И около това изключително силно стихотворение (1906 г.), което има ключово идейно-естетическо място в развитието на поета, са натрупани множество анализаторски неточности. Те засягат както художествено-философската същност на творбата, така и тълкуването на нейната роля за преминаването на лирика към т. нар. „втори период” от неговата творческа биография. Тук е невъзможно да правя преглед на оценките за „Песен на песента ми”, които заслужават внимание, защото подчертават сложната и противоречива природа на Яворовото поетическо слово. Ала не може да не се възрази срещу опитите да се възприема произведението като индивидуалистичен „манифест”, като „самолюбуване от самотата”, като „ледена стена” между автора и света, като демонстрация на „горда извисеност над тълпата”, като „презрение към външната действителност”, като проява на „метафизически смисъл”, като „поетизация на смъртта”. Всички тези формулировки са нелепица, която стои пришита към истинската историко-социална и личностна изповед на Яворов.
За разлика от поемата „Нощ”, която представлява най-драматичната психо-емоционална откровеност на лирическия герой, по композиция, по ритъма на стиха, по изразените чувства и размисли „Песен на песента ми” носи един сравнително по-успокоен, по-констативен тон, който в отделни моменти е разказвателно-обяснителен. Господства диалогът между твореца и неговата песен. Той не я „разпитва” от чисто професионални, от структурно-академични или от болезнено-мазохистични подбуди. Нейната обществено-гражданска съдба, хуманистичното й предназначение, функциите й сред хората са изведени на преден план. И то в точно фиксиран, в конкретен житейски „откъс”, който е решителен за по-нататъшната развойна линия на Яворов. Литературният критик Владимир Василев призовава да не изваждаме от „историческата рамка” поезията му, защото тя си има своя диалектика и трябва да се проникне в нея дълбоко. В „Песен на песента ми” ценителят вижда изразена цялата власт на интроспективното, на самоаналитичното гледище на поета към собствения си жизнен опит.
Следва да познаваме условията и обстоятелствата, предопределили подобен тип реакция на лирическия герой, която наблюдаваме в „Песен на песента ми”. Това е времето на духовен крах, на раздираща вътрешна конфликтност, на жестока обърканост, на безпътица, дори на фатално отчаяние, обхванали автора. Пред Михаил Арнаудов той казва: „Подир въстанието в 1903 г. аз си преживях моята криза. То е било може би крушение на социалните ми възрения, от една страна, на моите патриотически мечти, от друга; душевен потрес от страшната македонска действителност през оня период; загуба на другари; преживени ужаси, тревоги... Всичко това прави да погледнеш цялата действителност с един съвсем нов поглед. И после - това срастване с мисълта за смърт, това висене над гроба (или нещо подобно): то правеше да преживея една вътрешна криза... „ Тази честно споделена позиция ни улеснява, когато правим „разбор” на „Песен на песента ми”.
Още в самото начало поетът нарича своята досегашна песен „блудница несретна”, която се завръща при него „с наведена глава”. И я предупреждава да не поглежда назад „с тъмните слова на уплах и тревога”. Безсмислено е вече. Той я разбира отлично, след като знае всичко за битието й. Сложен е рязък водораздел: „Но знай и ти: умряха там и дявола, и бога.” Наистина това е сякаш някакъв мъртъв завършек на благородната й мисия. Яворов установява неделимостта между поета и творчеството му и затова слива техните участи. Няма такова произведение в нашата лирика, което да изгражда като субект и обект на действието самата лирика. Показана е нейната роля в различни ситуации, а и при нееднакви обстоятелства:
На труженик ли дрипав, гладно бледен,
в прихлупената изба ти не бе -
и него ли, кажи, не лъга беден,
за празник, въздух и небе?
В полето ли при селянина груби
не беше ти, край него дни ли не изгуби,
сама осмяла своите мечти?
Из дебрите на тъмните балкани -
посестрима хайдушка - и над гроб
ти сълзи ли не рони, великани
оплакваща наравно с жалък роб?
Такава е действителната орисия на Яворовата поезия. Той посочва територията и героите, при които е била изпратена. Едни са я приемали с доверие, други - със съмнение, а трети - с открита вражда. И когато поетът я упреква, че е насаждала заблуда и дори лъжа, това не означава, че такава е нейната иманентна предназначеност. Не! В този случай авторът откроява безсилието й в това жестоко и лицемерно общество, което се крепи върху други пружини за реализация и въздействие. А те нито са естетични, нито морални, нито човеколюбиви. Важното е да се изтъкне, че изкуството е свято, че поезията притежава фина енергия; изградена е от нерви, благородство, хармония и жажда за красота. И не е виновна за поруганата си роля, за преживения страх, за сломения си дух. Причините са другаде. Извън нейната вътрешна същност се намира зловещият извор на покварата:
...Уста пиянски не едни
в устата ти рубинови се впиха.
Ръце нечисти през ония дни
разплитаха, заплитаха, мърсиха
коприната на твоята коса.
