламне тук дърво и камък
Лирическият АЗ изгаря с пламъка на мисъл и дух материалния свят на своята екзистенция, за да получи в дар необятния хоризонт на интелектуалните дирения. В тяхната самотна абстрактна дълбина се отразява като постигнат връх мисловният безкрай в духа на Сизиф:
Бъди при мен - бъди у мен.
Сред кървав пламък и през дим,
сред задух нетърпим,
небето в твоя поглед
дивно ще се отражава.
Това е трагичният копнеж на човешкия дух по вечния живот на мисълта като безкраен път по спиралата на страданието и самотата:
Душа за него ще копней!
Ти него гледай и ми пей
за хладния покой,
за вечната забрава.
Яворовата поетична душа търси песента на философската тъга и копнеж, изстрадани в мисловна самота. Неговият дух прозира съдбата на Сизиф „в копнение за мир небесен”:
Сред пламъци и адски дим
ний двама с тебе ще горим.
Красиви в мрачна грозота
и грозни в сяпна красота -
сред задух нетърпим,
в копнение за мир небесен,
ний двама тук ще изгорим,
ний двама с тебе, моя песен!
Трагичният Сизифов копнеж на духа си Яворов постига в песенното горене на мисловните прозрения, отнасящи го отвъд живота и смъртта, сред вечното битие на „свръхземните въпроси, що никой век не разреши”.