В кървавите на кръвник обятия
нима веднъж се ти превива?
Разврата ли не чух
невинността ти да осмива,
и невинността да те обсипва
с хули и проклятия?
Поетът е бил навсякъде с поезията си. Виждал е нерадата й съдба. И я съжалява, защото пак идва при него пребита, сломена, унизена. И я съветва бащински, с безмилостна реалистичност: „Надире не поглеждай - няма жив на мъртъвците сред тълпата...” Това е присъда над обществото, а не над песента. Какво може да постигне тя, щом като в него лъжата е „бог на вселената, душа в душата”? Кой може да й вдъхне кураж? Откъде ще дойде оптимизмът за извисената й предназначеност? „Разпитът” е завършил. Заключението е направено. Присъдата е произнесена. И вече се разменят ролите. Идва редът на личната поетова изповед пред съкровеността на творчеството. Лирикът влиза в неговата светая светих с болка и признание:
И ей ме днес: погледай, връх е - самота.
И ти се върна, моя красота!
Че няма зло, страдание, живот
вън от сърцето ми-кивот,
където пепелта лежи
на всички истини-лъжи.
Че няма дух и няма вещ
вън от гърдите мои-пещ
на живия вселенен плам,
на цялата вселена храм.
Тук е разковничето на откровенията. И те се възприемат от някои тълкуватели превратно - били акт на краен индивидуализъм, на бягство живота; означавали завършен нихилизъм, придружен от агностицизъм и упадъчност; провъзгласявали апологията на съкрушително дистанциране от народа и на безизходността! А отговорът е съвсем друг, напълно ясен и е подсказан от самия текст: за големия, за непресторения, за талантливия, още повече - за гениалния поет вселената действително е неговото сърце, без което няма и песен, не може да се роди вълнуващо изкуство. И в това сърце - „кивот”, е натрупана и пепелта от „истини-лъжи”. А гърдите са олицетворени като пещ, през която минават вселенските конфликти, човешките сътресения, трусовете на душата. Ако не беше точно така, нямаше да става дума тъкмо за Яворов, който е от Ботевско потекло! Цитатът разкрива най-високата, пределната степен на Яворовата лирическа автентичност и нейната несъмнена социално-историческа обусловеност. Обърнете сетивата си към радостта на поета, че вдъхновеното му творчество, въпреки страшните изпитания по стръмната и зловеща тъга, се завръща при автора си, при своя създател, при майстора на лирическото слово. Това е ново, състрадаващо, разбиращо напътствие на поета към песента му. Той я насочва към празника. Дава й простор към небето. Кара я да копнее за светлината. Отново двамата са заедно неделими, готови, както и досега, да горят, да омайват хората, самите да изгорят - красиви и мрачни, грозни и сияйни. Ала единни - и като страдалци, и като победители, а много често и като жертви! Такова и никакво друго не може да бъде великото изкуство! И въпреки че на места присъстват мрачните послания, независимо че в едно толкова малко лирическо пространство са кондензирани много и сгъстени призиви за самотност, за покой, за вечна забрава, стихотворението „Песен на песента ми” не е израз на декадентски внушения. Вярно е, че в многоизвестния си предговор от 1904 година Пенчо Славейков е отрекъл „спуканата цигулка” на Яворов, т. е. - неговите социални мотиви, и го тласка към затвореност и непопулярност. Истина е, че и самият поет диференцира особеностите в стихотворенията си „Заточеници” и „Хайдушки песни” в сравнение с „Песен на песента ми”, в което има очевиден скептици-зъм „на една отчаяна душа, болезнена самоанализа, неуловими, загадъчни видения и мистически начин на изказване”. Новите настроения търсят „нови слова”, които естетически да уплътнят променените мировъзрения. Изпречва се за преодоляване „мост”, който трябва да бъде преминат, за да се формира друга изобразителна система. Но в никакъв случай това не е загърбване на живота и хората, на реалността и обществените конфликти, на интимните вглъбявания. Как иначе щяха да се появят в нашата литература драмите „В полите на Витоша” и „Когато гръм удари...”? И можеше ли нашата лирика да се радва на „Две хубави очи”, „Блян”, „Вълшебница”, „Благовещение”...?
Яворовата мисъл, която така съкровено е възпята в „Посвещение”, винаги е била „царица горда”, „като небето светла и дълбока”. В изпитанията си поетът никога не я е изоставял. Напротив - не е могъл да й се нарадва и насити докрай. Но и тя не му е изменяла. Той е потопен в мощната й чаровност и сила. Гинал е и се е възраждал в нейната „прегръдка wластна”. Такъв е истинският, цялостният Пейо Яворов, когото по-нататьк нашата литературна история и критика не бива повече да разделя, разсича и разчленява на парчета и на периоди. Той е монолитен и единен в сложността и в противоречивостта си. Друг не може да бъде. И като такъв го търсят и обичат непредубедените и неизкушените в теоретизации, разбиращите и благодарни български читатели.
